Имаше едно време една такава приказчица: как един ламтящ за власт, постове и слава член на комунистическата партия /единствена управляваща и раздаваща благини по конституция допреди 31 години/, бил въздъхнал в тесен партиен кръг: „Не ме е страх, че няма да ме изберат. Страх ме е, че няма да ме предложат“. 
Защото актът на „предлагането“ сам по себе си навремето си беше желязна гаранция, че „избирането“ ти е в кърпа вързано.
Нещо такова се случва и с наградите за култура и изкуство „Русе“. Които с всяка изминала година стават все по-много и все по-безлични. 

Принципът „За всекиго по нещо“ и „Сакън, само да няма обидени!“ 

разрои престижното по замисъла си отличие, създадено във вече далечната 1985 година. 
Ще припомним: до 1988 година се връчва само по една награда: нейни носители са диригентът проф.Васил Арнаудов, хореографът Иван Донев, театралният режисьор Слави Шкаров и джазменът Петър Петров-Парчето. 
1989-а е смутна - оттам нататък много неща се обръщат с главата надолу, а наградата „Русе“ изчезва от културния хоризонт. За да се завърне през 1996 година, но вече с три категории: „Образование“, „Наука“ и „Култура и изкуство“.
До 2005 година призовете са по 3-4, най-много пет. И през 2005-а настава голямата навалица: тогава са връчени 11 статуетки. Образованието е нацепено на предучилищно, средно и висше, в културата има индивидуални призове за различните видове изкуства, колективни... 
Оттам нататък вече ежегодно се връчват по 11 награди, през 2011 година те стават 13. На сайта на Общината списъците с призьорите приключват с 2012 година. Което обаче не пречи на броя на номинациите и церемониално удостоените да продължи да се пъпкува и през 2020 година, в годината на коронавирусните рестрикции, бройката да отбележи нов връх - 15 носители на отличието. 
Доколко то може да е все още авторитетно? Щом все по-видим - направо натрапчив - става принципът на онзи някогашен напорист партиец: 

да се докопаш до номинацията, оттам нататък статуетката ти е гарантирана  

- и ставаш горд притежател на тежката фигурка на дамата с лавровия венец, изработена от скулптора Георги Радулов. И тя ще те нареди в една редичка с наистина звездни имена като тези на Васил Арнаудов, Петьо Парчето, Слави Шкаров... А щом като те нарежда - значи си един от тях. Колкото и да не ти се вярва дори на теб самия...
Боя се, че май досега е имало само един случай, когато единствен предложен в една от категориите не е получил наградата „Русе“. Очевидно тогава комисията все пак е била сепната от безапелационната несъстоятелност на човека, предложен /почти самопредложен/ във въпросната категория. 
Сега в стремежа „никого да не обидим“ /не ми се иска да подлагам на съмнение капацитетността на комисията, която определя наградите - респективно „значителния принос и активната дейност за издигане авторитета на гр.Русе през изминалата година“, както е посочено в статута на наградата/ статуетката се връчва на всички предложени. Стига предложението да е само едно - да няма конкуренция. И се стига до откровени парадокси от типа на това художникът реставратор Ясен Янков да получи приза в категория „Архитектура“, фотографът Явор Мичев - в категория „Изобразително изкуство“, а един човек с относителни дарби, които биха били похвални за читалищни деятели от самодеен клуб „Животворно слово“, получи приза „Русе“ в категорията „Публицистика“. 

Награждават се хора за „Честит рожден ден“

- само защото са навършили кръгла годишнина, други се номинират с мотива „само той още не е получил наградата „Русе“, трети влизат в списъка, за да не пропусне организация или институция „да предложи“. И това, за съжаление, обезценява онези ставащи напоследък все по-редки случаи, когато призът се връчва наистина за конкретни заслуги и принос през изтеклата година. Далеч по-честната позиция - да не предложиш никого, ако няма за какво - остана някъде далеч назад в миналото. Също като морални категории от рода на справедливост, почтеност, достойнство и така нататък. 
След публикацията на „Утро“ на 27 май миналата година, в която изразихме почудата и дори в някаква степен искреното си възмущение от поредното масово раздаване на статуетки „на кило“, бе свикан обществен съвет, който трябваше да се заеме със задълбоченото обсъждане на статута на наградата и евентуално да го направи по-прецизен и стойностен. 
На първото заседание обаче стана ясно, че хората от съвета са се запознали с връчването на аналогични награди в други градове и броят на тези награди се оказал дори по-голям от „скромните“ русенски 15 бройки. 

