Негови са някои от най-известните и мили стихотворения в българската детска литература. С тях участва в множество антологии, но да го наречем просто детски поет, е все едно да кажем, че розата е растение, без да опишем изяществото, грацията, аромата и бодлите й. Това е Стоян Михайлов Попов, известен с псевдонима си Чичо Стоян. Днешният последен ден на годината е и последен в живота му. Жизнерадостният поет и театрал преминава във вечността на 31 декември 1939 година. Предлагаме ви със съкращения очерка на Таня Шахова, публикуван в сайта glasove.com. Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

„Колко мило, колко сладко е при мама и при татко...“, Рецитира 14-годишната Руска Емануилова. „Знаеш ли от кого е това стихотворение“, пита я самият автор, член на комисията, която търси таланти за театъра. „На Чичо Стоян“, отговаря момичето. И оттогава Стоян Попов се подписва само с „Чичо Стоян“... защото се влюбва в това момиче отчаяно и завинаги.
Жени се за петнайсетгодишната Руска, по-скоро да я защити от „страстта й“ към театъра, едно помитащо влечение, което принуждава майка й почти да приеме този брак, вместо да я издирва, избягала с някой пътуващ цирк или опера... Нещо, за което тя е имала подробен план: „Омъжих се почти дете, но това беше вричане на театъра“... Петнайсетгодишната булка и двойно по-възрастният младоженец не се безпокоят какво мисли обществото за тях.
Той е зает с образованието й, държи особено на езиците, заедно пишат домашни, безпокои се за здравето й, въобще самоотвержено я отглежда. Разбира се, няма да се съгласи да я пусне на сцена, преди да е готова, нито да пътува с някоя трупа, не! Ще направи театър само за нея! И го прави. 
Тя е красива, темпераментна и бърза да живее, но той няма да се поддаде на настойчивото й тийнейджърско любопитство по отношение на пола. Чичо Стоян никога не е страдал от липса на женско внимание, напротив, много популярен е сред артистичните дами, има даже един ранен брак с рано починала след сватбата певица. Към това момиче обаче изпитва толкова огромна любов, че щенията на любителите на лолитки би възприел като неуместни перверзии. 
Сексът ще почака, докато малкото му „божество“ не съзрее, не стане осъзната жена
Като един истински Пигмалион Стоян Попов създава най-напредничавата, смела и силна жена в българския театър. Скоро Руска ще се превърне в звездата Роза Попова. 
Точно на такава любов е способен човекът, за когото прякорите Дивото, Лудоглавия, Шопски инат-македонски барут са бледи понятия. 
Стоян Попов е роден в пернишкото село Дивотино през 1865 г. и както майка му твърди, „пакостите му почват още от люлката“. Почти дете се скарва с баща си, избягва от къщи, в продължение на три години никой нищо не знае за него, докато вуйчо му - охранител на Александър Батенберг, случайно не го вижда да чиракува в една бръснарница в Лом.
Избухва Сръбско-българската война, той се записва доброволец, но попада в плен. Там комедийният талант ще му отърве кожата. Когато го залавят, вместо да се страхува, той забавлява врага: „... добър дан, пияници без граници; опа, опа опа, наша е Европа; на кенефот пише: тука и най-храбрите се посират; на щик напред, на щик по пет...“. Развеселените сърби го изпращат обратно в българските окопи: „Бегай, братец, бегай, не мое да те увардиме тука таквоа гламаво...“. Спасеният артист по-късно участва в Сливненското сражение и печели отличие за храброст. 
Веднага след войната се жени, но булката умира скоро след сватбата от сепсис. Покрусеният Стоян Попов попада на представление на трупата на Константин Сапунов. Открива едни хора, обитаващи много по-интересен свят. Стоян се превръща в продуцент на трупата, след като баща му завещава голяма сума пари от продажбата на фурната. Недоучен е, но съзнателно се образова, налага се като любим детски поет. За пръв път един писател пише на нивото на детето, не го поучава, не го наставлява, забавлява се с него: „Щъркел шарен, дългокрак, я затракай, трак, трак, трак, щъркел шарен, я кажи, цяла зима де бе ти!?“ или „хитовото“: „Все за нещо ще намери да се начумери“... 
Според Пенчо Славейков той самият е едно голямо дете
Освен общото образование Роза започва да взима уроци при Константин Сапунов. Тя е със смугла кожа, блестящи очи, буйна къдрава коса и с такъв гласов диапазон, че самият Сапунов настоява да се яви на конкурс за първата трупа по това време - „Сълза и смях“. Той е сигурен в ефекта, който ще предизвика една толкова крехка и красива девойка, която може да осмисли и да пресъздаде едновременно Електра, Медея и Антигона - невъзможен диапазон, за който актриси с дългогодишен опит биха се готвили с години отделно за всяка роля. Обявен е конкурс за ролите на Луиза и Лейди Милфорд в „Коварство и любов“ на Шилер.
В комисията са Иван Вазов, Иван Шишманов, Константин Величков. В ролята на Луиза тя е безспорен фаворит, а когато изпълнява и монолога на Лейди Милфорд, никой не може да предположи, че това е една и съща актриса: момичето има различен глас, осанка, походка, превръща се във властна и зряла жена. Зад кулисите настава брожение, колегите отказват да й партнират, актрисите реагират невъздържано пред непреодолимата заплаха. Всички в комисията се изправят, избухва скандал, намесва се Стоян. Роза потресена разбира, че това става заради нея, избягва от сцената.
