Здравей, Петя! Напоследък не мога да се позная. Затова реших да ти напиша за мен. В момента съм тъжен и ме е страх. Станах непоносим за себе си. 
След като се появи Ковид, обемът на работата ми намаля, лятото ми се стори, че трябва да отделя внимание на здравето си, и се оттеглих от работата си. Преди няколко месеца докторите установиха, че за проблема, който имам, най-добре е да ми направят операция. Подлагал съм се и друг път, но мисълта за тази, която ми предстои, ме държи в голямо напрежение. Ако стане някаква грешка, аз нищо не мога да направя. Много четох, за да ми се изяснят нещата, но това не ми помогна да се балансирам и да мога да стоя спокойно на едно място. Още повече ми се обърква главата от въпроси и разколебаване. Заради пандемията част от контролните прегледи ги замениха с дистанционни консултации. Това отначало много ме притесни, но ми даде идея да се свържа и с български лекар.
Вярвам на българските лекари така, както вярвам на себе си от опита ми в моята професия и в опита на моите колеги, нищо, че тук, в чужбина, където съм, медицината е много модерна. Докато съм на пауза и се лекувам, връщайки лентата назад, ми се струва, че здравословният ми проблем е като отпечатък на трудностите ми в живота на фона на 30 години работа в стрес, с вземане на специални решения, при които грешките могат да бъдат фатални - загуби на компанията и риск за човешки животи.
Наблюдавам света около мен и по-далече. Ситуацията в България обаче ми е пред очите. Преди много години една сутрин се събудих с извода, че рекетът, на който бяхме подложени всички от моята професия, от векове с висок престиж и заради отговорностите - високо платена, няма да престане. Не можех да му насмогна. Не исках децата да растат в страх и с моя гняв, че се подчинявам на натиск. Преместихме се на хиляди километри. През последните десет години обаче и тук изпитах същото - когато егоцентрични личности, недостатъчно компетентни, лошо организират работата, е много трудно да си траеш. Видях как, търпейки, се разболявам от нещо, което трудно се лекува и изисква специален режим, за да останеш жив.
Световната новина със засядането на кораба „Ever Given“ в Суецкия канал даде много теми за размисъл. Където има канал, има и рекет. Наред с официалните такси, неофициалните се подразбират и приемат за нормални - ползваш и си плащаш, ако искаш да продължиш напред - даваш. Там поне е ясно - на Суецкия канал моряците му казват „Marlboro canal“ заради „подаръка“, без който местните пилоти на кораби, които обслужват трафика по него, няма да си мръднат пръста или ще мръднат кораба встрани, ако не си получат личната такса. Зле е обаче в личния живот, когато си се сдобил с нещо с честен труд и за да го ползваш, се налага да плащаш. Знам също, че често в България, ако искаш да направиш нещо, което си проверил, че по закон може, от някъде отгоре с отказ ти подсказват, че няма да стане, защото се плаща. Много мои познати вече не вярват, че ситуацията ще се промени. Искам да им кажа, че от това може да се разболяват, но дори и да устроят живота си в чужбина, насложеното с годините пак ще ги разболява. Но и другите, които казват кой да минава „по канала“, нека знаят вече, че все някой ден голям кораб ще заседне и ще изплуват всички сметки по обвързаностите. А големият кораб с човешки усилия и с помощ от прилива при пълнолуние ще тръгне пак по вода. Пламен, 62 г.

Здравей, Пламене! От писмото ти разбирам, че напрежението, което изпитваш, наближавайки операцията, която ти предстои, те подтиква активно да запълваш ежедневието може би с неща, които не изискват физическа активност, каквито са общуването и мисленето с анализиране на ситуации от миналото и отражението им в настоящето ти. Писмото ти не завършва с въпрос или с изразена нужда от подкрепа, каквито често има в настоящата рубрика във вестник „Утро“. Може би самото изразяване на мисли и чувства, макар и писмено, ти е свършило работа
да снемеш от напрежението, като същевременно и да дадеш кураж
на други в ситуация, подобна на твоята?
Да проверим това мое предположение.
След като прочетох писмото ти, като се връщам в началото му, виждам, че още в него се отразява твоята склонност да поемаш рискове, в случая да разкриеш твоите страхове, може би за да се изправиш смело и пред тях - „Напоследък не мога да се позная“. С изненада или повече с гняв отчиташ настъпилата промяна? Но не й се оставяш да те погълне - „Затова реших да ти напиша за мен“. Назоваваш ясно чувствата - „В момента съм тъжен и ме е страх“, но и се промъква като завръзка предприемането на справяне - „Станах непоносим за себе си“.
Връщаш лентата към изтеклата година, през която намаляването на работата ти заради пандемията ти е дало
възможност да се обърнеш към себе си
заради признаци за проблем, които по-рано си пренебрегвал или отлагал - „лятото ми се стори, че трябва да отделя внимание на здравето си и се оттеглих от работата си“. Вероятно от прегледите и изследванията преди няколко месеца докторите са установили, че за проблема, който имаш, най-добре е да ти направят операция.
Не ти е за първи път, но сега е различно - „Подлагал съм се и друг път, но мисълта за тази, която ми предстои, ме държи в голямо напрежение“. Допускам, че за него допринасят и всеобхватното безпокойство дали човек ще избегне Ковид заразяването, но също и възрастта, в която си и която беше определена сред рисковите. Ти отчиташ нещо специфично за теб - „Ако стане някаква грешка, аз нищо не мога да направя“. По-нататък в писмото споделяш за дълго практикуваната професия, която и по характер, и по опит е допринесла да си създадеш
навици да контролираш ситуациите
които съм сигурна, че не касаят само работата, но се прехвърлят и в личния живот - като непрекъснато бдящ за сигурността на семейството съпруг и баща.
