Изпратихме Емо Янчев в по-добрия от световете. Знаехме, че той се бори с болест, която му пречеше да диша. Но стискахме палци и винаги се радвахме, когато го виждахме да се разхожда по „Александровска“. С жена му Даниела - неговия ангел пазител - вървяха, без да бързат, а щом видеха приятел, прекъсваха разходката, за да разменят по няколко ведри изречения. Защото Емо никога не се оплакваше. Неговата мъдра разсъдливост /а и силно прошарената му брада/ го правеше да изглежда като почти библейски мислител, който сякаш беше постигнал непостижимото - онова равновесие, което не позволява на човека да се гневи на дребните земни дрезгавини, а да гледа през тях, за да вижда невидимото. 
Емо беше истински журналист. Той беше стопроцентов вестникар. И щедър човек със светла душа. 
Дали защото беше дишал вестникарско мастило и първите му играчки са били броевете на „Дунавска правда“, които майка му Ваня Янчева, дългогодишен отговорен секретар на предшественика на „Утро“ - но Емил Янчев беше попил в цялото си същество онези незрими, никъде не написани принципи на Журналистиката, които не се учат в нито един университетски факултет. 
Неговият часовник показваше само две времена: „Днешния брой на вестника“ и „Утрешния брой на вестника“. За него понятия като „рано сутрин“, „късно вечер“, „нощем“, „обедна почивка“, „отпуска“ бяха звуци, които се отнасяха до някакви други хора, но не и до вестникарите. За които тръпката и трепетът остават до момента, в който видиш отпечатан новия брой и го огледаш критично. 
Обичаше да повтаря една от непоклатимите максими на журналистиката по принцип и на вестникарството в частност: „Новина в джоб не се държи“. 
И винаги искаше самият той да разбере в дълбочина какъв е проблемът - за да може след това така да подготви публикацията, че този проблем да бъде разбран и от читателя. 
Емо беше от онази печално оредяваща кохорта на журналистите, за които думи като „истина“ и „съвест“ не са празен звук. 
Затова сега, когато душата на Емо събира небесната редколегия за планьорка за следващия брой, на нас тук, в Русе, ни е с една идея по-пусто. Като празна вестникарска страница, останала недонаписана.