Известната тв водеща от Българската национална телевизия Мира Добрева тръгва на литературно турне в страната, за да представи своята книга „Столетниците“. Първата й среща от тази поредица ще бъде в Русе на 24 юни от 18 часа в библиотека „Любен Каравелов“. Преди идването си Мира Добрева даде интервю за „Утро“.

- Госпожо Добрева, как се роди идеята за поредицата от срещи с най-възрастните хора на България?
- Пътят до душите на моите беловласи свидетели на времето беше емоционален, наситен, предизвикателен, трънлив, уханен, прашен, слънчев, дъждовен... Като всички 38 истории, които разказвам в книгата „Столетниците“. Една с една съдбите на моите герои не си приличат, а пътищата към тях също бяха своеволни - някои криволичеха, трудно стигах до сърцата им, други пък сякаш бяха постлани с плюшен килим - разполагах се удобно в душите им и вадех оттам всичко, което имаше за казване. Това в преносния смисъл. Иначе в буквалния - идеята се роди по време на един телевизионен ефир преди 10 години, в който гостенката в студиото на „Отблизо“ разказа някаква история от Драматичния театър в Смолян, а в постановката участвала една столетница. Това много ме впечатли, 
не подозирах, че жена на 100 години може да играе на сцена
Така тръгнах да видя баба Бисера. Тя е първата ми среща със столетница. Последната, която разказах в книгата. Разбира се, не всички столетници са благословени със здраве и сила. Но така започна търсенето ми и с всяка нова история любопитството ми се засилваше и се превръщаше в любов, страст и дори мания за преследване на столетници...
- На колко места в страната ви отведе тази поредица?
- Този въпрос рядко някой се досеща да ми зададе, а той е от съществено значение. Столетниците, макар все по-често да живеят в големите градове, противно на стереотипното мнение, че живеят спокойно старините си най-вече в села с чист въздух и вода, всъщност са пръснати навсякъде из страната - от центъра на Пловдив и София до най-затънтеното село в гънките на красивите ни планини - да речем, село Чеплетен в Родопите или пък село Микре, село Радуил... Мога да изредя поне 200 населени места, до които ме отведе този път. 
В моята съкровищница от столетници имам вече 107 записани срещи
Обиколила съм цяла България, запознах се с хора от различни националности - като красивата баба Женика - една румънка от Галац, или баба Боянка - една българка от Западните покрайнини в Сърбия. Била съм и там...
- Как намирате своите герои? Кой ви помага в търсенето им?
- Много често историите сами ме намират - пишат ми близките на някой столетник. Хората вече знаят, че това е моя тема и искат да зарадват възрастния човек, да го удостоят с внимание и да си гарантират вечен спомен - все пак написаното остава и често близките затова ме канят - да документирам заснета и описана в книга една среща, която ще говори на поколенията... Иначе имам неоценими помощници в моя екип - Десислава Христозова, моята дясна ръка във всяко едно отношение, и Боряна Граматикова, която също много ми помага. 
- Те лесно ли се съгласяват да си говорите? При това пред камера...
- С едно-единствено изключение, всички столетници ме чакат с нетърпение и с часове не ме пускат да си тръгна. Имало е случай интервюто да продължава цял ден - 8 часа...
Държат ме за ръката, гушкат ме и всеки път, когато понеча да стана, те започват нова история
Всичките подбрани истории са впечатляващи с нещо дотолкова, че човек като ги прочете, винаги му остава нещо да запомни и да научи. Но някои от историите аз лично съм ги приела като драматични и те са ми най-близки до сърцето - историите на отхвърлените от децата си столетници. За тях ми е най-мъчно. Да имаш живи и здрави деца, роднини, снахи, внуци, а да си сам... История, която още не мога да преглътна, е тази на баба Калинка, която никак не чуваше, затова жената, която бе наета да се грижи за нея, й пишеше в една тетрадка. За да задавам въпросите си, и на мен ми бе дадена тази тетрадка. Така там прочетох неща, които може би беше по-добре да не зная, за да не проумея тъгата на баба Калинка. Не такава съдба имаше столетницата Солуча Аронова - за нея с внимание се грижеше дъщеря й и специално наета болногледачка, но нейната история е също поразяваща и много поучителна. Тя също ми е сред любимите. 
Именно госпожа Сузи, както наричаха Солуча, беше онова единствено изключение
за което споменах в началото - много трудно ме допусна до душата си. Не беше среща. Война беше. Война на характери.
- Има ли нещо, по което вашите събеседници да си приличат? Кои са качествата, които са най-характерни за тях?
- Както всички други хора, столетниците се различават един от друг. Да, има общи неща, като това, че повечето са се помирили с изтичащото време. Приели са старостта. Да, много от тях с примирение чакат края. Но има и други, които се бунтуват, страдат от годините, които са ги притиснали. Като цяло моето усещане е, че столетниците, освен мъдри, са и много добри хора!
- А по какво се различават те от съвременния българин, който е омотан във въжетата на своите безкрайни (и вероятно невинаги смислени) ангажименти, условности и зависимости?
- Столетниците не са злобливи. Възможно е да са тъжни, защото, както е казано в Библията: „Който трупа знание, трупа и печал“. А времето е знание, мъдрост... Но това, с което основно се различават от всички нас, е че не са в надпревара с времето. И че са видели неща като Първата, Втората, Междусъюзническите войни, които ние днес, слава Богу, няма как да преживеем. Ние днес мислим за това какво да си купим, къде да хапнем, къде да отидем на почивка. 
