Здравей, Петя! Отпуснах се. Нищо не ми се прави. Това не ми е за първи път. Не премислям живота си в момента. Искам да направя нещо за тези, които ме мислят.
Докъм 30 години направих много глупости. Някои не могат да се поправят. Пък и вече са дали плодове, както се казва, като детето ми, което порасна при майка си... Може би няколко години преди 30 спрях да ги правя глупостите, но пропуснах много време, без да променя нещо съществено, а сега вече е късно.
Те не са за разправяне... Ще стане един дълъг списък и ще ти се изправи косата. Не можех да се удържам и да избегна някои от тези глупости. Една голяма част съм правил под въздействието на алкохол и не ги помня. Сутрин ми ги разказваха. Какво да ми разказват - на сутринта като виждах сърдити лица, аз се досещах и ми ставаха още по-сърдити, като казвах, че нищо не помня. Ще кажеш - а защо пиеше? Тъпо е обяснението - често изведнъж ми ставаше много напрегнато и алкохолът ми помагаше да се успокоя. Но съм имал и периоди с по два месеца да не пия. Тогава бачках яко.
Преди беше така. Сега е по-различно с алкохола и вече не правя глупости, само бера последствията.
Но не алкохолът му е виновен на дивак като мен. Не и родителите ми. Те са прилични и добри хора.
Реших да ти пиша, не за да ти се покажа колко съм „хубав“, да те разчувствам и с нещо да ми помагаш. Само не знам какво да направя, че близките ми да се успокоят, да ги спра да се безпокоят за мен и как да го направя, че да не ги засегна. Преди много години (а ми е като вчера) опитах и като резултат разстроих едно момиче завинаги... Нея преди това много пъти съм я разстройвал, но оттогава не я видях повече. Чуваме се през няколко години, ако аз й се обадя, за да разбера дали е добре.
Минавали са ми и най-крайни мисли, но така и най-крайно ще ги засегна тези, които са добри към мен. Знам, че ще им е мъчно, макар да не ми е ясно точно за какво. Много са страдали заради мен и се опитват още да ме съветват и да ме поучават. Вече свикнах, пък то и няма за кога да се бунтувам. Здравето ми е сериозно разбито и ако кажа, че имам нещо здраво в себе си, веднага може да изпадне под въпрос, ако отида на лекар.
Преди години много пъти съм си преразказвал историите на приятели и те ги знаят наизуст. Някои от тях на младини също направиха глупости, но после си подредиха живота. Чудно ми е как някои още ме приемат, когато ги потърся - можеше да са ми сърдити. Като седнем, ме слушат все с такъв интерес - като омагьосани. Вече ми знаят равносметката и се надявам поне да преразказват на синовете си - да има някаква полза от това. И на дъщерите си също да разказват, че да внимават и да заобикалят такива като мен! Вече с приятелите не искам да говорим за мен. Предпочитам да говорим за тях, за спорт, за политиката, която и без това ни облъчва достатъчно и ни се навира в темите. Може би е добре по-малко да се виждаме и по-малко да мислят за мен... Вальо, 52 г.

Здравей, Вальо! Написал си писмото си в момент, в който нищо друго не ти се прави. Става ясно, че не ти е за първи път и за разлика от сега по-рано ти е идвало да премисляш живота си. Тогава може би от минорното настроение те е изкарвало решението да потърсиш хората, които са мислили за теб, да се увериш, че не са те забравили, че имаш значение и в спомените, и в настоящето им.
Този път изглежда, че е различно. Наистина ли искаш да ги освободиш от себе си - и в мислите им, и в сърцето им? Обясняваш: „Искам да направя нещо за тези, които ме мислят“. Само не знаем дали те искат същото.
Споделяш, че докъм 30 години си направил много може би
нелепи грешки, които се назовават като „глупости“
Предполагам, че житейски сътресения са те спрели, но после си се чувствал вероятно доста сащисан и си се обърквал какво да направиш, дали има смисъл, докато не си се оставял пак на течението с мисълта, че „Някои не могат да се поправят. Пък и вече са дали плодове, както се казва, като детето ми, което порасна при майка си...“.
Предходната консултация във вестник „Утро“ ни разкри чувствата и перипетиите на едно дете, което си е помислило, че не са се радвали, като се е родило. Не казваш какви са понастоящем отношенията ти с твоето дете, но за него
дали не би могъл да направиш още нещо?
Тъй като в момента си настроен да мислиш за твоите близки, загрижен си за тях - „Само не знам какво да направя, че близките ми да се успокоят, да ги спра да се безпокоят за мен и как да го направя, че да не ги засегна“ - и за приятелите ти, които, макар и с причини за разочарование, не са престанали да те приемат, ще посветим твоето откровено споделяне. То е за всички, които на техните 30, 40, 50 или повече години имат  пълен списък като теб с неща, от които на човек може да му се изправи косата, но не са се отказали да променят своя живот и живота на хората, с които се обичат.
Явно с опит от предишни свои ревизии правиш саморазкриване с голям „разрез“ - „Една голяма част съм правил под въздействието на алкохол и не ги помня. Сутрин ми ги разказваха. Какво да ми разказват - на сутринта като виждах сърдити лица, аз се досещах и ми ставаха още по-сърдити, като казвах, че нищо не помня“.
Като рефлекс от упреците и съветите
на близки се опитваш да изпревариш у мен евентуалния въпрос - „Ще кажеш - а защо пиеше?“. Обяснението ти обаче никак не е тъпо или банално, както си мислиш - „често изведнъж ми ставаше много напрегнато и алкохолът ми помагаше да се успокоя“, на фона на добрата семейна среда, в която изглежда си израснал - „Но не алкохолът му е виновен на дивак като мен. Не и родителите ми. Те са добри и прилични хора“.
