В два поредни броя на в.“Утро“ (№ 9091 от 29–31 януари и № 9092 от 1 февруари 2021) бяха публикувани два материала, повдигащи въпроса за първата кинопрожекция в България. Във втората статия името ми се споменава цели пет пъти. Защо? Защото преди 8 години огласих, че първата поредица от кинопрожекции в България се е състояла в София през декември 1896 година. За това свидетелстват поне три вестникарски обявления, на които попаднах през 2013-а. Интересът към скромната ми персона, проявен от г-н Хачик Лебикян, автора както на втората статия в „Утро“, така и на сериозното изследване „Кината на Русе“ (2017), „разчетох“ (може би погрешно) като индиректна „покана“ и аз да се включа в дискусията „Кога и къде е била осъществена първата кинопрожекция в България?“.
Трънливият път към познанието
Отговорът на този въпрос е бивал различен! В зависимост от времето, когато е даван. В зависимост от хората, които са го давали. В зависимост от степента на тяхната информираност по темата. Защото познанието е процес - днес знаем повече отколкото преди десет, сто или хиляда години... През 1920-те се твърди едно - за „пръв път кинематографическо представление в България е дадено в Варна, през 1900 г. в военния клуб“ (в. „Време“ /Варна/, 25.11.1925), през 1930-те друго: „Първите кинематографи в България са се появили през 1902 година под наименованието „Биоскопи“ или „Биографи“. Единият е бил в Русе, а другият в град Варна“ (в. „Нови дни“, 6.09.1934). Според журналиста Стефан Гендов най-ранният показ с апарата на „братя Огюст и Луи Люмиер“ е осъществен в София „в самото начало на есента на 1904 г.“ (в. „Народен театър“, 29.07.1943), според кинодеятеля д-р Панайот Хитров „първото кино-представление в България“ се е състояло „в края на лятото на 1897“ в търновското читалище „Надежда“ (сп.“Филм“, 1–15.08.1944), а според Васил Гендов „първите кинопрожекции в България започват към края на 1897 г. в София в салона на „Славянска беседа“, организирани от двама французи-оператори от фирмата „Братя Люмиер“ („Трънливият път на българския филм 1910–1940“, 27.12.1949).
И така до 8.10.1960, когато киноведът Александър Александров публикува във в. „Народна култура“ статията „Началото на киното у нас“, в която огласява: „Първото споменаване за кинематограф у нас датира от 1897 г. в русенския в. „Законност“ от 27 февруари с.г.“. Александров цитира изцяло обявлението, от което се разбира, че „в града ни от десетина дена насам е пристигнал един цинематограф, апарат, който изображава на платно тъй наречената „Жива фотография“.
Оттогава времето и мястото на първата кинопрожекция у нас стават „неоспорим факт в историята на киното в България“ (Хачик Лебикян). 
Това продължи до пролетта на 2013
когато на бял свят изскочиха споменатите вече три обявления - едно във в. „Народни права“ (8.12.1896) и две във в. „Мир“ (11.12.1896 и 13.12.1896). Информация, посочваща прецизно времето и мястото на кинопрожекциите, дадени първоначално в салона на софийския хотел „Македония“ - на 8 декември със сигурност, но започнали навярно ден-два по-рано, а впоследствие (на 11 декември от 21:00 ч.) и в кафенето на хотел „България“; назоваваща името на организатора на сеансите - г-н Мелинсон; предаваща умело съдържанието на филмите, включени в програмата; фиксираща дори цената на билетите - „вход 2 лева“...
Двете съобщения в „Мир“ огласяват и наименованието на апарата, с който е реализирана прожекцията в хотел „България“ - „киноматограф или жива фотография“. „Представлението се завърши - подчертава всекидневникът на 13 декември - с пет хубави картини из живота, предадени много добре от киноматографа, въпреки всичките неудобства, които представляваше салонът“. След 124 години обаче анонимният автор на първата статия в „Утро“ (№ 9091) ловко „заобикаля“ двукратното споменаване на наименованието „киноматограф“ в „Мир“. „Амнезията“ му е лесно обяснима - информацията противоречи на предварително изкованата от него теза. В историческата наука фаворизирането на едни факти за сметка на други се смята за грях, а премълчаването им - за престъпление. После иди че се сърди на македонските „историчари“, които правят абсолютно същото.
Но в най-ранната публикация (тази в „Народни права“ от 8.12.1896) не се споменава нито за „киноматограф“, нито за кинематограф, а за „едно ново изобретение на Едисона“, направил така, че „да се движат и меняват фигурите“ - „нещо магическо“, което „любопитните могат да видат секи ден от 4 до 10 часа вечер“. Тъкмо трикратната употреба на името на американския изобретател Томас Алва Едисон (1847–1931) бива използвана от авторите на статиите в „Утро“ да „реабилитират“ първенството на русенските кинопрожекции от 1897 с аргумента, формулиран от г-н Лебикян: „Прожектираните кадри в София през 1896 година са на Едисон. А в Русе са прожектирани безспорно филмите на братя Люмиер, несъмнено с техен проектор - синематограф, както пише вестник „Законност“. 
