Замислена. Озадачена. Недоверчива. Дистанцирана. Уморена. Вгледана назад. Вгледана навътре в себе си.  
Тези асоциации отключват автопортретите на Ваяна Панкова, които тя показва с още няколко дузини живописни платна в изложбената зала на „Борисова“ 6. Изложбата й би могла спокойно да се нарече изненадата на сезона - Ваяна, която от години не е показвала това, върху което работи, покани приятели, колеги, познати, непознати да надникнат в нейния свят. Колегите откровено й се радваха. А самата Ваяна предпочете набързо да съкрати процедурата с официалностите, като прикани гостите си да разгледат картините й - те са нейните думи и изречения. 
Няколко дни по-късно седим на кафе и на „дълги изречения“ с Ваяна Панкова. Разсъждаваме за града, за света, за хората и за истинските неща, онези, които придават плътност и смисъл, цвят и ритъм на дните в календара. Говорим си за това, че устремното застрояване, особено на центъра на града, все по-често води до унищожаване на неговия чар, че изникващите кипри нови с 
безлични фасади заслоняват къщи-шедьоври
че реклами висят на какви ли не места, като често вятърът развява месеци след като поводът за реклама вече не съществува.
Това беше една от моите амбиции по време на краткия ми период, когато бях назначена на работа, усмихва се Ваяна. С много малки изключения тя през целия си живот е била на свободна практика. Но през 2001 година получава назначение на длъжността общински художник.
„Покани ме тогавашният главен архитект Владимир Мачев. Искахме да направим всичко възможно, за да запазим този облик на Русе, с който градът и неговите жители толкова много се гордеят. Бях се амбицирала да подготвя една наредба, която да регламентира рекламата и дизайна в градска среда. По това време навсякъде в страната се работеше по едни и същи стереотипни наредби - но аз бях убедена, че тъй като самият Русе е много специфичен, той трябва да има собствена наредба, която да отразява неповторимите конкретики. Желанието ми беше 
в центъра на града да няма големи билбордове
които да нарушават хармонията на архитектурния ансамбъл, сградите, които са паметници на културата, да не бъдат окичвани с рекламни пана. Освен това държах да се уточнят условията за поставяне и за сваляне на рекламните материали и тези срокове да се спазват. Практиката беше една примерно неголяма фирма да наеме фасада или част от фасада за 4-5 години и да я ползва за реклама. Да, но се случва /тогава това наистина се случваше доста често/ въпросната фирма да фалира само след 4-5 месеца - а няма кой да смъкне от фасадата табелата. Говорили сме си тогава, че е много по-лесно да предотвратиш поставянето на реклама, отколкото да я смъкнеш. Освен това поставянето на един рекламен материал от какъвто и да било характер не е дейност сама по себе си - свързана е със закони, но също и с ветровете в конкретно място и с много други неща. Бях направила карта на подземните комуникации - с голямо желание се бях заловила за работа! - и това помагаше на клиентите да не предизвикват ред недоразумения и проблеми“, разказва художничката. Тя се опитва да се пребори и с практиката проектите за рекламни табели да се изпращат в София за одобрение, при положение че в Русе има архитектурен съвет, който би могъл да свърши тази работа и да не се чака два-три месеца. Обяснението защо не може да се скъси периодът с изпращането и разтакаването е парадоксално: защото, видите ли, местните специалисти, които ще трябва да вземат тези решения, щели да бъдат подложени на натиск от рушвети! 
Хората, които познават Ваяна Панкова, сигурно се чудят, че е останала на тази позиция цели три години. Защото тя е човек, който не разбира защо трябва да прави компромиси и да си затваря очите, когато животът би бил много по-подреден и поносим, ако се спазват правилата. И тази нейна вродена добросъвестност и нагласа за живеене по правилата я правят 
„камъче в обувката“ - то не спъва, но пречи
В държавата, където нещата не се правят по правилата, а „се уреждат“, където човекът, дошъл за общинска или държавна услуга, намира как да мотивира чиновника, за да се заобиколи нормата, наредбата, указанието, редът - в тази държава на хора като Ваяна не им е лесно. След три години градската управа „внезапно“ установява, че художничката нямала някакъв извънредно важен ценз и си взема довиждане с нея. 
Тя пък на свой ред изпитала облекчение. Защото да виждаш всеки ден как твоите възгледи за стриктност, професионализъм и почтеност се разбиват на пух и прах, си е изпитание. Така в един момент започваш да си задаваш въпроси дали пък ти не бъркаш нещо, казва Ваяна. Която отново се завръща към свободната практика. 
А Русе остава без градски художник. Бройката е закрита. И това отваря вратите за разни 
самодейни „арт“ акции като остъргването „до златно“ на патината от женските фигури в шадравана
на площад „Батенберг“, с което предишната управа много се гордееше, докато не избухна скандал и се наложи патината да се възстановява. 