Нарекъл си себе си „дивак“. Възможно е да развълнуваме и обезпокоим родители на деца, които в училищна възраст в израстването си не показват да се учат от опита си. Непреодолимата импулсивност, която изпитват, предизвиква не само неблагополучия за тях, особено в училище, където като че ли цялото обкръжение ги напряга и стават невъздържани и подлагащи се на рискове, но и разстройва много от приятелите и учителите им, които ги харесват и искат да им помогнат.
Казваш, Вальо, „Реших да ти пиша, не за да ти се покажа колко съм „хубав“, да те разчувствам и с нещо да ми помагаш“. Виждаш ли, следвам твоето желание да не правя нещо за теб, а
заедно да го направим за другите
По-горе описаната импулсивност често се съчетава и с видима засилена телесна подвижност и с трудност подобно дете да седи спокойно. Като че ли е „на пружини“ и в готовност да се отвлече от всичко, което стане около него.
Възможно е и да има много високи постижения в училище, в университета, но подготовката му би могла да стане по-лека след изследване на всички собствени особености на вниманието му, паметта, интелекта и мисленето му и със създаване на много навици за мислене и съобразяване с другите, преди да е настъпило времето на действие в живота
извън обсега и контрола на родителите
За съжаление, се случва напрежението, срамът, вината от неблагополучието в овладяването на собствената импулсивност и поведение, което може да засегне зле другите, да се потискат със засилена употреба на алкохол, който наистина намалява напрежението за времето на действието си върху мозъка и нервната система, но не може да изтрие проблемите, а ги задълбочава. Би възразил на това - „Но съм имал и периоди с по два месеца да не пия“. Но имаш и обяснението - „Тогава бачках яко“. Алкохолизмът - прости ми, но уточнявам нещо - и работохолизмът са показателни за подобен тип особеност, защото ако става въпрос само за алкохолизъм - с носене по течението на реката на живота поради неумение човек да бъде съзидателен, защото не е научен на това от детството си - това е живот без моменти на истинско работно напрягане.
„Сега е по-различно с алкохола и вече не правя глупости, само бера последствията“. С невъзможност в младежките години да удържаш на импулсите с коректива на отговорността, сега може би „арестуваш“ сам живота си по вината от целия ти списък, който в предни депресивни моменти сигурно си преподреждал ту хронологически, ту по степен на тежест на прегрешенията. Да видим как изпълняваш присъдата си.
След 30 години, когато е започнала твоята равносметка, си отчел, че не само животът ти се е объркал, но с това може би се е объркал
животът и на други, за които си имал значение
Поради чувството ти на вина и яд към себе си си се опитал да ги убедиш, че не заслужаваш да мислят за теб. Беше ли убеден, че така е правилно? Това не е ли предизвикало самозатрупване в същата лавина на импулсивността? „Преди много години (а ми е като вчера) опитах и като резултат разстроих едно момиче завинаги. Нея преди това много пъти съм я разстройвал, но оттогава не я видях повече. Чуваме се през няколко години, ако аз й се обадя, за да разбера дали е добре“.
Дали от кавалерство, Вальо, и с признателност към нейното значение в живота ти, или с надежда да вдигне телефона с радост, че те очаква? А може би после никога не си се осмелил
да изразиш решение как би искал да подредиш живота си
Част от собствената ти присъда са и саморазрушителните мисли - „Минавали са ми и най-крайни мисли“, но грижата ти за другите те връща в реалността - „но така и най-крайно ще ги засегна тези, които са добри към мен“, а тя все пак е свързана и с обичта на другите към теб. „Знам, че ще им е мъчно, макар да не ми е ясно точно за какво“. Казваш, че много са страдали заради теб, но на другата страна на везната слагаш моментите, с които ти истински си ги радвал, а също и безценния резонанс в катарзиса от споделянето на твоите чувства и признания - „Като седнем, ме слушат все с такъв интерес - като омагьосани“. Може да ти е чудно как някои още те приемат, когато би трябвало да са ти сърдити, но вероятно в твоите настоящи жестове разпознават искрено разкаяние и посветеност - „Вече ми знаят равносметката и се надявам поне да преразказват на синовете си - да има някаква полза от това. И на дъщерите си също да разказват, че да внимават и да заобикалят такива като мен!“.
Освен занемарена грижа за здравето си,
боледуването също може да е изпълнение на самоприсъда
„Здравето ми е сериозно разбито и ако кажа, че имам нещо здраво в себе си, веднага може да изпадне под въпрос, ако отида на лекар“.
Нормално е в подобно положение човек да се поддаде на страхове, на тъга по прахосаното време. Ето, стремиш се да избягваш да мислиш за себе си и погледът ти е насочен към живота на другите и към обществения живот - „Предпочитам да говорим за тях, за спорт, за политиката, която и без това ни облъчва достатъчно и ни се навира в темите“. Последното изречение не е въпрос, но нека и не е заключителен отговор на въпросите, които са ти хрумвали, докато пишеш - „Може би е добре по-малко да се виждаме и по-малко да мислят за мен...“.
Загрижен за другите,
какво би казал на някой като теб на неговите между 20 и 30 години, Вальо? Какво би казал дори на някой друг на 52? 
Всяко послание за кураж за другите е пренареждане и на нашите тухлички в градежа на живота ни и помощ за тях. Това придава ново значение и надежда. От тази надежда може би и сега се нуждае детето ти?