Гергана Дичева, по-известна като Ger Dicheva, e 23-годишна художничка, която вече има 3 изложби в Русе и една в Пловдив. През 2019 година става известна в социалните мрежи покрай подетата кауза срещу стереотипите „Не ми се обиждай, но...“. Тя се противопоставя на общоприетото мнение, че художник къща не храни. За нея изкуството е едно предизвикателство - от четката до ролята на модел в пърформанс проекти и нестандартни фотосесии.

- Г-жо Дичева, представете се накратко пред нашите читатели?
- Аз съм млад художник, на 23 години съм, родом съм от едно китно селце до град Ловеч в Стара планина, което се казва Йоглав. В него прекарах ранното си детство и от него взех спомените си за къщата с котките, баба, игрите до късно и планината. След това се преместих с родителите си в Русе, където завърших СУ „Христо Ботев“, хуманитарна паралелка, като до 7 клас бях в такава с рисуване и мисля, че тогава се запали в мен искрата да творя. Разбира се, започнах да рисувам истински, след като завърших.
Нямам висше образование за художник, но вече имам четири официални изложби
Първата „Каук“ е през 2017 година в дом „Елиас Канети“ на тема кукерски маски от цяла България - смесена техника живопис и използвах истински кожи по маските, вълна. След това в Художествената галерия имахме аз и още няколко художници изложба на тема „Дарк изкуство“ - вампири и всякакви страшни мотиви. След това получих предложение от къщата за гости „Кукерин“ в Пловдив да гостува изложбата ми с кукерските маски, защото се връзва с интериора. И последната ми изложба е от тази година, изобразяваща хищници като пантера, тигър. 
- Трудно ли е да бъдеш млад художник в Русе? Градът е известен със своята богата култура и има място за изкуството, но всяка стъпка за млад човек е трудна.
- Мисля, че е доста трудно да се реализираш като художник в Русе, ако се стремиш да пробиеш точно сега и точно в града, защото тук вече има изграден вкус в хората.
Те търсят нещо, което не мисля, че младите артисти като мен могат да дадат
Това са пейзажи, коне, портрети и карикатури - обикновено подаръци. Затова и не се целя в Русе, използвам интернет, където може да предложиш изкуството си не само в цяла България, но и в цял свят. Ако искам да пробивам тук, трябва да рисувам комерсиални картини, каквито са на последната ми изложба. Всъщност с нея направих компромис със себе си.
- Казвате, че последната ви изложба е компромис - защо поехте в тази посока? 
- Беше предизвикателство за мен. Рано е да си направя равносметка какъв успех ще има тя в сравнение с другите ми изложби, защото е разположена по приятелски в русенско заведение и за кратък период от време. На 10 декември ще я прибера. Тя беше предизвикателство за мен и защото реших да експериментирам с друга техника - хипер реализъм, а аз обикновено рисувам по-импресионистично.
Това са две крайности, но аз реших да предизвикам себе си
А защо животни - това е една моя любима тема. 
Дали ще се продаде в България - рано е да се каже. Прави ми впечатление обаче, че в чужбина е обратното - там се продават точно по-нестандартни картини и дори имам чувството, че ако снимам и кача някъде последните си картини, те няма да се продадат по света.
- Как точно се продават картини в чужбина?
- Има различни сайтове и платформи за изкуство. Например „FineArt“, „Handmade pieces“ - това са сайтове с тематика, където се рекламират артисти. Мисля, че там и в социалните мрежи главно се откриват млади таланти и това е нормално, защото ние
на тази възраст няма как да имаме средствата да отворим студио или магазин
Имам приятели, които правят дрехи, плетат чанти, рисуват и правят скулптури - всичко е в Инстаграм. 
- Признавате, че сте самоука. По-труден ли е този път за един артист и възможен ли е за реализация?
