Преди дни аерофотографът Милчо Йовчев откри своя трета изложба с новите си гледки-находки с впечатляващи ракурси, които показват Русе и други места по нов начин. Изложбата е подредена в едно от фоайетата на възрожденско читалище „Зора“, към който работи едноименният фотоклуб, а русенецът членува в него. 
В новите си работи той съчетава снимането отвисоко - от птичи поглед, с вглеждане в детайла и показване на познати хубости от интригуващи гледни точки. Това е, защото авторът фотографира не от прекалено голяма височина, а от такава, която дава възможност градът и обектите да се видят не като схематична цветна карта, а да покажат своята неповторима прелест. „Герои“ на аерофотографа са пейзажи от Русе и от страната. 
Ценното на фотографията е, че с една снимка авторът казва това, което други казват с хиляда думи - и Милчо доказва правотата на тази сентенция, каза Николай Василев, известен фотограф и автор на множество награждавани къси филми. При откриването на изложбата той добави шеговито: „Започвам да губя самочувствие - аз гледам на нещата отдолу нагоре, а Милчо - отгоре надолу и прави оригинална регистрация на времето, която след петдесетина години ще бъде изключително ценен и въздействащ архив“.
Милчо Йовчев е във фотоклуба от последните пет-шест години. Но 
фотографията е в него, май-май откакто се е родил
За разлика от много момчета от неговото поколение, които се увличаха по снимането в тийнейджърските години и го правеха в кръжоци по фотография, каквито имаше във всяко училище, Милчо живее с това от бебе! 
„Баща ми беше началник на пощата в родното ми село Попина, на брега на Дунава, но беше и единственият фотограф в селото. Той снимаше всички и по всякакви поводи - за документи, на сватби, на годежи, на сборове и тържества, дори и на погребения. Разбира се, правеше чернобели снимки - то тогава други не се и правеха. Но за мен нямаше нищо по-естествено от това, че по някое време той се затваря в „тъмната стаичка“, където потапяше филмовите ленти в проявител, във фиксаж и след това окачваше негативите да съхнат“, казва Йовчев. 
Самият той снима от дете - покрай татко си. В седми клас получава първия фотоапарат. Но истинското увлечение по фотоизкуството идва по-късно. А от по-ранните му години запомнящите се емоции са свързани с Дунава, с пътуванията с бързоходните ракети и метеори на подводни крила, които задължително спираха на пристанище Попина. Той си припомня: „Това беше наистина неизразимо преживяване, обожавах тези кораби, а пък 
в бюфета продаваха оранжада по 11 стотинки...
След като завършва осми клас в училището в Попина, Милчо се записва в Техникума по механотехника в Силистра, специалността е ел.обзавеждане. После става студент в София - в тогавашния Полувисш институт по съобщенията, където избира специалността „Радио и телевизия“. След дипломирането задължителното разпределение праща младия специалист в Силистра. Но междувремено в София той се е запознал с колежката от Русе Даниела и двамата имат други планове. Имаше един вариант - ако не харесваш разпределението, можеш да го замениш с два съседни окръга, стига да има свободни места, обяснява Милчо Йовчев. Точно тогава предстои да бъде открита официално Телевизионната кула в Русе - и там има свободни места! Постъпих на работа на 10 септември 1985 година, а на 23 ноември сключихме брак с Даниела, разказва Милчо. И се смее: „Сега като разказвам на сина и бъдещата ми снаха за тези неща, те недоумяват какво е това разпределение, жителство...“. 
На кулата започнахме 37 човека, сега сме 7, казва той. Милчо започва работа като техник радио и телевизия. Сега е началник регион за Североизточна България. Първите три години дава дежурства в радиорелейната зала, на 110 метра над земята. Година след постъпването му на 30 август 1986 година е земетресението в Стражица. 
„Бях нощна смяна, когато половин час преди полунощ, 
точно свършваше Студио Х по телевизията и земята се разлюля
Всички знаем, че това продължава секунди. Но след това на тв кулата й трябваха 30-40 минути, за да се успокои и да спре да се люлее. През зимата антените се обледеняват, сигналът затихва - излизаме на специална обезопасена площадка и чистим с метли, подгряваме“, разказва Йовчев, който междувременно успява да завърши и телекомуникации в Русенския университет. 
И добавя: „Работата на такава височина не е за всеки. Имаше колеги, които не издържаха - заради високото или заради клаустрофобията. Ами смятайте - само асансьорът догоре пътува цели две минути!“. И на сякаш неминуемо възникналия въпрос „А защо закриха кафе-сладкарницата?“ търпеливо отговаря: „През 2004 г. се запали тв кулата в Останкино в Москва. След това бяха въведени правила за заведенията нависоко - и понеже нашата кафе-сладкарница не разполагаше със самостоятелна аварийна стълба за клиентите, през 2006 г. беше затворена“.  