Другият й опит да работи и друго, освен изкуство, също катастрофирал. Там обаче разбрах по-скоро, че това не е моето място, казва художничката. След като се дипломира във Великотърновския университет, започва работа като учителка в едно от русенските централни училища. Работата с децата вървяла нормално. Не била нормална обаче ситуацията, когато в края на срока школското ръководство настояло младата преподавателка да поправи бележките на учениците. Така взискателността на Ваяна Панкова към децата се сблъсква челно с етикета „елитно училище за отличници“, в което няма място за реални оценки, свалящи престижното ниво. 
Със сигурност свободната практика не е море от мед и сметана с брегове от масло и сладкиши. Но поне там самичък си отговорен и за успеха, и за риска. Вероятно по-важното е, че имаш време да останеш насаме със себе си - изключително важното време за твореца, когато той води трудния разговор със своите съмнения, пристрастия, пориви, колебания, слънчеви настроения и мрачни дилеми. Сътворяването на една картина е много съкровен процес, все ми се струва, че точно за него 
апостол Павел е казал „Тайна сия велика ест“
Но за нас като хора отстрани, на които не им е дадено да проникнат в тази тайна, може би е по-важно, че можем да видим нейния резултат. Днес това са натюрмортите, композициите и автопортретите на Ваяна Панкова, в които неизвестно кога помъдрелите ириси сякаш правят услуга на чайника и каничката да им разкажат /някои/ от полунощните си приключения. Два лилиума във фина охра си говорят на италиански - за да не се обидят съдините от муранско стъкло, че цветята във вазата си шепнат нещо по техен адрес. Разговор между кафеварка и източена изящно бутилка от червено стъкло напомня приказни андерсенови истории. Много от маслените платна отключват асоциации с театър и сцена. В приглушените и на места откровено тъмни тонове при вглеждане винаги зрителят ще открие загатнато слънчево жълто, бликове светлина разгръщат гънките на бравурния фон и извеждат през светли процепи недоизказана надежда и копнежа по онова, което Хемингуей направи заглавие на един от прекрасните си разкази: „Там, където е чисто и светло“. 
В тези семпли по сюжет натюрморти търся връзките между нас, хората
с разбирателствата и неразбирателствата, с онази  спасителна мисъл, че все пак всичко може да се промени. Мои приятели ми обръщат внимание върху тъмното в картините. Но тъмното в картините съществува в подзсъзнанието - а и нали за да се стигне до светлото, трябва да го е имало преди това тъмното“, отбелязва Ваяна. 
И във всичко това звучи музика - виолончело, виола, тромпети... 
„Харесва ми страшно много пластиката на тези инструменти, докато рисувам, си представям посоката на звука им. Те ми приличат на човешки души, които разговарят - правят го с музика“, казва Ваяна. И признава, че много й липсват вечерите в Клуба на дейците на културата с джаза, който допълваше съвършенството на Русе. 
„Родителите ми много обичаха да ходят на оперни спектакли, на концерти, а моите пристрастия са в сферата на джаза. Петър Петров-Парчето беше не просто невероятен музикант, той беше наш вдъхновител. Беше и учител - учеше ни не само на изкуство, но и на етика, на достойнство, на честност. Той самият не само не се притесняваше да критикува остро това, което го възмущаваше, но винаги изразяваше и отстояваше позицията си - 
едва ли някой би могъл да си представи Петър Петров да подмине несправедливост, да премълчи
да свие рамене“, казва художничката. 
Тя се радва, че в залата на „Борисова“ 6 влизат хора, разглеждат картините, много от тях питат, радват се да разговарят с автора. Русенци имат потребност от такова общуване с изкуството - значи не всичко е само хляб, останало е място и за порив и трепет. 
Ваяна Панкова не е многословна нито в реалния живот, нито в професионалните си изяви. Те започват от 1981 г. - годината, в която се дипломира във Велико Търново, с пленер в Русе, продължават с участия в изложби в България, Италия, Съединените щати, Полша и Литва, пленери в Торун. Прави четири самостоятелни изложби - в Русе, в Албена, Габрово и Литва - в град Мажейкяй през 1996 г., едно незабравимо преживяване сред истински ценители на изкуството. Сегашната й самостоятелна изложба е едва пета - тя показва една доста по-различна Ваяна Панкова. 
А оттук сега накъде?
Ваяна се засмива: „С една полска колежка керамичка /русенката имаше сериозен период на работа с керамика - б.а./ си разменяхме писма в картини. Веднъж бях й изпратила една котка в клетка точно с този надпис: „А оттук сега накъде?“. Ами - аз не съм в началото на кариерата си. Бог разполага - всичко може да ти попречи, но и всичко може да ти помогне. Така че нека да не надничаме там, където не ни е писано, за да разберем какво ни очаква. Така или иначе, то ще се случи“.