Ще си позволя да уточня, че според „Законност“ наименованието на апарата е „цинематограф“.
Малко история
До цитирания извод г-н Лебикян стига с помощта на г-н Светломир Чернев, специалист в областта на кинотехниката, който прави опит да отговори на въпроса „кое е това „ново изобретение на Едисона“? Започвайки своя кратък исторически преглед от края на 1895, когато според него американските изобретатели Дженкинсън и Армат „извършват публична прожекция“ с конструирания от тях апарат - фантоскоп. Правата върху него били купени от Едисон, който прекръства изобретението на витаскоп и го представя като свое. Въз основа на тази информация, предлагана и от Уикипедия, г-н Лебикян заключава: „В този случай в София става дума за Витаскоп, обезпечаващ прожекция на изображение от кинолента с помощта на електрическа лампа“.
През 1877 Томас Едисон изобретява фонографа - механичен уред, позволяващ регистрирането и възпроизвеждането на звук. „През 1887 - споделя по-късно той - ми хрумна идеята да конструирам апарат, който да бъде за зрението това, което е фонографът за слуха и който да може да записва и възпроизвежда едновременно звук и движение“. Тази задача Едисон възлага на своя асистент - шотландеца Уилям Кенеди Лори Диксън (1860–1935), който, съчетавайки в едно десетки хитроумни разработки (изобретението не са ражда от нищото, а от хаоса), конструира първата в историята на човешката цивилизация кинокамера, позволяваща фиксирането на движещи се изображения върху светлочувствителна лента - първоначално хартиена, заменена впоследствие от целулоидна. По това време снимачният апарат дори няма име - наричали го ту кинефонограф, ту кинетофонограф, ту кинетограф...
С такива примитивни и тромави кинокамери (новоконструираната през 1895 тежала почти 900 кг.) Диксън и Едисон започват (още през октомври 1889) да снимат своите филми - първоначално (през „експерименталния период“) във фотографска лаборатория, известна като „Стая № 5“, а след това в „Черната Мария“ - облепена с накатранена хартия дъсчена барака, издигната в края на 1892 насред двора на Едисоновото ранчо в Уест Ориндж (Ню Джърси). В това филмово студио (първото в света) Диксън заснема простички сценки, изпълнявани от малко на брой персонажи („актьори“), които се движели върху черен фон, докато самите те били облечени в бяло. Така било поставено началото на филмовата индустрия.
За да разпространява филмите, произвеждани от „Edison Manufacturing Company“ (1889) Едисон конструира и патентова (през 1891) свой прожекционен апарат, наречен кинетоскоп - неголяма кутия, позволяваща посредством окуляр гледането на филми само от един зрител. Публичният дебют на „пип-хол“ машината бил на 9.05.1893, а комерсиалният - на 14.04.1894, отново в Ню Йорк. До края на годината се откриват зали в Чикаго (с 10 апарата), Сан Франциско, Лондон (първата извън Щатите)... Едисон произвежда 973 кинетоскопа, продавайки всеки по 300 долара!
Един от тях бива купен в края на септември 1894 в Париж за 6000 франка (ведно с дузина филми) от френския фотограф и производител на фотоматериали Антоан Люмиер (1840–1911), чиито синове Огюст (1862–1954) и Луи (1864–1948) превръщат „сандъка“ в лек, удобен и практичен уред, с който можело да се снима, копира и прожектира (върху екран и пред стотици зрители). Чак когато става свидетел на успеха на Люмиеровия кинематограф, позволяващ демонстрирането на филми пред многолюдна аудитория, Едисон осъзнава недостатъка на своя кинетоскоп и се свързва с Томас Армат (1866–1948), изкупил междувременно от Франсис Дженкинс (а не Дженкинсън) правата върху фантоскопа. Сътрудничеството между Едисон и Армат пропъжда Диксън от Уест Ориндж, но пък ражда витаскопа (вайтаскоп) - прожекционна машина, работеща с 35-милиметров филм, появила се за първи път публично на 11/23.04.1896 в Ню Йорк. Витаскопът бил надежден, ала тежащ над 200 кг прибор, нуждаещ се от електрическо захранване. Диксън, основал междувременно собствена компания, отвръща на удара с биографа (байограф) - апарат, прожектиращ 68/70-милиметрова лента.
Началото?
Братя Люмиер патентоват своето изобретение на 13.02.1895, осъществяват с него десетки демонстрационни прожекции през годината, в чийто край провеждат в „Индийския салон“ на парижкото „Гран кафе“ първия публичен платен сеанс с кинематограф (cinematographe). Така започва историята на кинематографа - на 16/28 декември 1895, дата, която мнозина приемат за рождения ден на седмото изкуство, а братя Люмиер за негови бащи.