- Много хора са го казвали и аз ще го повторя - талантът бледнее пред постоянството. Никой артист не може да разчита основно на таланта си. За себе си смятам, че имам още много да уча. Хората, които рисуват, ще ме разберат, но това е усещане. Имала съм дълги периоди в живота си, в които съм се питала защо изобщо се занимавам с това нещо, но един ден се излъгвам, сядам и в момента, в който хвана четката, веднага се убеждавам, че това е моето призвание.
- А какви са вашите затруднения в изкуството?
- Моите проблеми с изкуството идват основно от потока на живота. С всекидневието и работата в един момент не ти се рисува, защото това отнема енергия и време, която вече нямаш. Според мен всекидневието не убива артиста в човека, а човека в човека.
Ако позволиш да бъдеш засмукан в една неудовлетворяваща те отвътре ситуация, ставаш коравосърдечен
Трудно е да избягаш от рутината, но пък веднъж да седнеш и забравяш за всичко останало - това е магията, губиш представа за времето и просто потъваш в изкуството.
- Каква е вашата техника и тъй като сте се насочили към интернет, правите ли опити и в дигиталното изкуство?
- Главно рисувам с маслени бои, живописни картини. Магията там е, че една картина се рисува дълго, защото трябва да се отдели време и за самото й изсъхване. Това е цял процес.
Развивам една връзка с картината, докато я нарисувам - слой по слой и всеки детайл
Правила съм опити да рисувам дигитално - основно портрети и експерименти с различни техники. Аз не съм противник на дигиталното изкуство, срещу което понякога има опозиция от страна на традиционните художници, защото то е по-евтино и се продават копия. Оригиналните картини са скъпи и много хора избират да си вземат принт - рисуваш го веднъж дигитално и после продаваш копия. Хубаво е, че много художници се усетиха, че могат да сканират оригиналите на картините си и да продават копия по-евтино. За мен лично няма нищо по-истинско от една закачена оригинална картина. Да отидеш в магазинчетата за едно левче и да си закачиш принтирана Мона Лиза в кухнята - това е проява на лош вкус. 
- Какви са основните теми в изкуството ви?
- В първата ми изложба имаше голям замисъл. Живях една година в Англия, която ми се стори като десетилетие. Камъка си тежи на мястото - удари ме носталгията и аз знаех, че когато се прибера, това ще бъде изложбата ми с кукерски маски.
За мен това беше вид завръщане към корените ми и фолклора
Тъжно е, че именно далеч от родината си осъзнах колко силна връзка имам с нея, но тогава го усетих и беше като удар от гръм от ясно небе.
Последните ми картини, както казах, са комерсиални. За мен не е нужно винаги картината да има дълбок смисъл, достатъчно е тя да предизвика някакво чувство в теб, когато я гледаш. Умението е да можеш да влияеш на човек чрез цветове и форми, така че той да не може да спре да гледа картината.
- Спомняте ли си първата картина, която продадохте?
- Не се сещам, това е било отдавна и вероятно на символична цена. Мисля, че бях още в училище, но мога да кажа, че след изложбите обикновено оставам с едно чувство на празнина. Дори бях написала разказ за себе си в трето лице - за едно момиче, което живее много бедно, но рисува страхотно и мечтае да има собствена галерия, да нарисува много картини и да ги продаде. Като в приказките - това се случва, тя е известна и продава картините си, но накрая вечерта вижда празната зала и се чувства по-ограбена, отколкото всъщност е била преди.
Изкуството е дар, но и много взема, защото влагаш душата си в една картина. 
- Много ключов момент за началото на кариерата ви беше участието ви в онлайн кауза за борба срещу стереотипите „Не ми се обиждай, но...“. Тогава вашето послание в опозиция на тезата „Художник къща не храни“ предизвика ожесточен дебат в социалните мрежи. Какво всъщност се случи?