Този път обаче като че ли за себе си изпускаш управлението. Посоките и анализът на данните по ситуацията са в компетенцията на други.
„Много четох, за да ми се изяснят нещата, но това не ми помогна да се балансирам и да мога да стоя спокойно на едно място. Още повече ми се обърква главата от въпроси и разколебаване“. Да, Пламене, има много добри специалисти, които не са талантливи в обясненията, но си знаят работата. Не всички от тях се сещат и да използват професионалните рефлекси на пациентите им и да им обяснят ситуацията през техните представи. Аз много често така правя, но не съм лекар, а психолог и часът на моя клиент е по-продължителен от този при лекаря, чийто график за деня трябва да обхване много на брой нуждаещи се. Разбираме и
какво е да се възползваш от едно смущаващо обстоятелство
„Заради пандемията част от контролните прегледи ги замениха с дистанционни консултации. Това отначало много ме притесни, но ми даде идея да се свържа и с български лекар“. Със споделеното даваш пример и за други хора как да се справят с тревожността - като потърсят опори в нещо познато, ако то им дава чувство за сигурност - „Вярвам на българските лекари така, както вярвам на себе си от опита ми в моята професия и в опита на моите колеги, нищо, че тук, в чужбина, където съм, медицината е много модерна“.
Показваш и как можем да се изправим пред
проблем като последствие от причини
като разлистим своята история. „Докато съм на пауза и се лекувам, връщайки лентата назад, ми се струва, че здравословният ми проблем е като отпечатък на трудностите ми в живота на фона на 30 години работа в стрес, с вземане на специални решения, при които грешките могат да бъдат фатални - загуби на компанията и риск за човешки животи“. В по-младите години с всяка трудна ситуация, с която човек се справя, нараства чувството за мощ, но може би не си дава сметка за паузите с почивка, които все повече е добре да си осигурява след всяко изпитание, което иначе се отпечатва в тялото, а днес излиза на мониторите на доктора на модерните му устройства за медицинска диагностика.
Но ти, Пламене, не се оставяш на покрусата от измененията на микрото в тялото ти, а се обръщаш и към макрото -
връзката на човек със света
„Наблюдавам света около мен и по-далече“. Уж сега далече, България ти остава в близък план - „Ситуацията в България обаче ми е пред очите“. Спомняш си как си взел може би нелекото решение да заминеш със семейството си в чужбина заради непрестанните случки на рекет върху теб, както върху много други хора в началото на демокрацията. Непоколебим за решенията ти в професията, не си искал да допуснеш мъжеството ти да бъде смачквано от нелепите принуждения - „Не исках децата да растат в страх и с моя гняв, че се подчинявам на натиск, и се преместихме на хиляди километри“. С характера ти, с който си бил очевидно сред най-добрите в професията, си попаднал на
нови изпитания в новата обстановка
през последните десет години - „когато егоцентрични личности, недостатъчно компетентни, лошо организират работата, е много трудно да си траеш“. Идва и прозрението за отраженията върху здравето ти - „Видях как, търпейки, се разболявам от нещо, което трудно се лекува и изисква специален режим, за да останеш жив“.
Разказите на клиентите в моята работа им помагат като на нов екран да видят филма на своя живот, а пък ние, психолозите, отчитаме колко много ни обогатява всеки личен свят, който се разкрива пред нас с всеки отделен човек. От твоя разказ се досещам и каква е професията, на която си отдал повече от 30 години от живота си - „от векове с висок престиж и заради отговорностите - високо платена“. Вероятно и лично много пъти си минавал през Суецкия канал? Писмото ти пристигна миналата седмица, когато тъкмо се беше преодоляла кризата със заседналия кораб „Ever Given“. Посвещаваш ни в малка част от твоите разсъждения
сред многото теми за размисъл
които тя предостави - „Където има канал, има и рекет“. Сигурно и за читателите е било интересно да прочетат и да си представят специфичните отношения за ползване на този канал, но на този фон изпъква отново колко разболяващ и обезверяващ може да е компромисът да се оставиш да бъдеш принуждаван да престъпваш ценностите си в личния живот - „когато си се сдобил с нещо с честен труд и за да го ползваш, се налага да плащаш“. Писмото ти също така изпревари и парламентарните избори, анализите на които сега отразяват и твоето
наблюдение през бинокъл от хиляди километри разстояние
- „Знам също, че често в България, ако искаш да направиш нещо, което си проверил, че по закон може, от някъде отгоре с отказ ти подсказват, че няма да стане, защото се плаща“.
Обръщаш внимание на хората в България, които може би се надяват, че, премествайки се да живеят в чужбина, ще се отърват от тежестите, които носят в себе си - „Искам да им кажа, че от това може да се разболяват, но дори и да устроят живота си в чужбина, насложеното с годините пак ще ги разболява“. Специален заряд и полезност ми се струва, че има и в предупреждението към тези, които се чувстват на входа на важни за други възможности: „Но и другите, които казват кой да минава „по канала“, нека знаят вече, че все някой ден голям кораб ще заседне и ще изплуват всички сметки по обвързаностите“.
Личи и надеждата ти, Пламене, че
в света не сме потърпевши, ако не се оставим да бъдем такива
- „А големият кораб с човешки усилия и с помощ от прилива при пълнолуние ще тръгне пак по вода“.
Споделяйки твоя личен преглед - ти като доктор на себе си - с извода ти как трудностите в живота се издълбават в тялото ни, се надявам операцията ти да е преминала успешно! Да си имал пълно доверие към лекаря, който я извършва, така както напълно си се доверявал на познанията, мъжеството и опита ти в твоята работа.