Илия Марков Попгеоргиев. Това е рожденото име на един от малкото поборници за българската свобода, който участва в почти всички въстания за независимост, сражава се близо 80 години с турците и доживява Освобождението на България. За него Панайот Хитов казва: „Ильо е войвода на войводите“. По повод 2016-ата годишнина от рождението му припомняме /със съкращения/ героичната му биография, публикувана в сборника „Български войводи“, 1985 г.

Илия Марков Попгеоргиев е роден е на 28 май 1805 г. в Берово, днешна Северна Македония, в семейството на бедния земеделец Марко Попгеоргиев. 
Този край не е засегнат от кърджалийските набези и населението живее сравнително спокойно. Все пак в отделни случаи местните бейове и аги припомнят кои са истинските господари. Но Ильо Марков - вече момък с представителна осанка, широкоплещест и як, е измежду онези българи, които не преглъщат оскърбленията. Един ден беровският бюлюкбашия с неколцина сеймени се настанява „на гости“ у дома на Марко Попгеоргиев. Става ясно какво ги е отвело там - хубостта на двете Ильови сестри. Разбрал, че е застрашена честта им, момъкът застава срещу бюлюкбашията и с твърд глас иска от него да напусне дома му. Бюлюкбашията се заканва да си отмъсти за тази обида, но не последва нищо. Всъщност не съвсем - местните османлии наричат сина на Марко Попгеоргиев Кара Илия, т.е. Черния Илия. Но Страшния Илия.
Около 1830 г. Ильо Марков напуска родното Берово, за да охранява Рилския манастир и имотите му от върлуващите шайки. Службата му продължава 18 години, през които разбойниците научават, че е най-добре да заобикалят отдалеч манастира, докато Ильо брани святото място с първата си чета.
През 1848 г. се завръща в Берово и се жени за съселянката си Цона. Двамата имат три деца - дъщерята Велика и синовете Никола и Иван.
През 1850 г. местният турчин Мехмед убива брат му Станко. Ильо реагира бързо и след два дни Мехмед е намерен смъртно прободен с нож. Турците разбират кой го е убил и причакват войводата в засада край дома му, но той не се появява.
Скоро тръгва мълва, че Ильо предвожда хайдушка дружина. След две-три нападения над османлии-разбойници слуховете се потвърждават. И жителите на околните села вече не са така беззащитни. Например, когато се оплакват на Ильо от чорбаджията гъркоманин Доказана, войводата влиза с дружината си посред бял ден в Берово и го убива насред мегдана.
По време на Кримската война (1853-1856) Ильовата дружина наброява около седемдесет души. След неуспешния й за Русия край поробителите усилват потисничеството. В района на Ильо войвода обаче не смеят да въртят ятагана. В Дупница, например, местните османлии замислят погром над българското население. Научил за готвеното срещу Великден масово клане, войводата праща хабер до властта: „Цяла нощ ще обикалям с дружината си край града и разбера ли, че някой посяга на българите, ще избия всички мюсюлмани, а турските махали ще изравня със земята!“. И косъм не пада от нито една българска глава.
Властта е принудена да преговаря. За среща с него е упълномощен мюдюринът на Радовиш. На въпроса защо създава неприятности на царската власт, войводата отговаря, че докато не престанат беззаконията и насилията над българското население, няма да сложи оръжие - нито той, нито който и да бил от четниците му.
От Цариград препоръчват: да се обещае на Ильо Марков опрощаване на всичко, ако мирно се прибере при семейството си в Берово. Войводата дава съгласието си, но при условие, че му се издаде писмена гаранция за безнаказаност на него и на другарите му. Условието е изпълнено и едва тогава Ильо Марков разпуска дружината си и се завръща в Берово. Годината е 1855-а.
Но тамошните османлии не са забравили  убийството на Мехмед байрактар и плащат на наемници да го убият. Само че, предупреден за готвената мъст, той ги причаква край селото с верния си другар Нико Камбера и ги избива до един. Още същия ден двамата отново се връщат към хайдушкия живот. 