Направихме си труда и ние да попрочетем едно-друго по темата

И установихме някои интересни факти. 
В Пловдив наградата на името на града се връчва от 2008 година. Там също в първата година се връчва само една награда „Пловдив“, на следващата година те са 8, после 10 и горе-долу така вървят и досега. Малката подробност е, че обичайно номинациите са значително повече - и съответно комисията избира измежду доста повече имена. Например за миналата година е имало 79 номинации за 12-те /вече!/ категории. 
През 2020 година кметът на морската столица Иван Портних връчва цели 19 награди „Варна“. Предложенията за тях са 38. Впрочем, ако в Пловдив, Бургас и Стара Загора призовете, които се раздават за 24 май, са изключително за постижения в сферата на културата, то Варна също раздава отличия и за детски градини. И тук ми идва наум един детски спомен. Когато се опитвах да сразя баба ми с железния аргумент, че Сашко ще ходи на кино и защо и аз да не отида, баба ми ме поглеждаше сурово и питаше: „Сашко ако се хвърли в Дунава, и ти ли ще се хвърлиш?!“. 
Та - ако и ние „ще се хвърляме в Дунава“ и ще гоним още по-голяма бройка, „защото така го правят във Варна“, тогава 
язък ни за самочувствието на град мислещ и безстрашно налагащ своето мнение и своя стил
Във всичко. Впрочем нашите награди за култура и изкуство „Русе“ са учредени едни от първите в страната. И ние вместо да поддържаме имиджа им, сега го разводняваме, докато накрая го обезсмислим окончателно. 
Трябва ли да гледаме какво правят другите? Ами в Бургас дават даже 20 награди! Между другото, при... 17 номинации! Феноменално, нали? Миналата година извън предложенията връчиха две големи награди за цялостен принос на поета Недялко Йорданов и на хореографа Хикмет Мехмедов /впрочем започнал балетната си кариера в операта в Русе!/. Между другото, в Бургас си нямат специална награда „Бургас“, ами връчват просто почетния знак на града и грамоти. Ако гледаме какво правят другите, тогава да вземем да махнем наградата „Русе“ и да изработим почетен знак?  
А ако ще гледаме какво правят другите, дали да не надникнем да видим как са нещата в Стара Загора примерно - град, по-съизмерим поне по мащаби с нашия. И ще видим, че за 2020 година там номинациите за награда „Стара Загора“ са били общо 16 /шестнадесет!/. Връчени са 7 /седем!/ приза - един колективен за култура, два индивидуални за култура и два за образование - средно и висше. Освен това връчват и две награди „Млада Загора“ - една за ученик и една колективна. Точка. Останалите девет номинирани обаче получават плакет и грамоти - така са оценени и техните заслуги. 
Очевидно Русе е изправен пред избор, който предстои да направи: дали да върне блясъка на наградите „Русе“, като позапуши дупките на вече доста надупченото сито, през които се пресяват кандидатите за културна слава или

да продължи да пълни „сивото поточе“ и да надува балона на самочувствието на хора със скромни качества 

