Здравей, Петя! Писна ми от всичко. Писна ми да живея зле. Не искам да търпя много хора около мен. Не искам да ставам всяка сутрин в 5 и половина, когато най-много ми се спи, да съм от първите, които излизат сутрин на улицата, за да вървят на работа, и като се товаря там всичко да свърша, все нещо да се окаже изостанало, пропуснато. Не искам да се усмихвам любезно на гостите на нашите шефове. Още докато вървя към къщи, знам, че там ме чакат глупави проблеми, с които жена ми може да се справи, но още от вратата ме залива с оплаквания. Като отида на село при нашите, не искам да ме занимават с глупости. Не искам да чувам за болести и проблеми.
Не искам да ме ангажират с нищо поне два дена! Не искам все да ме поучават родителите на жена ми. Не го правят директно, но по-лошо - любезно го правят. Всички ме поучават. Само аз изкарвам пари за семейството, а те ме поучават. Коментират ме и влизат в спор с мен пред децата. Жена ми уж ме подкрепя, но не смее да им възрази. Когато ме няма и ме коментират, тя сигурно също е съгласна с тях. Аз някакъв натрапник ли съм в собствения си дом? От няколко години всяка зима ги прибираме при нас да са на топло и в близост до лекари в града, а те ме анализират какво правя правилно, че да се досещам какво ми куца и по-скоро - какъв некадърник съм. Не си представях така брака си и живота си.
Ако ме питаш как реагирам на всичко това, казвам ти - крещя, като ми дойде до козирката. Като се развикам, жена ми утихва за известно време, но си знае, че нищо няма да се промени, и на другия ден всичко е същото. Те са си добре. Излиза, че аз съм недоволният и неспособният. Докъде ме докараха да пиша такова писмо, без да съм сигурен, че ще получа отговор. Как да се справя с всичките тези набези? Лош ли съм, че ми се случва всичко това, калпав ли съм, че ми се взема здравето и нямам миг спокойствие? Радо, 31 г.

Здравей, Радо! Писмото ти е като силно емоционална изповед в израз на недоволството ти от живота на твоите 31 години. Донякъде обръщането ти към тази форма на подкрепа с рубриката „Консултант“ на вестник „Утро“ е 
като пред Стената на плача
само че там вярващите се молят и втъкват написани на бележчици свои желания с надеждата, че с божия помощ ще ги постигнат. А в писмото ти заявяваш какво не искаш, изказано със силен глас като скандиране на своеобразен твой митинг с голям плакат, изписан с едър шрифт, като че ли за да звучи за самия теб силно, може би разтоварващо, защото не е отправено към тези, с които те свързва животът, а към пощата, без значение дали ще получиш отговор.
Изглежда, че си угнетен от живот, изпълнен само с усилия, и от взаимоотношенията ти с близките хора. Започваш писмото с израз за достигнат предел на търпението ти към всичко и към целия живот: „Писна ми от всичко. Писна ми да живея зле“.
Огласявайки настоятелно неискането си
- „Не искам да търпя много хора около мен“, изразяваш негативизмът към хората, който може да е показателен за изтощение в служебната среда. Не казваш какво работиш и как там е организирана работата. Възможно е в начина на работа, наложен от шефовете, да има какво да се коригира - например с ясни критерии за свършена работа, с мотивиране за постигане на колективни цели и възнаграждения съобразно тях, ако не парични, то поне похвали за добре свършена работа. При млади хора като теб е възможно изтощението да настъпи и от недостатъчно опит за самоуправление на усилията, редувани с паузи за почивка, а в по-голяма дълбочина - и от 
разминаване с очакванията, с които човек подхожда към работата
„Не искам да ставам всяка сутрин в 5 и половина, когато най-много ми се спи, да съм от първите, които излизат сутрин на улицата, за да вървят на работа“ - отчитаме, че когато човек има някакво силно желание, към което може да определи ясна цел, тогава ранното ставане не му тежи. Напротив, то може да се възприеме
като малка цена за това, към което се придвижва напред
Такива желания може да са свързани със семейството - за осигуряване на по-добри доходи за преживяване или за купуване на жилище, за учене на член от семейството. Също достойна цел би могла да бъде личното израстване в работата, което на отделните стъпала нагоре може да касае специален режим със смени. Не ни споделяш, Радо, нищо по-конкретно за избора ти на работа или пък дали към момента за теб тя е просто възможната работа, дали понасяш компромис, мечтаейки за друга професионална реализация. Разбираме, че си от хората, които пристигат навреме на работа, вероятно и по-рано, но работният ден не ти достига и докато се товариш с всичко, може „все нещо да се окаже изостанало, пропуснато“ - което ти е омръзнало. Но
дали задачите са много, или разпределението на вниманието ти по тях не достига?
Ако попитаме съпругата ти, дали тя пък не би казала, че излизаш по-рано, отколкото би трябвало, и тя остава сама да се оправя със сутрешните моменти на вашите деца, които още са малки?
„Не искам да се усмихвам любезно на гостите на нашите шефове“. Може би шефовете са ти обърнали внимание, че изглеждаш неприветлив. Но ефективността в работата се измерва с разнородни постижения - печалбите, за които допринасят и добрите отношения, включително с тези, които ти наричаш гости. Те може да са клиенти, доставчици или хора, които биха повлияли навън за привличане на нови клиенти на фирмата ви.
Изглежда, че вместо облекчение и радост мисълта за прибирането вкъщи ти създава неприязън, отегчение - „знам, че там ме чакат глупави проблеми, с които жена ми може да се справи, но още от вратата ме залива с оплаквания“.