Историята на киното включва в себе си историята на кинематографа, но не започва с неговото рождество в Париж. Историята на киното започва пет години по-рано - през 1890, когато вече функционират трите възлови компонента на киното - снимачният апарат (кинокамерата), филмовото студио (павилион) и прожекционната машина. Оттогава започва периодът на „ранното кино“, простиращ се до началото на Първата световна война. Ето защо съвременните киноисторици приемат 1890 за година първа на киното, а тандема Едисон-Диксън за негови създатели.
За обитаващите в края на 19 и началото на 20 век планетата не е имало никакво съмнение, че изобретател, сътворител, баща на киното е Томас Алва Едисон (което е така), включително и на кинематографа (което не е така). Нему човечеството дължи електрическата крушка, мимеографа (предшественика на циклостила), фонографа (прадядото на грамофона), усъвършенстването на телефона... Само патентите му в областта на кинотехниката са над хиляда! Той електрифицира Америка, дръзките му изобретения променят облика на света. У нас по това време името на Люмиер се появява единствено покрай рекламите на произвежданите и предлаганите от тях стъклени фотографски плаки.
Ето защо в „Народни права“ Мелинсон рекламира „киноматографа“ като „едно ново изобретение на Едисона“. Същото прави и „Мир“, огласявайки на 12.05.1898: „Някой си Кратохвил е донесъл да показва на столичната публика едно от най-остроумните изобретения на Едисона - кинематограф“. Мнозина други също се възползват от имиджа на световноизвестния американец и „експлоатират“ името му като свой „бранд“. Пътуващото кино на унгареца Ференц Ешер първоначално е обявявано за „Едисонов театър“, а по-сетне бива прекръстено на „Кинематограф Ешер“, но прожекциите в него през цялото време са се извършвали с кинематограф. Колегата и сънародникът му Мор Бенкьо също кръстосва Източна Европа със своя „Едисонов театър“, но в България неговите „представления на живи картини“ са били осъществени чрез „кинематограф“ - и в София („Нов век“, 25.10.1899), и в Русе („Славянин“, 27.11.1899).
Наименованията биограф и биоскоп също се ползват редом с това на кинематографа. През лятото на 1899 Пловдив бива посетен от „американски биограф в живи картини“, а през септември 1904 в София отсяда „ЕЛЕКТРО - БИОСКОП, най-ново ЕДИСОНОВО изобретение“. „Тези дни е бил донесен в столицата така нареченият „цар на биоскопите“, един от най-съвършените биоскопи на парижкия оптик Люмиер“ - информира в. „Ден“ (14.02.1906), допълнен от в. „Нов век“: „Прочутия оптик Люмиер е усъвършенствувал биоскопа си така, че трептението е съвършенно намалено и картините се представляват с голяма яснота и пластичност“. Едисон никога не е изобретявал биоскопа, с който няма нищо общо и фамилията Люмиер!
„Терминологичният хаос“ достига своя апогей благодарение на българина Владимир Петков, който през лятото на 1908 отваря в София своя „Говорящ биограф“ или „Гранд биограф електрик“, а през октомври 1909 издига в съседство друго кино, известно с шестте си наименования: „Съвременен театър - биограф“, „Съвременен софийски биоскоп“, „Съвременен биограф“, „Съвременен софийски биограф“, „Модерен биограф“ и „Биограф“! Наименованието витаскоп не се среща в родния периодичен печат от онова време, навярно защото такъв апарат не се е появявал у нас.
Няколко извода
След изложеното дотук ще си позволя да обобщя:
С какъвто и апарат да са били реализирани кинопрожекциите в София през декември 1896, те са били кинопрожекции!
Не би могло те да са осъществени с Едисоновия витаскоп, защото той е уред, работещ с електрически ток, а генератор за обществено електрозахранване по това време в столицата няма. „Електрическо осветление“ в града за пръв път бива „нововъведено“ от 31.12.1896 единствено в „пивоварницата на Братия Прошекови“ („Народни права“, 29.12.1896). Дори княжеският дворец светва за постоянно след година. Витаскопът е тежал над 200 кг. - доставянето му в София, а дори само пренасянето му между хотелите „Македония“ и „България“, би представлявало трудно и скъпоструващо начинание.
Витаскопът е можел да прожектира единствено филми на Едисон, чийто брой до края на 1896 достига 183. Но такива няма сред заглавията, оповестени в „Народни права“ и „Мир“. Там се споменават само филми на Люмиер и на сънародника им Жорж Мелиес. Всички, заснети с кинематограф, което прави невъзможно възпроизвеждането им с апарат на Едисон (поради несъответствието на перфорациите върху лентата).
И кинопрожекциите в София през декември 1896, и кинопрожекциите в Русе през февруари 1897 несъмнено са били реализирани с кинематографа на братя Люмиер - наричан от българската преса в единия случай „киноматограф“, а в другия - „цинематограф“. И в двата случая върху платното безспорно е била „изображавана“ тъй наречената „жива фотография“.
А коя от тези кинопрожекции е била по-предна или по-задна, нека читателят сам отсъди.

д.изк.н. Петър Кърджилов