- Искам да започна отговора си с думите, че човек не може да избере изкуството като призвание, а то избира него. Просто се раждаш такъв и зависи от теб дали имаш смелостта да продължиш по този път, защото рискът е голям. В публикацията аз разказах моята история, а тя е, че моите родители винаги са ме подкрепяли във всичко, но за изкуството много ги беше страх. Казваха ми „Вземи някоя сигурна професия, стани адвокат, учител...“, а мисля, че пандемията ни доказа, че няма сигурни професии.
Застанах с табелата „Художник къща не храни“, защото бях тъкмо завършила училище и още имах много бунтарско мислене и с категорична позиция, че ако обичаш да рисуваш, пееш или твориш по някакъв начин,
не трябва да правиш компромис с това и да работиш скучни професии, за да имаш пари
Тогава много хора се обидиха, защото се припознаха в скучните професии, и казаха, че ако тях ги няма, е невъзможно изкуството да съществува. Аз съм съгласна с това, но ако ходиш на работа с нежелание и усещаш, че сърцето ти е някъде другаде, по-добре го последвай. 
- Тази публикация достигна много хора, какво последва?
- Много хора се свързаха тогава с мен и имаше смесени реакции. Някои ме укоряваха, че съм била твърде самоуверена с позицията си. Имаше и майки, които ми писаха, за да споделят съжалението си, че са карали децата им да вървят по техните стъпки, а не да следват мечтите си. Много млади хора също се обърнаха към мен с това, че съм им помогнала по някакъв начин да преодолеят страха си и да видят, че има и други като тях. За мен най-хубавото беше, че успях да се запозная с много хора. 
- Артистът във вас се проявява и в нестандартните фотосесии, които правите - в морето като сирена, със змия по лицето и прочие. Разкажете ни за тях.
- Това е моят начин да усетя сливането с естетиката
Всеки човек има алтер его и това е моето, което представям пред публика
Мисля, че просто работя добре с фотографи, имам много такива приятели и те често търсят модели, които да не се притесняват или да са склонни да правят експерименти - например снимките със змията. Тя беше истинска, а аз имам фобия от змии, но исках да се предизвикам, затова приех. Получи се много добре, но беше смразяващо изживяване, особено когато змията е около врата ти и започне да се стяга, веднага си мислиш, че умираш. 
Друг интересен момент е фотосесията, която беше с акцент опазването на културното наследство в Русе и околността и я направихме с един приятел в стари сгради - в изоставената библиотека и кинозала в Образцов чифлик, които за жалост бяха унищожени. 
- От кого се вдъхновявате?
- Марина Абрамович, която е концептуален пърформанс артист - тя ме вдъхновява като жена артист. Например тя застава в залата неподвижна за 24 часа и хората могат да правят, каквото си искат с нея - бяха я порязали, скъсаха й дрехите. Или седи на една маса и мълчи, а човек може да седне срещу нея за минута. Накрая идва мъжът й, с когото са разделени от 20 години, и моментът е много драматичен, чиста емоция. А може би най-известният й пърформанс е, в който тя държи лъка, а мъжът й стрелата и ако някой пусне от двамата, стрелата се забива в нея. 
Другото ми голямо вдъхновение е природата - понякога
като художник се чувствам безсилна пред такива цветове и синхрона в нея
които почти е невъзможно да бъдат пресъздадени в картина. 
- Какво би му се искало на един млад творец, че да остане и твори в Русе? 
- Ние, художниците, сме хора бохеми и нямаме нужда от големи и бляскави неща. Би било хубаво Русе да се опита обаче да запази младите си артисти. Липсват места, където творците не просто да излагат картините си, но да се събират и подобно на музикантите и техните джаз вечери, да можем да се съберем 20-годишните, да се напием и да рисуваме. 
- Споделете вашите бъдещи цели?
- Нямам дългосрочни заради пандемията и мисля, че научих този урок. Правя планове за моето себеизграждане като човек и артист. Искам да съм по-постоянна и по-търпелива в работата си.