Как и кога прохожда индустрията в Русе? 
Създадените преди Освобождението русенски промишлени предприятия са три основни типа: а) фабрики с изяснено оборудване и дейност; б) големи манифактури, определяни като фабрики без качества на такива; в) потенциални фабрики, които след допълнителни изследвания могат да се причислят към една от горните категории.
По реда на възникване безспорни фабрики, съоръжени с технологични машини и парни двигатели, са: 1. Флотският параходен арсенал; 2. Барутната фабрика; 3. Областната печатница; 4. Артилерийският арсенал; 5. Вилаетската парна мелница („Папа Маноли“); 6. Железопътната ремонтна работилница „Тракцията“; 7. Бирената фабрика; 8. Кораборемонтната работилница на параходно дружество „Идаре-и Нехрие“; 9. Парната мелница на капитан Яни. Първите пет са създадени и работят като държавни фирми, само Вилаетската парна мелница по-късно е продадена.  
Флотският арсенал (1831-1898)
е създаден през 1831 г. като Арсенал на имперския параходен флот. Името Флотски арсенал се утвърждава в края на ХIХ в. По същото време бъдещият Флотски арсенал във Варна се нарича „ателие“. Инж.Иван Алексиев, най-добрият специалист по история на българското корабостроене, оборва версията за създаването му: „Очевидно разпространеното след 1965 г. твърдение, че Флотският арсенал в Русе е създаден от руснаците по време на руско-турската война 1877-1878 г. не отговаря на истината. По всяка вероятност през тази война турският параходен арсенал само е снабден с допълнително оборудване“.     
В това единствено модерно предприятие за строеж и ремонт на речни кораби за Дунавския флот, са построени ветроходният кораб „Марица“ (1833), три дървени шлепа и един влекач през 1868-1869 г., когато е оборудван с нова машинна техника: парна машина, кран, различни механични съоръжения и др. Английският в. „The Times“ в бележка от февруари 1854 г. описва дейността на 30-те работници на „великия Арсенал на Русчук“ така: „тежката железарска работа се извършваше от българи, леката железарска работа - от цигани, дърводелците бяха турци, а секачите на трупи - българи“. След Освобождението мощностите му стават основа на Флотския арсенал на създадената в Русе Флотилия и Морската част. Запазени са част от сградата му, с високия комин на парната машина, в северното подножие на пътния надлез над река Русенски Лом. Той е с първостепенна роля за развитието на машиностроенето през последните две десетилетия на ХIХ в., защото поставя началото на: а) ремонта на плавателни съдове, парни машини, парни котли, корабно оборудване; б) съвременното българско корабостроене; в) подготовката на технически кадри за младата българска държава. С пренасянето на активите на Русенския флотски арсенал във Варна (1897 г.), дейността му замира.   
Барутната фабрика (около 1853-1878)
вероятно функционира от 1853 г. „Намира се близо до квартал Средна кула и в нея работят 50 души. Чувалите с барут се изкарват на 500 метра от фабриката и се продават на търговци, които снабдяват гарнизоните в империята. Опожарена през войната 1877-1878 г., след това не е възстановявана“. Известните факти за нея са малко. Фабриката е съоръжена с „машини и парен двигател“, защото за смилането на суровината за барута е необходим стабилен енергиен източник. Според Жечка Сиромахова: „Тези промишлени обекти били съоръжени с модерни машини и парни двигатели. Този факт е също потвърждение на мястото, което градът е заемал в икономическо отношение“. През 1855 г. в нея става експлозия и загиват 18 човека. След възстановяването й се превръща „в една от най-големите в империята“.
Модерната Областна печатница „Дунав“ (1865)
работи от януари 1865 г. с доставените от Виена български букви и две големи печатарски машини. Наричана по името на печатания в нея в. „Дунав“, тя е „съоръжена с машини и парен двигател“. Първата печатница в европейската част на Османската империя е с 5 отделения и персонал от 60 души, от които 55 българи, двама полиграфически майстори чужденци и ученици от „Ислях-хане“. За 12 години в нея са отпечатани 160 книги, учебници, вестниците: „Дунав“ (1865-1877) и „Афитаб“ („Солей“ 1875-1876); списанията: „Источник мнения“ (1867-1868), „Слава“ (1871-1873), „Училище“ и др. Сградата и почти цялото оборудване са унищожени през юни 1877 г. по време на масираните руски бомбардировки на Русе. Неин наследник е днешната „Дунав прес“, която е сред първите 10 производители на картонен амбалаж за фармацията в Европа.
