Коварният Ковид 19 взе още една жертва - оказа се, че вчера сутринта тихо е пристъпил зад гърба на Тонито, настанил се е с нея в линейката и безцеремонно е спрял дъха й, преди лекарите да успеят да й помогнат. 
Всички в редакцията на „Утро“ отказваме да повярваме. С разума си разбираме колко е непредсказуем и нелогичен в действията си този вирус, който вече  втора година не спазва никакъв ред и не следва никаква матрица - а на пръв поглед без всякаква логика си набелязва жертвите, като не оставя никаква възможност да му избягаш. 
И Тонито - Антония Георгиева, е една от тях, една от онези хекатомби, които изглеждат нелогични и необясними. Защото ако някой спазваше всички правила на предпазването от коронавируса, всички мерки и препоръки, /почти/ всички правила на разумното и здравословното живеене, това беше тя. 
Затова ни е трудно да повярваме в това, което се е случило. 
Тя десетилетия наред, буквално допреди година, се грижеше за това вестник „Утро“ да излиза без правописни грешки, без объркан словоред или с разменени текстове под снимки. Правеше това още от времето, когато вестникът се наричаше „Дунавска правда“, а дежурствата на коректорското бюро се даваха в печатницата. Тони беше от малкото днешни русенци, които знаеха какво означават вълшебните думички „шпалта“ /лентата вестникарска хартия, на която се прави първата отпечатка на текстовете/, „метранпаж“ /човекът, който сглобяваше страниците от отлетите от олово редове с букви/. Знаеше какви са рисковете някой да изчопли с шилото буква или цифра от текста или пък, не дай си Боже, друг зевзек да бутне нещо в текста на новогодишното слово на другаря Тодор Живков, че да излезе на другия ден с грешки в броя... 
След шпалтите и оловото в някогашния набор на вестника Тонито усвои и работата с компютъра и принтера. Но непримиримостта й към неправилната употреба на пълния и краткия член и на безразборно нахвърляните или липсващите запетайки остана. С онази стара коректорска хватка тя четеше страница след страница, като желязно спазваше правилото да чете полугласно всички заглавия, да сравнява текстовете под снимките и преносите от първа на вътрешна страница. И с това тя беше гарантът за спокойствието ни, че дори и да напишем или редактираме едно или друго разсеяно, в крайна сметка текстът минава през нейния поглед и щом нещо я смути, тя задължително ще дойде да попита какво си имал предвид... 
Тонито - с изящната фигура, на която могат да завидят много млади момичета и в която тези, които я познаваха, прочитаха движенията на манекенката Антония, беше мил и деликатен човек. Тя, която беше живата история на вестника, никога не каза нито лоша думичка, нито намек за сплетня по адрес на десетките колеги, с които е работила. А това, както вероятно се знае от всички, които работят в творческа институция, си е необичайно, откъдето и да го погледнеш. 
Затова пък Тонито с готовност откликваше всеки път, когато имахме нужда да си добавим подробности, за да сглобим пъзела на културния живот на Русе отпреди двайсетина-трийсетина години, а и не само. Тя познаваше живота на някогашната бохема, част от която беше и съпругът на Тонито, талантливият танцьор и хореограф Стоян Георгиев. Тя помнеше времената, когато  русенската бохема беше цветна, пийнала и слънчева, местеше се от барчето на операта /имаше някога и такова барче!/ в Клуба /Клуба на дейците на културата/. Тонито припомняше имена на балерини, актьори, режисьори, художници. И самата тя живееше с онзи въздух на аристократичния град, в който духът, стилът и изкуството бяха кислородът за повечето от жителите на Русе. 
Самата тя се опитваше да не пропуска вечерите с джаз в Клуба на дейците на културата, а в дните на националната джаз среща тичаше, след като е изчела целия вестник, да послуша любимата си музика. Пак така - изчитайки вестника, отиваше да гледа поредната премиера на театъра. А когато заминаваше за София, винаги се връщаше с нови впечатления от столични премиери и изложби. 
Тя толкова обичаше и ценеше живота и красивото... Че сигурна съм - ангелите са й приготвили там, горе, на небето, най-възхитителните театрални спектакли, най-изящните балетни постановки, най-впечатляващите изложби и най-приказните пътешествия.
А когато й остава време, тя със сигурност ще грабва отново червената химикалка, за да прочете утрешния брой, списан от ангелската редакция, и да поправи всички грешки, които със сигурност ще открие в разпечатките. Така че - ангелите да внимават!
Екипът на вестник „Утро“ поднася искрените си съболезнования на семейството и близките на Тонито и скърби заедно с тях.