Когато разбраха за желанието на „Утро“ да публикува наградените есета, Зара Джурова и Александър Георгиев поискаха да благодарят на Георги Господинов за вдъхновението и на свои преподаватели за подкрепата. За Зара това е преподавателката й по български език и литература Диана Димитрова. За Александър авторитетите са двама: зам.-директорката на Математическата гимназия Цветелина Георгиева и г-жа Пауна Иванова от СУ „Васил Левски“.
Зара вижда близкото си бъдеще като пътуване из Европа. Приета е в специалност „Филмово изкуство“ в Университета в Грьонинген, Нидерландия. 
Александър ще кандидатства в Германия, иска да се развива в бизнес и компютърни технологии. Печели награди в олимпиади по ИТ, реклама, визуални и дигитални изкуства - и сам, и като част от отбори.
 Конкурсът за младежки критически текстове по литература се проведе по проект „Дигитална библиотека на българската литературна критика“, който представя за пръв път онлайн публикациите и архивите на 20 от най-големите критици и литературни историци на ХХ век в България.

Александър ГЕОРГИЕВ
В модерната българска литература Георги Господинов е феномен, който е в постоянен диалог с културната традиция. Модерната нагласа при този писател се изразява в крайното желание за промяна. Самата идея за заглавието на това литературнокритическо есе е свързана с едно интервю на автора, където Господинов цитира Атанас Далчев: „За един писател не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище“.
На последната страница от дебютната творба на Георги Господинов са изнесени всички думи с корен латинската дума lapidaris - каменен. Изглежда Господинов още в началото на творчеството си поставя темелите за своя по-нататъшен писателски път. Каменните основи, подсилени от двете по-нататъшни творби, на които е съставител („Българска Христоматия“ и „Българска Антология“), са фундаментът на един феномен в българската литература. В свое есе по темата „Лапил, Лапидация, Лапидариум“ Мариана Тодорова пише: „... Лапидация е третото, безпощадното око на творческата личност“.
Макар и последователи на Далчев и Богомил Райнов, писателите от 90-те подхождат към поезията с все така познатата и прилягаща им ирония. Нека сравним Далчевия „Камък“ и „Искаш ли да станеш мисъл...“ на Господинов. При Далчев камъкът е нежив и неодушевен предмет, като точно поради тези си качества той не „греши“, „не ражда“. Човекът е смъртен, прави грешки и „вечно живее в грях“. Камъкът сам по себе си e свят, но човекът е част от човешката природа, а тя има изменчива същност, и това му пречи напълно да прозре истината. Понятието „камък“, от друга страна, може да бъде разглеждано по напълно различен начин в Господиновия „Лапидариум“. При него е налице стремежът за преподреждане на ценностите в човешкия живот. И камъкът, и човекът имат равноправни качества и способности. Камъкът е символ на житейската устойчивост. „Потънах в него“ е потъване в камъка, във вечността. Това води както до прозрение, така и до възникването на повече въпроси и „потъване“ в необятната бездна на естеството.
В епизод от предаването на БНТ „Моят плейлист“, където гост е Георги Господинов, с водещия Васил Върбанов, разсъждават по въпроса какво е удачно да пише на надгробния камък на човек. Васил Върбанов казва, че някъде бил чул следното: „Не пийте вода, в нея правят любов рибите“. На това Георги Господинов отговаря: „Прекалено много думи... Когато се кове камък, това е тежко“. На въпроса какво Господинов би искал да пише на надгробния му камък един ден той казва: „Аз бяхме“ (вижте последната страница на „Физика на тъгата“).