и никакви приноси за развитието на културата на града? Разбира се, не градът, а общественият съвет и след това градската управа ще вземат окончателното решение. 
Но в ситуация, когато все повече се превръщат в зловеща норма тоталното обезграмотяване на хората в държавата, все по-устремното принизяване на критериите за това кое е истинско изкуство и постижение в образованието, все по-масовото затваряне на очи пред графоманията, низкия провинциален вкус, откровения кич и лишената от естетически качества самодейност - става все по-страшно. А редките факти, които би трябвало да поощряват и стимулират истинските културни и научни ценности, биха могли да бъдат фактор, който да вдъхва надежда и оптимизъм. Или да забиват още един пирон в отровното недоверие на хората, които въпреки всичко продължават да орат тази културна нива - изпаднали в някакъв възрожденски унес, напук на прагматизма и с някаква суеверна вяра, че „Все пак тя се върти!“ и Джордано Бруно, Казимир Малевич и Уолт Уитман винаги ще са необходими!
Някаква надежда вдъхват кратките ми разговори с хора от обществения съвет. Издателят Пламен Абаджиев е на категоричното мнение, че наградите „Русе“ трябва да бъдат максимум три - за да показват реална оценка на постиженията на хората в сферата на културата, образованието и науката. И според него няма нищо страшно, ако някоя година не бъде отличен представител на един от трите раздела - не е възможно и не е реалистично всяка година да има върхови постижения, нали?
Директорът на драматичния театър Орлин Дяков е на аналогично мнение. 
Статутът на наградата трябва малко да се осмисли, броят на отличията трябва да се редуцира
а да не бъде на принципа „За всекиго по нещо“, защото така се отваря широко вратата за самодейността, което не е никак добре за русенската култура, убеден е Дяков.
През миналата година два пъти се събирахме, но след това пандемията с Ковид-19 разреди срещите ни, каза директорката на регионална библиотека „Любен Каравелов“ Теодора Евтимова, която е и председател на обществения съвет. Засега доминира мнението, че по другите градове също се дават много такива награди, но ние предстои да обсъдим още веднъж ситуацията в Русе, обясни тя. И увери, че в скоро време предстои тя да свика членовете на съвета на онлайн среща, за да решат дали ще правят промени в статута на наградата „Русе“ и какви да бъдат те.
Добре би било наистина скоро съветът да се събере. Защото въпреки коронавируса времето неумолимо се движи и не е далеч денят, когато от Общината ще поканят русенските творчески гилдии да номинират следващите притежатели на тежката статуетка. 
И в голяма степен от въпросния съвет зависи дали ще става все по-пълноводно „сивото поточе“ на напористите бездария и на дочакалите реда си „юбиляри“, които по метода на „китайската капка“ обхождат кабинети „на когото трябва“ в очакване на „заслужения“ приз.

Лошото е, че това сиво поточе в един момент ще прелее

като язовир „Студена“, излязъл от контрола на случайния екоминистър - и ще удави и без друго затварящите се в себе си истински дарования. 
Казваме всичко това сега, когато още има време нещо да се промени - за да не си чуем приказка след няколко месеца с чистосърдечно плясване по бедрата: „Ей, ама защо не се обадихте по-рано?! Сега вече няма за кога!“. И го казваме, защото следваме горчивия принцип на един спорен за някои, но безспорно ярък български вестникар и публицист /!/ - Йосиф Хербст, който е казал: „Да бих премълчал, опозорил се бих!“. 
А пък нали на нас това ни е работата - да не премълчаваме?
Дали има и кой да ни чуе? 

Стига вече юбиляри
и наши другари

Младен ЛЮБЕНОВ
Колкото повече, толкова повече, гласи една от най-популярните реплики на Мечо Пух. Ако я използваме във връзка с наградите „Русе“, ще трябва да я допълним - колкото повече награди, толкова повече компромиси.
От години отличието девалвира заради масовостта, която полека-лека го лиши от тежест.
Някой навършил юбилей - да го почетем! Особено ако е наш другар - и в това не влагам никакъв политически подтекст, защото са го правили всякакви партии, включително и такива, които използват иронично думата „другар“. Да, юбилеят е добър повод за обществено признание, но само той не стига. Нужни са творчески или професионални постижения, които далеч надхвърлят средните. И то не само в очите на авторите си и техните приятели. Ето една ваксина срещу недоразумения, които през последните години не са едно е две. И това вреди на всички, може би най-много на хората с действително заслужено признание. 
Наградата „Русе“ трябва да върне своята елитарност и дори не е задължително всяка година да бъде присъждана във всички /задължително намалени!/ категории, ако няма достатъчно основания. Така и отличените, и обществеността ще са сигурни - това не е просто статуетка, която се слага на видно място у дома или в офиса, а истинска оценка за покорени върхове.