В отговор жената и трите деца на войводата са интернирани в Кюстендил без препитание, без никакви средства. Спасяват ги местните българи.
В началото на 1856 г. османското правителство издава т.нар. Хатихумаюн - указ, с който трябва да се обезпечат равни права на всички поданици на султана. Обещанията остават на хартия, но подлъгват мнозина, сред които и неколцина от Ильовите хайдути. Те захвърлят пушките и се връщат към мирния живот. Ала не след дълго сеймените ги залавят и ги обесват.
Властите се окуражават и предприемат по-широка акция в Малашевско и Пиянечко. Войска и башибозук завардват планинските проходи и започва голямо дебнене за Кара Илия.
Ильо войвода навреме разбира за опасността и открива спасителен изход за дружината си. По това време до него достигат сведения, че някои от най-известните войводи и хайдути от Северозападна България са намерили временно убежище в Сърбия.
Ильо войвода се мести в Белград през есента на 1861 г. Става пръв помощник на Георги  Раковски, който го натоварва със задачата да обучава част от доброволците в Първа българска легия. Дядо Ильо, както вече започнали да го наричат, се оказва незаменим военен инструктор. Името му се споменава редом с това на Раковски.
През юни 1862 г. между белградчани и войници от турския гарнизон става въоръжен сблъсък и започва обсадата на крепостта, където стои Ашир паша. Включилият се с почти цялата си чета в Първа българска легия дядо Ильо става командир на един от батальоните, щурмуващи крепостта. Лично той на няколко пъти повежда легионерите, удивлявайки със смелостта си европейските наблюдатели. Намесата на чуждите консули обаче осуетява превземането на крепостта. Военните действия са прекратени, а част от българските доброволци начело с дядо Ильо са разквартирувани в Крагуевац.
След две години войводата се връща в Белград и се заселва там с двамата си пораснали синове.
В сръбската столица Ильо Марков е на особена почит и княз Михаил Обренович често го кани да присъства на военни паради и провеждане на войскови учения и стрелби. Награден е с орден, получава капитанско звание и дори му е отпусната месечна пенсия от 150 динара.
През 1876 г. Сърбия започва подготовка за война с Турция. В Белград се стичат бивши хайдути, четници и бегълци от поробената родина. Ильо Марков вече е седемдесетгодишен, но не се поколебава и сформира чета от триста души, в която са и двамата му синове.
В една от битките дядо Ильо е тежко ранен. Оперират го и месеци наред остава в болницата, където за него се грижи сръбкинята София. По-късно милосърдната сестра става негова втора съпруга.
Когато Русия обявява война на Турция на 12 април 1877 г., Ильо Марков все още е в болницата. Получава писмена покана от руския щаб да участва във войната като войвода на чета. Въпреки незаздравелите си рани и опасността дясната му ръка да остане недъгава, старият поборник заминава за Свищов, където е щабът. В края на лятото четата му наброява петдесетина мъже от родния му край, мнозина от които с години не са пускали пушката. Подобен е съставът и на другите чети от българи, които заедно с Ильовата са придадени към Западния отряд на генерал Гурко. Тяхната задача е заедно с руските части да преминат Стара планина, да завземат София и с бърз ход да се явят в тила на турците, атакуващи Шипченския проход.
Започва една особена невъзможна операция: превозването на руските оръдия през зимния балкан. В тези изключително тежки моменти особено се отличават четите на капитан Георгия и на дядо Ильо. Лично генерал Гурко награждава двамата войводи с ордена за храброст „Св.Георги“. Малко преди победоносното влизане на освободителите в София всички българи от отряда на Гурко са дадени в подчинение на дядо Ильо. Включват ги към сборния отряд на подп.Юрий Антониевич Задерновски, който получава заповед да преследва турските войски от софийския гарнизон по направлението Радомир-Кюстендил.