Те са мислили как да отидат на фронта, за да занесат лекарства на войниците. Или как да отгледат 11-те си деца
Днешните столетници са последните свидетели на време, което вече няма да се върне!
- Кои са най-важните уроци за вас самата, които получихте от своите събеседници?
- Посвещаването на другия човек. Това да приемеш недостатъците му, не да опиташ да го преиначиш, да го направиш като свое подобие. Да обичаш другия с всичкото, което е - дали ще си влачи чехлите по пода, дали ще излиза вечер да се види с приятели, дали ще отказва да боядиса оградата - да подминеш с махване на ръка, а не да влезеш в проблема със скандал. Възрастните хора са свикнали да разговарят - това го няма в днешните отношения. Ние направо се сърдим, нападаме се, обвиняваме се. Те се приемат. Обичат другия и през грешките му и много повече си прощават. Не са злопаметни столетниците. Наскоро в Библията прочетох нещо, за което си дадох сметка, че е като обобщение на всички мъдри съвети, които са ми дали столетниците през годините, по отношение на брака. Ето го, казвам го и на вашите читатели сега: 
По-добре да са двама, отколкото един,
понеже имат добра награда за труда си;
защото ако единият падне,
другарят му ще го вдигне,
но горко на онзи, който е сам, 
когато падне и няма друг да го вдигне.
И ако легнат двама заедно, ще се топлят;
а един как ще се топли самичък?
И ако един може да бъде надвит,
двама ще устоят;
и тройното въже не се къса скоро.
Еклисиаст 4:9
И още нещо:
Но на вас, които слушате, казвам:
Обичайте неприятелите си, правете добро на тези, които ви мразят, благославяйте тези, които ви кълнат, молете се за тези, които ви правят пакост.
На този, който те удари по едната страна, обърни и другата;
и на този, който ти вземе горната дреха, не отказвай и ризата си.
Дай на всеки, който ти поиска;
и не изисквай нещата от този, който ги отнема.
И както желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях.а
Лука 6:27
Ето, тези откъси от Светото писание са излизали под една или друга словесна форма от устите и душите на столетниците. Техните въжделения в заника на дните им са близо до учението на Христос. Тези уроци се опитвам да науча и аз...
- Промениха ли тези срещи нещо във вашия личен ритъм, разместиха ли някои ударения във вашия собствен живот?
- О, категорично! Аз съм съвършено различен човек от онзи преди 10 години. Столетниците до такава степен ме промениха, че не мога сама да се позная. Ударенията в живота ми вече са на съвсем различна сричка и тя не е там, където човек би предположил.
Надявам се сега, когато започвам обиколка из страната и ще 
посетя десетки градове и села, хората да чуят ударите на сърцето ми, да усетят къде са ударенията
които аз вече слагам в живота си... Нямам търпение да се видя на живо с всеки един, чиято душа трепти на тази струна, която докосва сърцата на столетниците. 
- Кой беше най-необичайният подарък, който си пазите от тези срещи?
- Дърветата. Столетниците по традиция ми подаряват нарязани симетрично цепенички, на които се подписват. Имам безценна колекция от дървени цепеници, които никога няма да запаля. Подаряват ми също каренца, шапки, шалове и, разбира се - много терлици. Може би съм жената с най-много плетени терлици в държавата.
- А кое беше най-странното място, в което попаднахте благодарение на тази поредица?
- Дупка. Да... 
Една от най-милинките ми столетници живееше в дупка
Може би близките й наричаха това помещение стая. Но за мен то беше дупка с мухъл, запарена, с едно малко затворено прозорче във височината. Защото дупката беше в приземния етаж на иначе двуетажна къща. Разбира се, държа на конфиденциалността и няма да издам нито къде се намира бабата, нито кои са наследниците й. Но се надявам, ако някой прочете тези редове, да знае, че възрастните хора заслужават почит и уважение. Те не са виновни, че силата се е изнизала от телата им - такъв е животът и такава съдба може да сполети всеки. Нека се отнасяме с другите така, както искаме с нас да се отнасят.
- Кое е най-важното, което човек никога не бива да пренебрегва - нещото, за което винаги трябва да намира време?
- Ако имате живи баба и дядо - още сега им се обадете! И не само - отидете, прегърнете ги. Колкото и да бързате, винаги ще намерите време за една от техните истории. 
Запомнете - скоро няма да са на тази земя и тогава ще съжалявате
че не сте им обръщали това внимание, което заслужават. За бабите и дядовците, дори да не са на 100, време винаги трябва да се намира! 
- Колко време ви отне книгата?
- Историите, които събирам, са писани в продължение на 10 години. Седнах да пиша книгата чисто физически, щом интервюирах стотния столетник. Реалното написване на книгата ми отне около половин година. 
- Мислите ли върху друга такава идея, която би помогнала на зрителите да запаметят важните „зелени точки“, които правят битието ни смислено?
- Да, работя върху нов проект в момента. Все още не съм му отдала сърцето си обаче. Пиша, проучвам, съсредоточавам се, но за кратко. Сърцето ми е при столетниците. Не мога да спра да ги обичам, да ги търся, да им се отдавам! Тази любов е завинаги.