Артилерийският арсенал (1865-1890)
е открит през 1865 г. като държавна „оръжейна фабрика с 50 работници“, в която се ремонтират и поддържат 270-те оръдия „Круп“. С материалната база и кадри на този арсенал е основана Русенската артилерийска работилница, наречена по-късно „Русенски арсенал“. С Княжески указ от 31.12.1890 г. той е пребазиран в столицата и става „Софийски артилерийски арсенал“, а от 1924 г. - Държавна военна фабрика-София, прехвърлена по-късно в Казанлък. Русенският арсенал е родоначалник на българската военна промишленост. Най-старото предприятие от този тип и най-голямо машиностроително - „Арсенал“ АД-Казанлък, посочва в портфолиото си: „Основан е в Русе през 1878 г. като Русенски артилерийски арсенал“. По-точно е преименуван, защото дотогава той има 13 години ремонтна дейност. 
 Парните мелници са коренно различни от водениците караджейки и се считат за индустриални заведения, тип фабрики. Затова Мидхат паша подкрепя построяването в Русчук на бирена фабрика и на две „модерни мелнични предприятия, които произвеждали висококачествени брашна“.
Първите сведения за създаването на 
Вилаетската парна мелница (1865-1947)
дават вестниците „Въсток“ и „Дунав“: „През пролетта на 1865 г. е пусната в действие първата в Русе вилаетска парна мелница с годишен доход 30-40 хиляди гроша“, което доказва, че тя е основана през 1865 г. Мелницата изпълнява държавни и военни поръчки. През 1875 г. е разширена с „пет камъка за фини брашна, парна машина с мощност 30 к.с., машинни чистачки на зърното“. Държавна собственост е до 1868 г., когато е дадена под наем, а по-късно продадена и става известна с името на едни от съсобствениците - братя Папа Маноли. Мелницата работи и след Освобождението. Сградата й е запазена в ъгъла между улиците „Пристанищна“ и „19-ти февруари“. След национализацията (1947) е цех на фабрика „Дунавия“. 
Железопътната ремонтна работилница с депо „Тракцията“ (1866-2011)
е построена едновременно с жп линията Русе-Варна, извън чертите на града, върху 1000 м2 площ. Тя е с четири отделения, от които ковашкото, стругарският участък и сцепното отделение са запазени до края на ХХ в. За времето си е разполагала с най-крупната машинна техника у нас. Локомотивите и вагоните се ремонтират от 35 майстори и работници, в началото чужденци. Основната сграда е образец на индустриално строителство от средата на ХIХ в. и достоен архитектурен паметник на епохата. След 1944 г. предприятието става Държавна железопътна работилница, от 1950 г. - Локомотивен и вагонен завод, обявен в ликвидация през 2011 г. В момента там се изгражда частният високотехнологичен Индустриален парк ЛВЗ.
Няколко пивоварни се опитват чрез многобройни реклами да внушат, че те първи започват фабрично пивоварство в България. Претенции изявяват „Каменица“, създадена през 1881 г., „Шуменско пиво“ (1882), „Ариана“ и др. Но е доказано, че на 19.04.1848 г. за пръв път се пие бира у нас на празненството, устроено от австрийското консулство в Русчук, по случай рождения ден на австрийския император Фердинанд I, когато е сервирано непознато за българите пенливо питие.  
Първите впечатления на русчуклии от него не са обнадеждаващи за бъдещето му в Русе, а по-скоро отчайващи, защото преобладаващите оценки са, че това е „горчива чорба“, а един от гостите дори нарича питието „истинска пикня“. Но чужденците, установили се в Русчук, не се притесняват от тези оценки и през 50-те и 60-те години на ХIХ в. си доставят пиво от Виена и Будапеща в дървени бурета с австрийските кораби, обслужващи русенското пристанище. Появяват се бирарии с прословутите халби (бирени чаши от 0,5 л) и бирата, и халбата се разпространяват в цяла България. 
