Носталгията, изглежда, е повече черта на времето, в което живеем, отколкото индивидуално чувство.
Не е тайна, че всяко влиятелно изкуство, било то модната сцена, музиката или холивудските филми, черпи вдъхновение от близкото минало, най-вече от 90-те и 80-те години на миналият век. Общата тематика във всеки жанр е жаждата за автентичност. Така баналният израз, че животът имитира изкуството, се обръща наопаки и изведнъж настоящето се състои от идеализирани спомени за предишни времена и най-вече естетиката на тогавашната ера.
Може би изглежда логично в мрачното настояще да мечтаем за рок концертите на 80-те
с глам рока на Motley Crue и имиджа на рокзвездата, за която животът е шумна музика и непрестанен купон. Заради световната епидемична обстановка светът на творците е парализиран и човек е затворен в дома си пред лаптопа единствено с колекция от най-топлите си спомени за по-добри моменти. Има нещо мило и в приятния уют на износените кожени якета и скъсаните дънки, сякаш се пренасяш в някоя от книгите на Стивън Кинг и слушаш „Bad moon rising“ от Creedence Clearwater Revival на стълбите в хотела с Джак от „Сиянието“, преди да е настъпило най-лошото, в онзи момент на временен лукс, когато осъзнаваш лошата ситуация, но разполагаш с още малко спокойствие. 
Разбира се, носталгията е много повече от чувство,
в момента тя е цяло дефиниращо движение за модерната ни култура
Поп звезди започват все повече да адаптират диско елементи - като The Weekend, чийто последен албум е изцяло в тематиката и естетиката на 80-те с ослепяващите светлини (както е озаглавено и хит парчето) за времето. Може би тези модерни изпълнители не са всеизвестни, но със сигурност са известни на групата тийнейджъри и млади хора в своите двадесет години. Всъщност това е групата, в която децата сякаш най-силно мечтаят за времена, в които не са живели. Най-вече за духа на отминалата ера, асоциирайки се с нейния гняв и бунт към настоящето, без желания за одобрение.
„Моята любима ера е може би още по-назад - към 50-те и 60-те, заради джаз музиката, която тогава е била вид бунт. Харесвам този стил и женските силуети, които са характерни за тогавашните времена. Ако нося голямо палто или нещо, което по някакъв вид асоциирам с тогава,
но ме отличава от настоящето и заобикалящите, за мен това е вид себеизразяване
Не мисля, че възрастните въобще обръщат внимание на това, защото за тях всичко е едно и също и все сме недостойни за тях“, коментира 21-годишната художничка от Русе Гергана Дичева.
Това носталгично чувство изглежда не формира някаква връзка между бунтарите на миналият век, които нелегално са слушали парчета на Deep Purple и настоящата младеж.
„По-възрастните може би очакват да вървим по техните стъпки, но щом са стигнали дотук, те може би не са били най-правилните“, казва по въпроса Гергана.
Характерно всъщност за тази вълна от носталгия не е вид отрицание на настоящата ера и епоха, а
вид съхранение на най-доброто, извлечено от миналото, с цел преосмисляне
Най-вече чрез похвата на пресъздаване на типичната естетика. 
Чувството за автентичност и опитът да се пресъздаде едно истинско усещане за пътуването назад никъде не е по-видно от филмите като последната продукция на Куентин Тарантино „Имало едно време в Холивуд“. Завръщането на популярността на други класики от 60-те като „Междузвездни войни“ и предстоящата прожекция на „Дюн“ говори за вдъхновение от още по-стари исторически моменти за изкуството. Това подсказва за разрастването на това носталгично движение и за предстоящото пълно преосмисляне на миналия век в периода на културен застой в настоящият XXI век.