Творчеството на Господинов по своеобразен начин води диалог с прастари архетипове в културната традиция. В „Техника за обезкостяване на текстове“ Господинов някак шеговито намигва на читателя (По-взискателните читатели ще забележат, че произведението се среща отново и в „Черешата на един народ“). Плътта на текста е разгледана 66 години преди него (1929 г.) от Светослав Минков, а читателят е „помолен“ да приема литературни витамини, като произнася всяка дума бавно, „ясно и след дълбоко вдишване при отворен прозорец“.  Иронията в диалога с културната традиция отвежда към отсяване на истински стойностното. Диалогът с миналото оживява в образната система и архетипните символи. Възпроизвеждат се модели. Дори образът на мухата, „Хароново подобие, ако приемем, че сънят е малка смърт“ („Естествен роман“, 14 гл.), сякаш разговаря с Ботевия псевдоним „А. Ти. Лапни - Муха“.
Раздялата с миналото и в личностен, и в обществен план е трудна задача, затова „Най-мъчителният момент беше разделянето на общите ни снимки с Ема“ („Естествен роман“, 17 гл.). Приливът на минало започва с носталгия по „селските ни гробища“, „по каменните кръстове...“. Изказът в тези стихове разкрива култа към болезненото и некрасивото. Още след Далчев „литературата разбра относителността на понятието „красиво“. Георги Господинов следва линията на тази „естетика на грозното“ („Естествен роман“), но не я прекрачва, за разлика от други негови съвременници. Стихотворението „Подир сенките им“ („Българска христоматия“) напомня заглавието на Яворовата стихосбирка „Подир сенките на облаците“, но смисълът отвежда към „История“ на Вапцаров. „Пожълтелите страници“ от 40-те години някак естествено продължават да разказват историята на 90-те години. „Червеи... това е толкоз просто и логично“ продължава да бъде „ще ни сменят и червей“. В „Естествен роман“ Господинов разглежда света, събран в един роман: „Началата са дадени, комбинациите са безбройни“. Такъв текст може да създаде по думите на Юнг, който разсъждава за романа на Джеймс Джойс „Одисей“: „Наситена до непоносимост или заредена с напрежение празнота. Книгата не само започва и завършва в нищото, ами и се състои от самото нищо“. Една книга за безкрайното начало, учудила съвременниците на Джойс, някак странно се проектира в съвременната литература. Господинов отбелязва, че „нескромността на моето желание е в това да направя роман само от начала. Роман, който непрекъснато тръгва, обещава нещо, стига до 17 страница и почва отново“.
„Как ли ще свършат 90-те години - като трилър, гангстерски филм, черна комедия или сапунен сериал?“ („Естествен роман“, 2 гл.). Различните лица на миналото тук се сплитат в абсурден възел, чертаещ рамките на абсурдната действителност през 90-те. Редуват се схеми от еднотипни образи, групирани по асоциации или аналогии. Историята на един провален брак в „Естествен роман“ е всъщност една история за „невъзможността да се разкаже този провал“. „Не е възможно с думи да се разкаже историята на един нещастно протекъл живот“ - казва К. Г. Юнг. И към двамата бихме добавили въпроса: възможно ли е в едно абсурдно общество, сплетено в оня абсурден възел, да има щастлив живот за малкия човек от големия град, за Акакий Акакиевич (Гогол, „Шинел“), който защитава своя шинел, или за жената, която пази своя телевизор („Естествен роман“, 2 гл.). (Препоръчвам да се види и една картина на Станислав Памукчиев, която за мен описва най-добре тази глава от романа... обезличената жена, тялото, цветовете. Казва се „Къпеща се“ и може да бъде намерена на страница 92 от книгата „Следобедът на една идеология“ на Георги Лозанов и Георги Господинов) Или за героя от „Естествен роман“, който отбелязва: „В действителност приятелите ни никога не са толкова много, колкото изглеждат на снимките“  („Естествен роман“, 17 гл.). Диалогът с миналото обхваща различни културни пластове - популярни песни, филми, родна и чужда класика. Диалог дори с второстепенни романи и касови филми: „Да започнеш отначало. Най-тъпият израз, добър за второстепенни романи и касови филми“ („Естествен роман“, 6 гл.).
