Архитект, интелектуалец, благотворител, Цвети Русинов е сред най-сладкодумните събеседници, стига да реши да отвори себе си пред вас. Автор е на повече от 4000 архитектурни проекта. През 2001-а става един от моторите за християнизацията на Пантеона на възрожденците. Носител е на различни архитектурни награди, отдавна е оставил зад гърба си политически, пък и други пристрастия.  
С Цвети Русинов се познаваме от десетилетия, затова няма как разговорът ни да мине на „вие“. Позволявам си така да го предложа на уважаемите читатели.

Всяко архитектурно ателие обикновено посреща посетителите с визуална информация: визиите на урбанистите, предложенията на проектантите, чертежите на пространства и сгради. В жълтата къща на пл. „Мустаков“ може и да не забележите монограма ДКБ на стълбището към втория етаж. Един от постерите горе обаче грижливо разказва историята на сградата през лицата на обитателите й - фамилията Бъклови. Друг показва преобразяването на Басарбовския манастир. Отдалеч се вижда разпознаваемия за всички русенци афиш с програмата на международния фестивал „Мартенски музикални дни“. До вградена в стената тухла с надпис 1899 се извисява изящна бяла скулптура на Нина Лишовска - все знаци за връзки с наследството и културата и с дарителството и благотворчеството. Има и най-обикновена разпечатка със снимка на куче с превързани лапи. И надпис: „Рошка... Имало и хора...“

„Българинът е много странно животно - той като има пет лева в джоба си, започва да строи. Пандемията доведе до феномен: масово се изкупуват селски имоти, удивително много. Селата оживяват по особен начин, това за нас са дребни обекти, но ни дават шанс да оцеляваме“, споделя Цвети Русинов преди изобщо да съм задала въпрос. Най-големият архитектурен обект, за който екипът му се грижи в момента, е новостроящият се корпус за нови технологии на Русенския университет - около 4 хиляди квадратни метра площ.
„Един приятел се шегува, че улица „Студентска“ трябвало на мен да я кръстят. Около километър по продължението на улицата сградите са строени по мои проекти“, не скрива гордостта си архитектът. Става дума за Втори корпус на университета, за Канев център. Твърди, че като млад бил работил даже по сградата на Ректората. Това последното го посрещам с невярваща усмивка.
Освен авангардните сгради и новите решения, арх. Русинов и екипът му работи и по решения за реставрация на къщи и здания отпреди век. Най-мащабният проект е за къщата на фамилията Бениеш. Ъгловата сграда на ул. „Рила“ 10 е била и съдилище, и държавен архив, а от няколко години е частна собственост, след като повече от две десетилетия е изоставена.
„Чакахме две години да одобрят проектите за реконструкцията, собственикът положи изключителни усилия, но работата все пак потръгна, той е много сърцат човек“, казва Цвети. Споделя, че процесът по обновяване и реконструкции на сгради паметници на културата е много бавен и труден. Години се чакат разрешителни, понякога без успех. „Много се надявам арх. Бойко Кадинов - новият заместник-министър на културата, действително да промени нещата. Той е невероятен интелектуалец, състуденти сме, идвал е на архитектурни пленери в Русе“.
За историята на жълтата къща и фамилията на братя Бъклови
Сграда, типичен русенски сецесион, е строена през 1896 г. Фамилията на Бъклови я продава на Коста Маринов - един от собствениците на първата в България бирена фабрика „Света Петка“. През социализма е използвана за военно окръжие, за шивашки цех. С демокрацията в нея се настанява и ресторант. С Цвети си припомняме „При Митака“. Култовата кръчма работеше почти денонощно, а клиентите се сменяха според часовете: от местните властници и начинаещи съвременни политици през деня до бохемите и рокаджиите вечер и нощем.
„Когато през 2008-а купихме сградата, тя беше в окаяно състояние. Променихме някои елементи. Личаха следите от пожар, част от страничното крило беше много пострадало. Имаше само предна фасада, отстрани с калкан, а ние направихме и странична фасада така, че да бъде в хармония...“.
Знам, че Цвети Русинов от години има къща на Червен в комплекс, който сам е проектирал. Днес няколкото къщи са собственост на група приятели. Питам го какво му дава общуването между Човека и Природата. 
„Обитаването на една сграда в града е всекидневие, докато контактът с природата е преживяване. Времето, което прекарвам на Червен е единственото, когато се чувствам хубаво. И хиляда квадратни метра да обитаваш - ако си нещастен, те няма да те направят щастлив.
Винаги съм разглеждал намесата на човека в природата като възможност да изпиташ спокойствие и дори чувство на щастие
Без да пречиш. Сигурно е от възрастта“, усмихва се Цвети.
Високо в скалите на един от завоите на Лома в Червен е кацнал миниатюрният параклис „Вход Господен в Йерусалим“. През 2003-а тогавашният Русенски митрополит Неофит, сега българският Патриарх, го освети. Цвети казва, че параклисът единствен в България носи името на празника, познат и като Цветница. 