От 24-годишен гледам света отвисоко, това е и една от причините да започна да снимам с дрон, признава русенецът. Много му се иска да покаже и на другите какво вижда той от тази височина, какво е усещането. Така към вроденото желание да запечатва образи и настроения на фотолента се прибавя изкушението, наречено аерофотография. 
„През 2012 година се заговори за дронове - но само се говореше, в България още ги нямаше. Тогава започнахме да си поръчваме части от Китай и сами си сглобявахме. Аз си направих сам шест дрона. Дронът е друга епоха. Всъщност той не е нищо повече от съчетание на 50 процента електроника и 50 процента софтуер. Плюс две пластмаси. На мен нали електрониката ми е професия... 
През 2012-а в Русе само трима души имахме дронове: Милчо Манев, Пламен Конакчиев и аз
Така че, ако не звучи нескромно, може да се каже, че аз, освен история на тв кулата, съм и история на дроновете в Русе. Малко по-късно продадох пет от моите дронове и с парите си купих първия оригинален дрон - на фирма DJI, тя е 40 на сто американска, 60 на сто китайска и си остава най-известната фирма за дронове до днес“, разказва Милчо Йовчев. 
От една страна, би могло да се каже, че „машинката прави снимките“. Но това, разбира се, не е точно така. Защото вниманието на фотографа е неотменно върху дисплея на управлението - след като се позиционира камерата на дрона на ракурс, който фотографът харесва, оттам нататък той трябва с пулта за дистанционно управление да си конструира желания кадър. Понякога се налага дълго време да дебнеш един-единствен миг, за да можеш да уловиш точно този кадър, който ще ти донесе удовлетворение. Така си като в лова - умуваш, изчисляваш, предвиждаш, залягаш, дебнеш - и много внимаваш да не ти трепне ръката, когато натискаш спусъка - в случая бутона, с който стопираш кадъра, обяснява Милчо Йовчев. И разказва колко търпеливо наблюдава панорамните гледки, които се отварят пред обектива на телевизионната кула в Пампорово, която с удоволствие снима многократно. 
Едно такова дебнене на секундата му дава възможност
да улови зелената светлина на втория ред лампи на Доходното здание, която трае само няколко мига
„Бях видял подобна снимка при мой колега - осветено Доходно здание, първият етаж грее в златно, а на втория етаж лампите светят в зелена светлина. Тогава си помислих: ама защо си е играл да оцветява допълнително?! После обаче се сетих: ами че на горното ниво лампите са натриеви, когато се включи осветлението, на тях им трябват около 50 секунди, за да заблестят в обичайното жълто - а в тези петдесетина секунди светят в зелено. И това ме амбицира: да хвана и аз този микропромеждутък, преди да се смени нюансът“, разказва аерофотографът. 
Облаци, ширнали се пред погледа пейзажи от Русе и от други прелестни местенца са сред любимите му „модели“ и „сюжети“. Сред любимите му теми са Камен бряг - камъните, скалите, изгревите и залезите, а също природни и архитектурни красоти в Пловдив, Благоевград, Шабла, Дуранкулашкото езеро /особено любимо по залез, когато водите му сияят златни!/, разбира се, езерото Сребърна. И, естествено, телевизионни кули. 
„Снежанка съм я снимал при изгрев, при минус 10 градуса - имам уникални кадри. Аерофотографията е споделено хоби с жена ми - и двамата сме инженери, и двамата сме наясно с възможностите на техниката, и двамата обичаме да пътуваме и да се радваме на хубостите, които виждаме“, казва Милчо Йовчев. 
След като отгледахме децата, сега при всяка възможност се вдигаме и тръгваме
добавя той. Пътуванията им ги отвеждат в Румъния, в Италия, в много други европейски страни. Към силно харесваните градове Брашов и Милано Милчо добавя Португалия. Там бих живял и дори имам мечта: като се пенсионирам, да си купим къща в Португалия, издава той. 
Засега обаче две други дестинации по-често влизат в плановете на Милчо и Даниела. Дъщерята Мая, която е специалист по молекулярна биология, живее със семейството си във Вашингтон. Затова и в изложбата на Милчо Йовчев в „Зора“ има доста кадри от Източното крайбрежие на САЩ, където родителите вече са гостували пет пъти, от две години и половина там ги чака и малката им внучка Нора. В края на този декември пък им предстои пътуване до Манчестър - там е синът Иво, на когото скоро предстои да се ожени за приятелката си, също русенка. Всъщност фирмата на Иво е в Русе, нейно дело е софтуерът за 3D мапинг шоуто върху сградата на Съдебната палата, което впечатли неотдавна русенци и гостите на града. 
А самият Милчо справедливо се гордее, че скоро влизащите в Русе по шосе откъм София, Варна и Силистра ще виждат първо града в негова аерофотопроекция - с най-русенските символи като Дунав мост, Доходното здание, Русе отвисоко. Самият той се готви за нови пътешествия и нови провокации, които да заснеме. С дрона, разбира се - смее се аерофотографът. - Той е първият, който влиза в куфара, като стягаме багажа!