Миналото е огледало на бъдещето. И ако вървим „По пътя“ на Джак Керуак в „Чадърите“, Господинов напомня, че вървим към бъдещето, но не носим нищо за из път. Така диалогът с Керуак извежда скиталчеството като метафора за дълбока вътрешна неудовлетвореност. Продължаваме да сме пътници, искащи да видят „белия свят“, но, пътувайки в бъдещето, сме забравили родния край. От диалог с Керуак Господинов преминава в миналото. Когато е бил на 4 години, излиза албумът „Песен на годината `72“, в който е именно песента „Пътнико свиден, пътнико млад“ в изпълнение на Ани Павлова. Списъкът на удоволствията от 60-те („Естествен роман“, 18 гл.) също е букет от носталгии, които през годините сменят своите имена, но не променят смисъла.
Ботев полага началото на едно ново философско разбиране за живота и смъртта. Посветеното на мъртвия Хаджи Димитър стихотворение започва с „Жив е той, жив е“. Той е жив, защото „певци песни за него пеят“. Паметта се оказва безсмъртие. Живите може да са мъртви, ако не живеят в ничия памет, а мъртвите може да са живи, ако живеят в паметта на поколенията. Понятието памет присъства със същата семантика в творчеството на Господинов. А липсата на памет също е изведена в диалог с класиката. Затова в „Техника за обезкостяване на текстове“ е „обезкостен“ именно добре познатият текст от Дебелянов - „Помниш ли, помниш ли тихия двор“. Живи са тези, които остават в паметта на идващите хора (жив е той, защото „певци песни за него пеят“). Мъртви са живите, които нямат памет. В „Естествен роман“ четем: Някога „Кингс“ пееха: Хората обичат да се снимат,/ за да са сигурни, че ги е имало...“ („Естествен роман“, 17 гл.).
Миналото е „Някога, когато времето течеше бавно и светът още беше омагьосан...“ („Естествен роман“, 7 гл.). А бездарието на всекидневието трябва да бъде онзи необходим мост между миналото и бъдещето - „Как е възможен романът днес, когато трагическото ни е отказано. Как изобщо е възможна мисълта за роман, когато възвишеното отсъства. Когато съществува само всекидневното - в цялата му предвидимост или още по-лошо в непосилната мистериозност на съсипващи случайности. Всекидневието в неговата бездарност - тук единствено просветва трагичното и възвишеното. В бездарието на всекидневието“ („Естествен роман“, 7 гл.). Ако настоящето е изпълнено с бездарие, какво ще пренесе в бъдещето нашето поколение? Може би това е трагическият въпрос на настоящето, поставен в цялото творчество на Господинов. 
Още в „Българска христоматия“ (1995 г.) Георги Господинов продължава един модерен стил на изказ, при който в повествованието се включва един необичаен герой - читателят. През 1931 г. в разказа на Светослав Минков „Сламеният фелдфебел“ четем: „Ти, драги читателю, навярно си виждал...“. В диалог с читателя, с другаря, с живота е и лирическият Аз на Вапцаров през 40-те години. Това изследва Георги Господинов в докторския си труд. Така повежда диалог с читателя от 90-те години: „Читателю, да ти кажа нещо, преди да си наченал...“. Диалогът с читателя е в абстрактен план и игнорира всяка илюзия за достоверност при описанието на героите, коментирайки създавания текст. Стига до скъсване с постулатите на литературната традиция, свързана преди всичко с мимезиса, търсещ илюзията за действителност. Господинов разчита на явния и открит парадокс, за да представи позиция: „Мисля за роман само от глаголи. Никакви обяснения, никакви описания. Само глаголът е честен, хладен и точен“ („Естествен роман“, 11 гл.). Сглобяването на думи в нова дума често е механизъм за овеществяване на абстракцията - „Онова нещо, за което съм чувал да казват Отсънспоменняма“. („Естествен роман“, 15 гл.).
Текстовете на Господинов сплитат размислите за нищожното и възвишеното, за преходното и стойностното, за паметта и миналото в читателското съзнание. Отрицанието унищожава нищожната действителност и търси другата, стойностната. Това са персонализирани емблеми на ценностни системи. Читателят заедно с автора търси мястото си в тях.