Едва ли сте чували за Жак Анатол Франсоа Тибо, авторът на използвания за заглавие афоризъм. Но дори да нямате пристрастия към литературата, най-малкото, ако обичате да решавате кръстословици, познавате псевдонима му - Анатол Франс. Именитият френски писател и нобелист, автор на класически произведения, които се четат с интерес и днес, е роден на 16 април 1844 година в семейството на известен книжар-букинист в Париж. Завършва колежа „Станислав“, след което сътрудничи в различни библиографски справочници, списания и кратки енциклопедии.
От 1873 година публикува статии и есета във вестниците „Льо Тан“, „Льо Голоа“ и други. През същата година издава първата си стихосбирка „Златни поеми“, а през 1876 година - „Легенда за Таис“.
От 1876 година Франс работи в библиотеката на Сената.
През 1921 година е удостоен с Нобелова награда за литература. 
Предлагаме ви очерк за него, публикуван в www.artday.bg.

Френският романист и критик Анатол Франс (псевдоним на Жак Анатол Франсоа Тибо) е роден в Париж в семейството на букиниста Франсоа Ноел Тибо и Антоанет (Гала) Тибо. 
В детството си Анатол, единствено дете в семейството, прекарва много време край брега на Сена, ровейки се в купчини книги („Това беше библиотека с дължина три квартала“, както пише по-късно) и слушайки разговорите на любителите на книги, често наминаващи в магазина на баща му.
Когато през 1866 г. баща му се оттегля от бизнеса си, принуденият да мисли за издръжката си Анатол започва работа в списание. Работейки като библиограф у издателя Алфонс Лемер, се запознава с неотдавна създадената литературна група „Парнас“. Когато излиза първото му произведение - очерк за творчеството на поета Алфред дьо Вини, той 
става една от централните фигури в „Парнас“.
През 1876 година Франс е назначен за заместник-директор на Сенатската библиотека и в продължение на 14 години заема този пост, което му дава възможност и средства да се занимава с литература.
През 1877 година се жени за Валери Герен дьо Совил.
По това време писателят постепенно се отдръпва от „Парнас“ и се сближава с Калман Леви, който издава следващите му две книги.
В първата (1879 година) влизат повестите „Йокаста“ и „Мършавата котка“, а във втората (1881 година) - романът „Престъплението на Силвестър Бонар“, който донася на Франс известност и наградата на Френската академия.
Благодарение на успеха на „Силвестър Бонар“ и на популярната ежедневната рубрика във вестник „Време“ Франс 
влиза във висшето парижко общество
През 1883 година се запознава с Леонтин Арман дьо Кайаве, собственичка на един от най-блестящите литературни, политически и художествени салони. Пет години по-късно тя става негова любовница, а след като Франс се развежда със съпругата си през 1893 година, двамата живеят в неофициален брак до смъртта на Леонтин през 1910 година.
Леонтин проявява трогателна грижа за писателя (в бита Франс е напълно безпомощен), учи го на светски маниери и подпомага литературната му кариера.
През 1898 година Франс взема участие в делото Драйфус.
Под влияние на Марсел Пруст пред 1898 година писателят 
подписва първи знаменитото писмо-манифест на Емил Зола „Аз обвинявам“
В писмото се осъжда опита да се обвини в държавна измяна офицера от френската армия евреина Алфред Драйфус и се доказва, че обвинението е скалъпено, за да се спаси от скандал висшето армейско командване, уличено в корупция.
Франс описва делото Драйфус в четвъртия том на „Съвременна история“, озаглавен „Господин Бержере в Париж“ (1910 година).
Благодарение на активната си политическа дейност Франс става близък приятел на социалистическия лидер Жан Жорес и литературен наставник на Френската социалистическа партия.
През 1913 година Франс се връща към автобиографичните теми на ранните си произведения, пише очерци за детството и юношеството си, които по-късно влизат в романите „Малкият Пиер“ (1918 година) и „Животът като цвете“ (1922 година).
Удостоен е с Нобелова награда за литература (1921 година) 
„за блестящите му литературни достижения, белязани с изключителност на стила, дълбоко изстрадан хуманизъм и истински галски темперамент“
Франс умира на 12 октомври 1924 година в Тур, където се преселва десет години преди смъртта си. На погребението му присъстват членове на френското правителство. 
След смъртта на писателя популярността му рязко спада. Представителите на следвоенното поколение споделят гледната точка на английския романист Арнолд Бенет, който навремето упреква Франс в „духовна анемия“.
Оттогава с творчеството на Франс се занимават в основни линии учените, текстолозите и литературоведите. Например Уейн Бут изследва иронията в произведенията на Франс, Мюрей Сакс - приноса на писателя за развитието на френската новела.
Според Пол Валери Франс е доказал нагледно, че на френски език все още могат да се създават безценни съкровища, продължаващи великата културна традиция.
Душан Брески, разсъждавайки за писателя, когото Джозеф Конрад веднъж нарича „принц на прозата“, достига до заключението: „Въпреки всичките превратности на модата в критиката, Франс винаги ще стои до Шоу като велик сатирик на нашата епоха и до такива писатели като Рабле, Молиер и Волтер като един от най-великите френски майстори на острото слово“.

И един милион човека да повторят
една глупост, тя си остава глупост

Представяме ви избрани цитати от Анатол Франс.
* Докато човек не е обичал животно, част от неговата душа остава несъбудена.
* Всичко се променя, дори и най-желаното. И ние винаги изпитваме меланхолия, защото оставяме назад част от себе си. Трябва да умрем в един живот, за да влезем в друг.
* Да знаеш е нищо, да си представяш е всичко.
* Ако не се променяме, не израстваме. Ако не израстваме, не живеем наистина.
* Бог е написал цялата книга, затова никога не сме чували за гледната точка на Дявола по въпроса.
* За да постигнем велики неща, трябва не само да действаме, но и да мечтаем. Но не само да планираме, а и да вярваме.
* И един милион човека да повторят една глупост, тя си остава глупост.
* Книгите, на които всички се възхищават, никой не ги чете.
* В изкуството, както и в любовта, инстинктът е достатъчен.
* Геният е съвестта на миналото и мозъкът на бъдещето.
* Искрена наричаме жената, която не лъже без необходимост.
* Когато боговете са лишени от жреците си, те стават достъпни и общителни.
* Когато нещо е вече казано, и то казано добре, не трябва да имате скрупули. Вземете го и го препишете.
* Когато човек мисли, той се съмнява, когато действа, е уверен.
* Късмет е псевдонимът, който Бог използва, когато не иска да се подпише със собственото си име.
* Никога не давайте книги назаем, защото никой не ви ги връща; единствените книги, които аз имам в моята библиотека, са книгите, които хората са ми давали назаем.
* Само жените и лекарите знаят колко необходима на мъжете е лъжата.
* Склонни сме да вярваме на всичко казано, особено когато е казано красиво.
* Трябва да имаме мярка във всичко, дори и в скромността.