Здравей, Петя! Вече повече от година подтиквам сина ми да предприеме нещо и да вземе живота си в свои ръце. Не че е в чужди ръце - нито е зависим от нещо, нито е болен, но за второто вече не съм сигурна и се притеснявам. Аз съм медицинско лице и мога да кажа, че няма заболяване, което да се налага да лекуваме, но той ме притеснява, че се носи по инерция и не се решава да си търси по-добра работа. Като се опитвам да говоря с него, реагира сърдито, напоследък и не излиза с компанията си. Сигурно мога да изредя още неща, ако ме питаш, но си мисля, че е по-добре той да предприеме нещо - да отиде на психолог поне веднъж, да се посъветва. Мен като не слуша, ми се струва, че повече ще повярва на специалист. И сигурно после ще повярва повече и на себе си, само че не знам как да го подтикна. Елена, 64 г.

Здравей, Елена! В писмото изразяваш загриженост вероятно към това, че синът ти пропилява ценно време, без да използва всички свои възможности, както и споделяш предположението си, че може би би му помогнало, като предприеме сътрудничество със специалист.
От написаното разбираме твоята възраст, но не и тази на сина ти. За разлика от консултациите тук, във вестник „Утро“,
в отговор на писма на майки
които обаче са в младежка възраст и може да се ориентираме - и аз, и читателите, че детето им е в ранна или в предучилищна възраст, то според твоите посочени години мога само да гадая и да си представям един по-дълъг възрастов период, в който е твоят син.
Правя това уточнение, защото освен личните потребности, които могат да бъдат различни в дадена възраст, развитието предоставя предизвикателства в отделни възрастови периоди. Ако са плашещи, ако бъдат отлагани, а по отношение на тях човек чувства натиск като очакване от страна на другите или на обществото, или пък ако има
вътрешен натиск от потенциала си, който стои нереализиран
всичко това има специфична по-голяма или по-малка сила на напрежение и отражение в определени възрастови периоди.
Тъй като не се споменават такива факти в писмото ти, можем да предположим, че синът ти освен, че ти се струва, че се носи по инерцията, като не си търси по-подходящата за него работа, също може би е и несемеен? Ако е така, дали според теб той отлага да свърже живота си и поради това отлага и търсенето на нова по-добра работа, защото после ще се изправи пред твоето или на другите очакване да предприеме брак?
Дали пък той предпочита да не споделя много с теб и ако ти се струва, че 
ако има къде по-спокойно да сподели това, което го вълнува
и напряга, след като не го прави при теб, това би му помогнало да е по-смел за промени в живота си?
В същото време защо пък да си мисля, че е необвързан само защото ти не споменаваш за това? В практиката се случва близките на някого да не споменават в началото за факти, които са им неприятни - да не би пък той да е обвързан, но ти да не харесваш жената, с която споделя живота си?
Да погледнем по-конкретно разказаното в кратичкото ти писмо.
„Вече повече от година подтиквам сина ми да предприеме нещо и да вземе живота си в свои ръце“.
Вероятно отпреди повече от година ситуацията ти е изглеждала по-приемлива. Така е,
когато младежите все още учат или работят своята първа работа
в която трупат трудов опит или съчетават работата и ученето с по-непретенциозна работа, чрез която облекчават домашния бюджет и използват спечеленото или за спестяване и инвестиране в цели, които им стоят в перспектива, или пък задоволяват свои младежки развлекателни желания. Може би преди повече от година подобен такъв период е отминал и е започнала да те тревожи липсата на инициативност у момчето ти. Дали се е затворил вкъщи? Какво прави през деня -
дали е бездеен, или напротив - между вас стои неразбиране
по отношение на неговите познания и опит в работа, която извършва примерно онлайн вкъщи, и твоите представи за подходяща за него работа?
Казвайки, че ти би искала той да поеме живота си в свои ръце, уточняваш, че всъщност не го е поверил в чужди ръце, както е при хората със зависимости, „нито е болен, но за второто вече не съм сигурна и се притеснявам“.
Поясняваш, че ти, Елена, си медицинско лице. От висотата на твоята възраст, която предполага голям по обем професионален опит, би могла да забележиш симптоми на заболяване, но може би подобно на симптом те притеснява евентуалността той да започне да се носи по инерцията. Би било добре да обърнеш внимание на впечатленията си дали синът ти ти се струва по-скоро нехаен, безгрижен, забавляващ се или напротив - потиснат, затворен, депресивен.
Освен за негова интимна връзка, другото, за което също не споменаваш, е 
какво мисли баща му
- дали той не присъства в живота ви и по каква причина, или сте заедно с него, но вероятно той е по-отдръпнат от проблемите в семейството, от твоите преживявания или самият той е пример за носещ се по инерцията, което те притеснява да не е копирано като модел от сина ти?
Казваш, че като се опитваш да говориш със сина ти на тези теми, той реагира сърдито.