На 27 декември ръководената от дядо Ильо чета влиза без бой в Радомир и войводата, подпомогнат от архимандрит Зинови Поппетров, установява временно управление на града. На 2 януари 1878 г. свободата идва и в Дупница.
И идва заповед да не се настъпва към Кюстендил, тъй като са започнали преговори!...
Дядо Ильо не може да се примири с мисълта, че Кюстендилският край ще остане в турски ръце и с мълчаливото съгласие на подполковник Задерновски повежда четата си. На 6 януари се установява на бивак в село Коняво, а пет дни по-късно, подпомогнат от един ескадрон на Четвърти улански Харковски полк, Ильо Марков влиза в Кюстендил и е тържествено посрещнат от българското население. На другия ден обаче разузнаването докладва, че откъм Крива паланка настъпва многобройна турска войска и башибозук. Съпротивата е безсмислена. Малобройният руски ескадрон и четата на дядо Ильо са принудени да се изтеглят от Кюстендил, за да не пострада градът. Повторно, и този път завинаги, Кюстендил е освободен на 17 януари от един силен отряд, командван от генерал Майендорф, подпомогнат от четата на дядо Ильо. Това става само два дни преди подписването на примирие в Одрин. Според него демаркационната линия минавала по билото на Осоговската планина, като изкуствено е разделена областта Пиянец. Така южната й част и Малешевско, където е родното му Берово, остават в турски ръце. Именно за там в края на януари се отправят дядо Ильо с четата се и освобождава Пиянец, но за жалост временно - само за около 100 дена.
След два месеца турската власт изпраща войски в освободената от дядо Ильо Пиянечка околия. Старият войвода разбира, че нищо не може да направи - Пиянец е извън демаркационната линия и русите не позволяват да се наруши договора. Дядо Ильо се установява със семейството си в Кюстендил, където решава да доживее дните си. Но...
След Берлинския конгрес протести заливат цялата страна. В по-големите градове се създават комитети „Единство“, чиято задача е да се поведе борба за освобождението на останалите под робство българи. Сред основателите им е и Ильо Марков.
След избухването на Кресненско-Разложкото въстание в района на днешния Благоевградски окръг дядо Ильо не се поколебава да поведе чета, въпреки че вече е на 73 години.
В края на юли Ильо войвода, митрополит Натанаил Охридски и Димитър Попгеоргиев се срещат тайно с руските окръжни управители на Кюстендил и Горна Джумая (днешен Благоевград) в Рилския манастир. На нея управителите дават съгласието си за започването на въоръжени действия на територията на днешна Югозападна България.
Въстанието избухва на 5 октомври 1878 г. Бунтът пламва и в Разложко. През тези героически дни дядо Ильо войвода действа с четата си западно от Струма.
Кресненско-Разложкото въстание завършва с неуспех и повечето от войводите разформироват четите си. Дядо Ильо се завръща в Кюстендил. Останал без средства, се вижда принуден да моли за пенсия. Едва две години по-късно Народното събрание му отпуска двеста лева месечно, издействани след упоритото застъпничество на младия депутат Стефан Стамболов.
През 1885 г. избухва Сръбско-българската война. Вече осемдесетгодишен, Илия Марков отново нарамва пушката. Включва се в четата на Димитър Попгеоргиев Беровски, която действа в сръбския тил. Вестта за участието на престарелия войвода във войната обхожда целия фронт. Офицерите идват да му стиснат ръката, а войниците го гледат като божество.
За заслуги в тази война Ильо Марков е награден с най-високото българско военно отличие - златен орден за храброст. А сръбското правителство спира пенсията, която му е дадена от княз Михаил Обренович.
Илия Марков Попгеоргиев умира в Кюстендил малко преди да навърши 93 години - на 17 април 1898 г. В последния си път е изпратен от признателното гражданство на Кюстендил и от представителни делегации на десетки градове от цяла България.