Бирената фабрика (около 1867-1929)
е по-стара от немислимо сочената за основаването й 1877 г. Доказателство е дописката във в. „Дунав“, че параходи превозват през 1868 г. въглища за бирената фабрика от Мачин. На левия бряг на река Русенски Лом, срещу дъговия мост на шосето Русе-София, е основана първата русенска фабрика за бира, за която „въглищата се докарват от Мачин, а стъклените бутилки - от Прусия. Първата година ечемик се внася от Австрия и за 14 часа се произвеждат 150 бутилки бира. За две години производството се удвоява“. След 1878 г. тя е разширена с осеметажна производствена сграда. Наречена на съседната средновековна скална църква „Св. Петка“. След 1878 г. е оборудвана с модерна техника за пилзенско и баварско пиво: парна машина, варка, скари за  сушене на ечемик, апарат за източване и произвежда 3000 хектолитра пиво годишно.
Според съобщение във в. „Дунав“ 
Кораборемонтната работилница
(наричана „Фабриката“) на параходното дружество „Идаре-и Нехрие“ (1868-1878) официално е открита на 1.01.1869 г.: „Като са свърши фабриката... за подправението на вапорите на Дунавското дружество, и ся наместиха всичките й машини и тезгяхи, завчера в Петък ся отвори за първи път и захвана да работи. В тази фабрика има една вапорска (парна) машина с огън, една зъмба, една ноджица, един свредел за железа... една пила и една бичкия за всякакви дървета и дъски“. В нея работят 30 души. След 1878 г. материалната й база става част от Русенския флотски арсенал.  
Построената през 1873 г. на дунавския бряг, в махалата Сарая, 
Парна мелница на капитан Яни (1873-1877)
е най-голямата частна мелница, снабдяваща турската армия с брашно. Мощността й е 16 конски сили, характерна за парните мелници с 4 камъка. Четириетажната й сграда се счита за най-голямата в Дунавския вилает. Предвижда се мелницата да произвежда макарони и други тестени изделия, но бомбардировките през юни 1877 г. я разрушават, оборудването изгаря и развалините й са съборени.
Потенциални фабрики са: Държавната тъкачна фабрика, Фабриката за спиртни питиета на Тодор Г. Петру (за коняк и алкохолни напитки), Парната бояджийска фабрика на Стоилов-Попов (1876), Спиртната фабрика, Маслобойната на хаджи Саид бен Абдулхалим и четири тютюневи фабрики. 
Слабо познат факт е, че ако „държавна тъкачна фабрика в Русе, машините за която са поръчани в Западна Европа и през есента на 1876 г. се подготвя нейното откриване“ е работила, то е било само няколко месеца, защото е разрушена при артилерийския обстрел през 1877 г.
В реклама на Фабриката за спиртни питиета на Тодор Г. Петру (за коняк и алкохолни напитки) е отбелязано, че „Фабриката е основана 1870 г.“. Четиридесетгодишното й съществуване поставя важни въпроси за русенското индустриално развитие и русенското винарство, но са необходими сведения за машинно обзавеждане.
Не са открити коректни факти за съществуване преди 1878 г. на кожарска фабрика, за Парната бояджийска фабрика на Стоилов-Попов и за Маслобойната на Саид бен Абдулхалим. 
Оскъдната информация за спиртна фабрика в Русе поставя под съмнение съществуването й и навява съмнения, дали не се има предвид Фабриката за спиртни питиета на Тодор Петру. 
До края на ХIХ в. работят пет възрожденски фабрики:
Параходният арсенал, жп ремонтната работилница, Бирената фабрика, Парната мелница „Папа Маноли“ и Артилерийският арсенал (до 1891). 
„Дунав прес“-Русе и „Арсенал“ АД-Казанлък са двете русенски възрожденски фабрики, продължили да работят през ХХI в., и всяка да е лидер в своя бранш.    
Съграденото в средата на ХIХ в. фабрично производство от зараждащите се русенски предприемачи не бива да се подценява и оставя в забрава. Примерът на първопроходците в индустриално развитие на Русе заслужава обстойно изследване и популяризиране, защото градът е дал тласък в развитието на много културни и стопански иновации. Дейността на плеядата скромни, в по-голямата си част неизвестни, русенски пионери на духа и инициативността, е от съществено значение за бъдещото развитие не само на градската икономика и архитектура, но и за култивирането на жизнена среда за разцвета на културните постижения от края на ХIХ в., с които се гордеем, но не винаги оценяваме по достойнство тяхната стойност и значение.

Доц. д-р инж. Атанас Колев