На светлия празник Петдесетница тази година, за деня, в който Христос основава новозаветната църква преди две хиляди години, създавайки от апостолите нейните първи свещеници, на нашия книжен пазар се появи книгата „Как станах свещеник - обикновените необикновени истории“, том I, чийто съставител и редактор е Димитър Митев. 
Издадена с благословението на Българския патриарх и Софийски митрополит Неофит, книгата представя разказите на 33-ма съвременни православни свещеници от България и света в отговор на въпросите защо са станали свещеници и какво е да са такива. Наглед обикновени, историите въздействат по необикновен начин, защото отговарят с житейски примери на може би най-важните въпроси, защото разкриват интересна (забравена) фактология от съвременната история, а така също и онзи дълбоко интимен момент, в който се ражда желанието да бъдеш служител на Бога и хората.
„Иска ми се този поглед отвътре и от първо лице към свещеническото служение на толкова много и различни отци, както и към пътя, отвел ги до него, заедно със споделените от тях в тази връзка мисли, опит и съвети, да бъде душеполезна храна, включително и ако читателят е духовник“, казва за труда си Димитър Митев.
Сред духовниците, споделили своя път към Вярата и Бога, е иконом Михаил Колев от Русе, който служи в  Самоков и е архиерейски наместник на Самоковска духовна околия. Ето какво гласи неговият разказ /заглавието е на редакцията/. 

Детството ми беше като на всяко друго дете в онези години - през учебно време дисциплината и изискванията на учителите бяха големи и нямаше много време за почивка и игра, но лятото беше най-очаквания сезон и, разбира се - ваканцията при баба и дядо. Времената тогава бяха други и за вярата в Бога и духовното служение не бях чувал почти нищо. Впоследствие, като младеж на около 15 години, обществото ни навлезе в т.нар. „преход“ и знанията, и разбиранията ми се разшириха. За това изключително ми спомогна общуването с преподавателите от средния курс в Техникума по речно корабостроене и корабоплаване в Русе.
Бяха различни хора от тези, които бях срещал до този момент. Мирогледът, разбиранията им и отношението към нас бяха по-скоро като към възрастни и отговорни хора, а не като към ученици. Това ме впечатли много. След време станах по-близък с един от учителите - капитан втори ранг, който беше открил вярата в Бога. Разговорите с него бяха изключително приятни за мен заради начина, по който обвързваше и обясняваше духовните си разбирания с житейската опитност и мъдрост, която бе придобил през годините. Той ме запозна със свещениците в митрополитския храм в град Русе и това беше решителната ми крачка по пътя на Православието и църковното служение.
По-късно през годините Бог призова този мой добър учител и приятел за свещенослужител.
Грижата, любезното отношение на старите свещеници в храма и радостта им, че млади хора не се стесняваха да общуват с тях и им помагаха, бяха най-голямата сила, която привърза мен и още няколко младежи към религиозния и богослужебния живот. Постепенно плодовете от молитвата и всекидневното богослужение отключиха онова дълбоко вътрешно желание на сърцето за служба Богу, която наричаме призвание. Имах възможността да продължа висшето си образование по специалността от корабния техникум във Военно-морско училище, но дълбоко в себе си чувствах Христа и църковнослужението като единствено възможен път в живота. Нямаше по-голяма сладост от това.
Днес, когато ме делят 27 години от онзи вътрешен сърдечен прелом, мога само да благодаря на Бог, че макар и недостоен, и грешен, ме е призовал към великото тайнство на свещенослужението. Вярата в Христа промени всичко - мирогледа и целите в живота, отношението към семейството и ближните, преодоляването на житейските трудност и изпитания. Преди време духовният ми старец беше споделил, че ако има възможността отново да се роди, пак би избрал монашеския път и подвиг за себе си. Аз бих сторил същото.                У