От известно време си задавам въпроса - „Какво стана със столицата на джаза в България - Русе?“, но не намирам отговор.
С огромна болка си спомням времето, когато нашият град беше място, в което среща си даваха ВСИЧКИ български джаз музиканти, при това не само по време на Националната джаз среща и на националните Младежка и Студентска джаз срещи. С болка се спомням времето, когато в Клуба на дейците на културата имаше по два концерта месечно и за всеки български музикант беше чест и привилегия да бъде поканен за участие с легендарния оркестър „РУСЕ“. Питам се - защо русенската джаз сцена, на която са свирили едни от най-известните европейски светила като Збигнев Намисловски, Томас Шукалски, Аладар Пеге и други, от години е встрани от техните маршрути... Нима усилията на Петър Петров (бате Петьо Парчето), Стайко Стайков и останалите, които посветиха живота си на тази прекрасна музика, са били напразни? Тъжно е, че последният жив участник от оркестър „Русе“ - Илко Петров, е забравен и непознат на русенската общественост. Вероятно малко хора си спомнят и че оркестър „Русе“ прослави града ни и България на най-големите световни сцени в Индия, Мексико, Полша, Италия, Австрия, Русия и къде ли още не... 
Но това е само един прашасал спомен!
Действителността днес: 12 000 лв. отпуснати от Община Русе за най-старата джаз среща в България и никакви концерти в Клуба на дейците на културата поради липса на средства. На този фон звучат шокиращо парите с които други общини в България (и по-малки от нашата) подпомагат джаз фестивалите си:
Благоевград - 60 до 70 000 лв.;
Стара Загора - 40 000 лв.;
Пловдив - над 100 000 лв.;
Банско - над 100 000 лв.
При подобни суми се намират и щедри спонсори, което прави възможно идването на имена като Ранди Брейкър, Дейв Уекъл, Ришар Бона, Джошуа Редмън и редица други световни звезди; екзотика, за която русенските меломани можем само да мечтаем. Интересен е фактът, че в тези градове посещението на концертите е безплатно, докато в Русе безплатни покани получават хора от Общината, които обикновено нямат отношение към джаза като изкуство и местата остават незаети. За всички останали удоволствието е платено. Отколешната уговорка - приходите от билети да се добавят към бюджета на фестивала за следващата година, остана в рамките на пожеланията. Знам, опонентите ще кажат - Общината подкрепя много и най-различни прояви, но в случая иде реч да се подкрепи нещо много стойностно, издържало проверката на времето. Много вероятно е да се хвърли вина върху директора на ОП „Русе АРТ“, но вината не е у него, защото той не е Хари Потър и няма как да направи магия за достойно бюджетиране на единствения джаз фестивал в страната, който не прекъсна съществуването си 45 години! Изключението беше миналата година заради здравната криза. 
От изкуство в повечето случаи не се печели, това не е като да засадиш една градина с домати и да знаеш кога ще ги обереш. Изкуството се нуждае от подкрепа, защото то възпитава ценности, а когато тях ги няма, когато я няма и духовността - в обществото избуяват евтините заместители и еднодневките. Бях много обнадежден, че с приключването на странните за мен фестивали на пясъчните и ледените фигури ще се стигне до увеличаване бюджета за култура и това ще повлияе както върху средствата, отпускани за джаз фестивала, така и върху дейността на КДК. Имах надежда, че ще бъдат подкрепени и близо 9-годишните усилия на сдружение „Русенска джаз колегия“ да събира за концерти утвърдени русенски джаз музиканти, живеещи в столицата, възпитаници на НУИ „Веселин Стоянов“, но...
Стигам до това „но“ и се питам отново - „Какво стана със столицата на джаза в България - Русе?“. Болно ми е, че нямаме памет за това, което е било, и се сещам за онази мъдрост: „Който не уважава и не тачи миналото, няма бъдеще“. И като че ли това обяснява в голяма степен защо много хора напускат прекрасния ни град.

Даниел ДЖУМАЛИЙСКИ*

* Това изказване беше направено на вчерашната сесия на Общинския съвет. Текстът беше предоставен на „Утро“ от неговия автор. Публикуваме го без намеса заради важността на повдигнатите в него въпроси.