Когато жените са здрави, енергични и имат опит с разнообразно справяне
те наистина могат да свършат много неща сами, но и те имат основания емоционално да заявят, че им писва всичко това. А може би пък ти самият й липсваш като партньор не само в брака, а и като кавалер в трудностите - да си до нея, показвайки готовност да се справите заедно, и тя самата да каже „Благодаря ти много, мога да го свърша сама“.
Не искаш да чуваш за ангажиране и от твоите родители - „Като отида на село при нашите, не искам да ме занимават с глупости. Не искам да чувам за болести и проблеми“. Селската работа е предизвикателство за физическата издържливост. Може би искат да споделят, че вече не им достигат силите както на младини, а ако си по-отворен да ги чуеш, би могъл да им предложиш друг по-лек начин да организират работата си, да я облекчат с техника, която е достъпна по магазините. Когато ги тревожат промени в тялото, възможно е да почувстват прилив на сили,
ако покажеш загриженост
например, като им предложиш да ги заведеш на медицински прегледи. Ако изследванията покажат добри резултати, това би ги успокоило, а ако се наложи лечение, биха предприели и един по-разумен режим на натоварване и почивка с повече грижа към себе си.
Изразяваш нужда от почивка от всички - „Не искам да ме ангажират с нищо поне два дена!“. Може би у теб узрява мъдростта, че
да си голям, това е свързано с ангажименти
но си раздразнителен, че те оценяват - „Не искам все да ме поучават родителите на жена ми. Не го правят директно, но по-лошо - любезно го правят. Всички ме поучават“. Дали реакциите ти, Радо, не са все още като на юноша и това не е причината те на свой ред да те поучават? Може би от това донякъде забравят, че за семейството ти си само този, който работи, и те угнетява несправедливото отношение - „Само аз изкарвам пари за семейството, а те ме поучават“?
Откриваш, че се увличат да го правят и пред децата - „Коментират ме и влизат в спор с мен пред децата. Жена ми уж ме подкрепя, но не смее да им възрази. Когато ме няма и ме коментират, тя сигурно също е съгласна с тях“. Губиш доверие към съпругата ти, че тя не показва с приоритет принадлежност към връзката си с теб, а лоялност към родителите си и техните възгледи. Може би от това се чувстваш изолиран - „Аз някакъв натрапник ли съм в собствения си дом?“. А дали, Радо, и ти самият не се изолираш допълнително повече,
гледайки на себе си като на „черна овца“
- нароченият, който няма полезен ход, каквито и усилия да полага за другите? „От няколко години всяка зима ги прибираме при нас да са на топло и в близост до лекари в града, а те ме анализират какво правя правилно, да се досещам какво ми куца и по-скоро - какъв некадърник съм“. Не бих искала да разсейвам чувството ти за недооцененост, за липса на признание. Възможно е и да имаш основания, но да ти липсва увереност да изразиш пред тях навреме своите нужди, за да се чувстваш по-добре.
„Не си представях така брака си и живота си“. Как си го представяше, Радо? Влюбеност, мечти, големи или малки планове -
често младите хора си създават нагласа за безкраен празник
от много дни и нощи, в които влюбеността, която ги е свързала, ще ги държи приятно развълнувани и децата, които ще им се родят, само ще украсяват живота им, който ще тече безметежно. Така угнетението идва от свои бариери да се свързват творчески с реалността, което означава да разрешават проблемите, да не се плашат от тях, а да действат и от това да нараства удивлението им, че се справят. Такова липсва в писмото ти, Радо, а силно звучи „Не искам!“. Искрено разкриваш твоята реакция - „Ако ме питаш как реагирам на всичко това, казвам ти - крещя, като ми дойде до козирката“.
Ако можеше да попитаме жена ти тя как си е представяла брачния живот с теб и с проблемите на децата, тя какво би могла да ни каже? В крайна сметка тя е разбрала, че
понякога имаш нужда да изпуснеш парата
- „Като се развикам, жена ми утихва за известно време, но си знае, че нищо няма да се промени, и на другия ден всичко е същото“.
Струва ти се, че съпругата ти и родителите й не се чувстват зле за разлика от теб - „Те са си добре. Излиза, че аз съм недоволният и неспособният“. Забележките възприемаш като набези и питаш как да се справиш може би с това непрекъснато оценяване,
окачествяване, от което естествено се чувстваш некачествен
- „Лош ли съм, че ми се случва всичко това, калпав ли съм, че ми се взема здравето и нямам миг спокойствие?“.
Нито на страницата на вестник „Утро“, нито в личната консултация в кабинета е възможно да се даде универсална рецепта, Радо. Ролята на психолога е да помогне човек сам да изследва своите сили и слабости. В този процес постепенно започва да проявява по-голяма смелост и по-честно вглеждане в себе си. В резултат достига и до по-добро разбиране на другите, прониква в удивителните колебания в мотивите, които или подават искра за действие, или изключват стартера в момент на отстъпление.
Със споделеното, Радо,
дали не се самонастройваш повече да бъдеш в опозиция,
отколкото да поемеш управлението, или по-точно самоуправлението.
Ако укрепне личностното развитие по естествен начин с нарастването на житейския опит или пък с помощта на хора, на които имаш доверие, както и с помощта на психолог, би могъл да поемеш лидерската роля в семейството и всички да разчитат на теб по един уважителен начин, с което може да се повиши и твоето удовлетворение от споделянето на живота ти с другите членове на семейството ти и на всички тях.