Диапазонът на сърдита реакция
който мога да си представя, след като няма как да попитам и да отговориш, е от раздразнение, проличало си в тона на гласа, в жест за отказ от говорене или отегчен поглед, до бурна реакция с упреци, може би тръшкане на врати...
Споделяш, че те притеснява и че синът ти напоследък не излиза с компанията си. Остава, Елена, да се опиташ да отчетеш доколко това се дължи на обективните противоепидемични ограничения, доколко на лични страхове и предпазливост от страна на членове на компанията и на самия ти син, доколко на друга
отдръпнатост от контакти, заради която той предпочита да стои затворен вкъщи
което ми се струва, че би имало по-сериозна тежест като психологически проблем и би изисквало по-продължителна работа за преодоляването му.
Даваш ни представа, че има и други твои впечатления, които биха могли да бъдат ориентири за причините за тревогата ти за сина ти - „Сигурно мога да изредя още неща, ако ме питаш“. Случвало се е, Елена, на консултация в кабинета да се явят родители на порасналите си деца, които са загрижени за начина на живот, който водят, и за специфични проблеми, които усложняват живота им. Други родители в подобна позиция предпочитат да звънят на психолога и надълго и нашироко да изливат болката си така, все едно психологът може по телефона да направи нещо вълшебно, с което да влияе на детето да изглежда или да прави
това, което родителят си представя за правилно
Сама посочваш, Елена: „но си мисля, че е по-добре той да предприеме нещо - да отиде на психолог поне веднъж, да се посъветва“. В това твое предположение има две неща, които, ако се прилагат - ако специалистът допусне едното, а клиентът другото, това не би могло да доведе до съществено,
ефективно - достигащо до успех, психологическо консултиране
Може би, мислейки, че синът ти би могъл „да се посъветва“, имаш предвид, че оже да му е нужна съвсем малко подкрепа, при която той да изговори своите намерения и това да му помогне да си ги чуе и сам да посъветва себе си, изразявайки представите си пред психолога. Така да, това се случва често и действа доста ориентиращо за клиента, води до добро разбиране на себе си, до по-смело следване на съзнателно взети самостоятелни решения. Но ако съветите идват от психолога, това предполага той да проявява активност и да поеме отговорност за живота на клиента. Погледнато през проблема, който ти споделяш, това не би помогнало на сина ти да вземе живота си в свои ръце,
ако начинът за това се диктува от друг
в случая от психолога, а самият клиент да остане отново пасивен и непоемащ отговорност за себе си.
Другият капан, който си залагаш с очакванията ти, вероятно като други родители, които мислят по сходен начин и подтикват неправилно децата си за консултация, това е илюзията: „да предприеме нещо - да отиде на психолог поне веднъж“. Ако кажем, че отиването на психолог поне веднъж, е първата смела постъпка човек да предприеме
да си осигури квалифицирана подкрепа в личното си справяне
да - единично посещение при психолог би свършило работа нещичко само да сподели в защитената - упреци и оценяване - атмосфера, която създава специалистът, но не и като средство уверено клиентът да задвижи своя потенциал в развиваща и удовлетворяваща посока.
Казваш, Елена: „Мен като не слуша, ми се струва, че повече ще повярва на специалист. И сигурно после ще повярва повече и на себе си, само не знам как да го подтикна“.
Ти сподели, че си медицински специалист. Макар и да ти се струва, че не знаеш как да го подтикнеш, може би синът ти вярва на твоята 
компетенция да вземаш нужните мерки
при лечение, когато вкъщи се разболеете. Ето, ще ти дам едно сравнение, което е аналогично с лечението с антибиотик. Често хората се чувстват много по-добре след първите 24 часа от приема на антибиотик и това ги подвежда да спрат приема, защото вече са се оправили. Медицинската норма обаче е минимум 5 дена, ако лекарят не е посочил по-дълъг срок, без значение от това, че облекчението може да настъпи още от първите две-три таблетки. Петте дена се препоръчват, за да е наистина ефективно лечението, за да не се завърне болестта с още по-голяма сила и или с по-упорито задържане, което още повече би могло да изтощи организма във форсирането си да се справи.
Опитвайки да подтикнеш сина ти да предприеме психологическа подкрепа за своето развитие, за да направи живота си по-удовлетворителен, може би това е нещото, което би било да избегнеш - казването „поне веднъж“ да посети психолога. Защото в кабинета, Елена,
няма вълшебно прахче, няма такава еднократна чудодейна доза
Добре би било да му се каже, че той би могъл да опита психологическо консултиране с договорен брой срещи със специалиста, които ще определят заедно в края на първата среща, за да споделя по-свободно това, за което има естествени бариери да споделя с теб като негова майка, и да се окуражи да предприеме промени в живота си с увереност, че ще се справи. Така би могъл да сподели различни начини, които му се струват възможни, и да се убеди в правилния за него начин. Разбира се, в самата първа среща той ще прецени дали контактът му с избрания психолог му създава доверие, дали в общуването си с него чувства сътрудничеството, от което се нуждае, за да мобилизира волята си към посрещането на житейските предизвикателства.