„Знаеш ли, имам над три-четири хиляди проекта. Но дълбоко в мен съм скътал два обекта, които изпълват
професионалната ми архитектурна гордост: параклисчето на Червен и камбанарията на Басарбовския манастир.
Защото са наистина симбиоза между природа и човешка намеса. Преди няколко години направихме осветление на параклисчето - свети като бисерче. Макар че е много скромно - три на пет метра, съвсем скромно е...“.
За разлика от Басарбовския манастир, отбелязвам аз.
„Е, там е друга история. Стана огромен обект, вярно, ама тръгна на честна дума. Не съм ти казвал как стана, нали? С отец Емилиян стоим там, имаше две стаички и една тоалетна. Седим един ден на тераската, тогава още корабите пътуваха. И една около 60-годишна германка, извинявайте - къде имате тоалетна? Ей-там. А тоалетната беше уж облечена с камък, ама - дупка между две тухли, нужник. Отиде тя, връща се - ами там няма тоалетна. Жената си замина, обаче ние с отец Емилиян умряхме от срам. Викам, попе, давай да се хващаме да го правим. Говоря ти за 2003-а година. Ама никакви пари няма. И никой не дава. Общата инвестиция излезе около милион и половина - само от дарения. От Агенцията по вероизповеданията по едно време дадоха и те 70 хиляди лева. Всичко друго е от дарения - около 300 хиляди лева пари и останалото от натура. Всички строителни фирми помогнаха, всички. И така го вдигнахме - един прави покрив, друг - колони, трети - плоча... За мен беше кауза. Усилията нямат значение, важното е, че ще остане вовеки веков. Не ме интересува дали някой ще ми благодари, или не. Но Емилиян беше всеотдаен човек в тази кауза!“.
 Питам Цвети Русинов как трябва да е устроен човек, за да благотвори. На него му е лесно - заможен и успял човек е... 
„Нормален човек трябва да си. Много съм горд, че успях да събера около себе си млади момичета и момчета и да ги задържа. Архитектурата е професия, начин да осигуриш средства за пребиваване на този свят, ама не е това най-важното. На това се опитвам да ги науча. Да, ако нямаш пари, е проблем. Но като ги имаш, е удоволствие да го правиш, защото се чувстваш полезен.
Това се опитвам да предам на моите млади колеги - че трябва да бъдат полезни.
Това ми е философията. Тя е много проста“.
И продължава разказа си за русенеца Деян Михайлов, който днес е известен като най-младия лектор в историята на Кеймбридж. Преди време Деян завършва Математическата гимназия в Русе и е приет в Оксфорд в специалност, където 3200 кандидати от целия свят се борят за осем места.
„В Лайънс клуб Русе“ събрахме средствата за първите такси на Деян. Днес той е доктор, споделял е идеите за дисертацията си за черните дупки със Стивън Хокинг. Благотворителността променя съдби, затова ти го разказвам“, пояснява Цвети Русинов.
От балкона на ателието не се вижда реката. Знам, че Цвети Русинов и съпругата му Пепка са родом от Лом. Питам го какво е за него да живее на брега на големия Дунав.
„Ние с Пепка се оженихме 1973-а година. И двамата сме от Лом. Майка ми е раждана в България, но баща й и майка й са унгарци. Баща ми е македонец. 1912-та година като стават ексцесиите в Македония, бягат оттам и стигат в Лом. Майка ми беше много сърцата жена, а баща ми - невероятно интелигентен човек. Като завършихме, с Пепка решихме да не се връщаме в Лом, ама да сме на Дунава. И сключихме договор с Русе. Студентското ни бебе Първан вече се беше родило. Започнаха хлорните проблеми на Русе. Три пъти ме назначаваха в София, един път в Пловдив и веднъж във Варна.
И петте назначения ги провалих! Не мога да живея без реката.
После през 1991-а станах главен архитект - Димитър Калчев беше оправен човек, светла му памет. Като напуснах, основах „Норд план“. Дъщеря ни Еличка тук се роди, Бог да я прости. Русе стана завинаги нашия град.
А реката - никога не съм я ползвал тази река - нито за риболов, нито за особена естетика. Не съм съгласен със сегашното преустройство на кея, с колеги имахме други предложения, но по различни причини властимащите в Русе се направиха, че ги няма. Не съм слизал на реката... Благоустрояването, което направиха, е по-добро от нищо, но... По навик го обичам Дунава, по наследство сигурно. Друго няма“.
Кое е най-голямото ти богатство днес, питам на финала на дългия разговор, от който в тази публикация не остана и половината. 
„Случил съм на добри млади, разумни и интелигентни хора, с които работя. Това ми дава надежда - че светът няма да свърши, както се е опасявал Аристотел преди две хилядолетия, защото растяло такова лошо поколение, че светът ще свърши след сто години“.