...млад редактор на селски вестник 
и край русенски къщи върви,
...и наум съчинява си песни
за щурчета в крайселски треви. 
Светка той с очилата си кротки, 
праща лъч към простора отвъд 
и се спъва о черните котки,
дето все му минават път. 
Аз го знам. В равнината огромна 
той е гонил жребче като мен
и вода е отпивал от стомна
след гонитба в жаркия ден. 
Ние с него сме стари другари.
Звънна в мен дружелюбна пчела... 
И минавам през градски пазари 
с иванцаневски очила... 
Това е откъс от стихотворението на Христо Черняев „Очила“, посветено на поета Иван Цанев. То стъпва на знаменитото стихотворение на Цанев за младото конче, а приятелството на двамата датира от времето, когато Цанев е редактор на многотиражка в село Копривец. 
На 30 ноември Иван Цанев ще отбележи нова бележита дата в своята биография - 80 години от деня, в който той се е родил в русенското село Острица. 
Хората, които го познават, знаят, че не могат да разчитат в медийното и общественото пространство да се появи серия от интервюта и обяви за шумни празненства и гръмки чествания. Жанрът интервю е може би един от най-далечните и най-ненавистните за Иван Цанев. Нему е чуждо - и не само, а направо диаметрално противоположно - заставането в светлината на прожекторите, особено ако това е свързано най-вече и само с него самия. 
Той би направил саможертва и би положил огромни усилия да надделее самия себе си и да излезе напред, само ако това е насочено към хора и творчество, които са свидни за него. В последните години, може би в последното десетилетие, такива появи на Иван Цанев са свързани единствено с издаването на две томчета с поезия и белетристика на Веселин Тачев - двете томчета Иван грижливо и всепосветено подреждаше и подготвяше за печат в продължение на години. 
Всички настойчиви покани за пътуване извън София той традиционно и меко, но категорично отклонява. В това число и поканите, които му се отправят от Русе.
Последното му идване в града на неговото поетично начало бе отново по повод, свързан не само с него 
- годишнината от издаването на онова малко сборниче „Поетическо вероизповедание“, преобърнало съдбите на дузината участвали в него с по едно стихотворение. Тогава идването на Иван Цанев в Русе бе, не за да бъде честван самият той, а да се сведе пред паметта за непокорството и чистия порив на „сърдитите“ млади поети, повярвали за малко в това, че ледът на комунистическата пропаганда се пропуква. 
По времето на „Поетическо вероизповедание“, което препълва с възторжени младежи аулата на Русенския университет, Иван Цанев е 21-годишен. Три години преди това е завършил русенската Втора гимназия „Баба Тонка“, където е показал таланта си на... художник! Като гимназист печели награда в конкурс за портрет на русенската революционерка - и неговите приятели вероятно не са се съмнявали, че талантът му ще се разгърне в областта на изобразителното изкуство. Вероятно обаче най-близките - като Веселин Тачев, вече са знаели, че 
силата на Иван Цанев е повече в невидимото, в словото - а не в молива и графиката
Сборничето „Поетическо вероизповедание“ става повод за мракобесен окръжен партиен доклад, в който са заклеймени авторите на лиричните пориви към свобода и волнодумство, а Иван Цанев е един от най-свирепо критикуваните в този доклад. Това е поводът той да замине за София, където от следващата есен на 1963-а е студент в Софийския университет по руска филология. 
Първата голяма литературна награда, която оценява таланта му, е наградата в национален младежки конкурс на излизащия тогава вестник „Пулс“. Председател на журито е поетът Никола Фурнаджиев. През месец май 1968 г. излиза от печат първата поетична книга на Иван Цанев „Седмица“. Точно там е публикувано за първи път стихотворението, което става другото име на Иван Цанев. Стихотворението е „Едно дърво на хълма“ - то става отправна точка за стихове на много съвременни български поети - и от поколението на Иван Цанев, и от значително по-млади със свои прочити на самотното дърво. 
Пак в същата първа стихосбирка е и друго стихотворение, което е може би най-цитираното на Цанев. „Между два разговора“ започва с превърналия се в христоматиен пример стих: „По-малко говори, по-малко говори, и ако може, истината само...“. В следващата издадена стихосбирка то вече има своето посвещение - на Веселин Тачев. 
Иван Цанев признава, че Веско Тачев е човекът, който го е въвел в голямата литература
Тачев завършва гимназията година преди Цанев, но тяхното приятелство остава за цял живот - заедно с чувството за дълг на Цанев пред без време напусналия земния живот Тачев, дълг, който той изпълни с издаването на неговите поетични и прозаични текстове. 
След първата стихосбирка следват „Неделен земетръс“ през 1973 (след нейното излизане от печат Иван Цанев е приет в Съюза на българските писатели), „Телеграма“ (1977), „Едничка дума“ (1981), „Седмоднев“ (1987), „Стихове и междустишия“ (1995), „Дърво на хълм“ (2001), „Ранни стихотворения“(2014), „33 стихотворения“ (2015) до излязлата през тази година „Археологически разкопки“, която включва „Късчета от счупена поема. Преизбрани стихотворения. Подбор от недоизреченото. Цикъл „Посветени сонети“. 
Специално място в творчеството му заемат стиховете за деца - както признават негови колеги, те са точно толкова за деца, колкото и за възрастни, тъй като в метафоричността на историите за лудории, за пчели, таралежи, пакости и чудеса всеки би могъл да открие ненатрапчиви алюзии с живота на „големите“. Лекотата на стиха и непосредствеността на тези стихове го прави един от най-добрите български поети за деца и 
негови стихотворения влизат в ученическите читанки
Иван Цанев е носител на престижни литературни награди като „Петко Р. Славейков“, „Иван Николов“, „Иван Динков“, награди за детска литература. През 2012 г. получава Голямата награда за литература на Софийския университет, а през 2019 г. на наградата на Министерството на културата „Златен век“. Иван Цанев никога не е ламтял за тези награди - а те идват при него, защото неговата дарба и неговото място в българската литература не могат да бъдат подминати. 
Истината е, че точно заклинанието „По-малко говори, по-малко говори, и ако може, истината само“ поставя Иван Цанев в една неособено многолюдна, но светла и харизматична галерия от български лирици, които живеят така, както пишат - тихо, без парадиране, без самоизтъкване, без самовлюбено самонаслаждение и преследване на държавни награди, но и без да следват конюнктурата и любезно да хвърлят камък в градините на други литератори с надеждата този камък да бъде забелязан от „когото трябва“ и да стане част от техния пиедестал. Честен до самонараняване и природно неспособен да понася звука на медните тръби, той е избрал да бъде верен на себе си. И това го прави свободен и голям. 
И когато става дума за Иван Цанев, може би е по-редно да се опитаме да станем съпричастни на неговото немногословие и да дадем думата на другите. 
Екатерина Йосифова: 
Към тишината, Иване, 
сме се запътили. 
................................
Беше зелено, беше сияйно 
дървото на хълма. 
То брат на душата ми беше, Иване, 
с него се съмваше. 
Светлозар Игов: „Тази поезия не се страхува да бъде сред другите, защото е почти съвършено самотъждествена и идентична. Правило ми е впечатление колко спокойно се отнася Иван Цанев дори при прекаляване на сравняването му с Далчев. Това може да си позволи само поет, а по-скоро само творби, които са достатъчно „себе си“, за да не се тревожат от сравнения“. 
Рада Александрова: „Благодаря на дървото на хълма на Иван Цанев! И не само то, цялата му поезия излъхва доброта. Може би това е част от магията, същността на  неговото писане, тръпката, която задвижва ръката, диханието на живота... От тази поезия ми изгряват залезите, гроздоберачките и гроздоберът, трудят се мравките и жужат пчелите, това не са метафори, не, това е моят жив живот, там, в далечния юг, въпреки че Иван пише за своя далечен север“. 
В навечерието на 80-летието на Иван Цанев „Литературен вестник“ публикува думи за него. 
Владимир Попов: „Запознахме се преди повече от 60 години на есенна ученическа бригада, аз в осми, той в девети клас на русенската гимназия „Баба Тонка“. Ще добавя, тогава се срещнах с Иван Цанев, художника на гимназията. Но се сприятелих с поета. После него го взеха в казармата на Звездец, пехотинец, най-тежката служба. В едно писмо ми описа учебна стрелба с бойни куршуми, свистели над главата му, защото в окопа държал мишените. Нали помните, онези с начертано човешко тяло, по което се следят попаденията... 
За поета Иван Цанев е писано много и ще продължава да се пише. Не само по повод на юбилеи. Без него поезията ни би изглеждала по-бедна и самотна в литературната ни история. За мен той, подобно на „оня неразгадан датчанин“ от стихотворението му „Почти епитафия“, съедини разкъсаната нишка между високата ни поетическа класика и съвременната ни поезия. Други сигурно ще го кажат по-точно и по-професионално от мен.
А аз просто ще се върна към „идващите вечери“, в които вече сме и двамата. И ще му пожелая да е здрав, за да се радва на малката си внучка и да осъществи, колкото и трудно да е това, докрай творческите си замисли!
Своя Автопортрет Иван Цанев ми подари, доколкото си спомням, през абитуриентското си лято на 1959-а. Пазил съм го в студентски квартири и жилища като скъп спомен. Един от най-съкровените, които съм имал през живота си“.
Мирела Иванова: „Иван Цанев е поет, цялостен като естеството. Ясен, бистър и висок поет, видим, вълнуващ - като „дърво на хълма“, като „водопад“, като „пролетна вода“. И това е дори отвъд метафорите, открити от Иван и запечатани в паметта на поезията“.
Георги Господинов: „Иван Цанев е милостив. И едва ли подозира колко е важно неговото неотменимо присъствие за нас. Деликатно и неотменимо, тук няма противоречие... А неговите стихотворения продължават да пренареждат света, да съединяват частиците му като онази вечно прелитаща пчела в поезията му. И там, от пукнатините на живота, през цялата му нетрайност, уязвимост, счупени щурчета и внезапни телеграми накрая поникват тъй дълго чаканите млечни зъбчета...  Бъди жив и здрав, Иване! Частиците съединявай... И пчелите да са с нас“.