Комисията е категорична - подобни нрави са недопустими за държавен театър, в резултат на това всички артисти са уволнени, а на младата звезда комисията предлага да избере стипендия за следване в чужбина или да остане като водеща актриса в трупата, която ще се сформира наново. Роза е потресена и наранена, това са хора, на които се е възхищавала и смятала за свои братя и сестри, не може да забрави думите им: „малка мръсница, разгонено курве“... Не пожелава нито стипендия, нито театър, сама ще търси своя път!
Моли Чичо Стоян да сформира нова трупа - „Зора“
и тръгват на турне. Талантът на Роза се разгръща, роля след роля и все по-големи предизвикателства - Медея, Магда, Маргарита. Театърът се прославя с репертоара си, на представленията публиката се чувства част от световната култура. Често студенти се впрягат вместо конете във файтона, за да я съпроводят до хотела й. Самата трупа решава, че театърът от „Зора“ трябва да се прекръсти на „Роза Попова“. На Роза не й е достатъчно да развива театъра - освен че следи за европейските тенденции в сценографията, има идеи за костюмите, осветлението, редактира и превежда много пиеси, скоро открива, че е необходимо да образова и самата публика.
Често преди представлението изнася сказка за времето, когато се развива действието, епохата, нравите или за стила на автора на пиесата.
По настояване на публиката и на самия главен режисьор на „Сълза и смях“, хърватина Мандрович, Роза става член на държавния театър. Чичо Стоян също работи неуморно, списва вестници и списания, приема да стане секретар на Македонското дружество, има недоразумения с касата, искат да го натопят, истината излиза, той не е огорчен от клеветата, защото се притеснява за своята любима, изтощително работеща, с пламтящи страни и лека температура.
През 1902 година Министерството на културата я изпраща като български представител на Общославянския събор в Белград. Там ще се окаже в негласна конкуренция с рускинята Ермолова и първите звезди на останалите славянски страни. За Роза това е триумф, от сръбския печат пресата в Австро-Унгария я обявява за явление, Балканската Сара Бернар. След много успешно турне тя се завръща в София, където съдбата й готви удар. Както винаги, Чичо Стоян я посреща на гарата, отрупал е къщата с цветя, разгласил е сред „феновете“, че звездата е в София. Сред обожателите обаче има един човек от Враца, който особено го притеснява - присъства фатално, не се вписва в общия тон на веселие и забава. Чичо Стоян изтласква назад тревожните мисли за този човек, по-важно е да заведе Роза на лекар: 
очите й лъщят, трескава е, отново има лека температура
Човекът се нарича Тодор Богданов, журналист, учител, завършил литература в Швейцария. Инициатор е на Ботевите празници. В театралните му рецензии може да се проследи историята на фаталното влюбване в Роза, гледал я е във „Фауст“, следва възторжен отзив. Разбира, че единственият достъп до тази жена-елф е чрез изкуство или литература, и действа: пише на българската Сара Бернар с молба да играе благотворително във Враца за издигане паметник на Христо Ботев. Тя, естествено, откликва, той пише още по-възторжен отзив за нейната Медея.
Превежда модерната комедия „Журналисти“, в която играят Роза, мъжът й, Адриана Будевска и Кръстьо Сарафов. Репетициите сближават преводача и звездата. Обикновено се пише за него, че е маниакален, луд, натрапник, но са запазени писма, в които той я нарича Сърнето, а тя него Тео, сини панделки, кичури и целия романтичен реквизит, съпътстващ отношения, по-задълбочени от повърхностен флирт.
Обществото е скандализирано: „... тя не само превежда Фройд, тя го практикува!?“, каквото и да означава това. Тодор Богданов не среща подкрепа за любовта в семейството си: майка му няма да приеме за снаха „карагьозчийка“, женена при това, затова в завещанието си Тодор изрично ще пожелае да бъде погребан на общински разноски!
Януарски ден на 1903 година. Тодор и съквартирантът му Андрей Николов - скулптор, открит и наложен от Роза, пият вино недалеч от дома й. Виждат как Чичо Стоян излиза с д-р Сарафов под ръка. Тодор влиза в къщата, след малко оттам се чуват два изстрела, намират Роза в локва кръв, но все още дишаща, Тодор е издъхнал веднага, след като се е прострелял. Първо е стрелял в нея, после в себе си.
Роза оживява, д-р Сарафов ще се шегува по-късно:
„Най-сетне е открит лек срещу туберкулозата - куршум покрай сърцето“
Съпротивителните сили на младия организъм се събуждат и тя преодолява болестта. Слухове, клюки и злонамерени тълкувания на нещастния инцидент ще предизвикат уволнението на Роза Попова, отново ще се наложи да живее според девиза си: „По-добре гордо да бедствам, отколкото мизерно да охолствам!“.
Пловдив предлага на Роза да стане директор и режисьор на Градския театър. В Белград пък не са забравили за нея, канят я на гастрол, знаят, че ще ги обнови и промени. Най-сетне семейството е финансово спокойно. Какво правят с парите? Роза иска да продължи да се образова! За Чичо Стоян няма по-голяма радост от тази да „услугвам на капризите на Розка“.
Тя заминава за Виена, там прословутият Йозеф Кайнц благоволява понякога да приеме ученици след обстойно прослушване. Това е все едно в днешно време да учиш при Ал Пачино или Робърт де Ниро. 
За съжаление, влиза в болница и не успява да довърши предложения и организиран от Кайнц примамлив проект - европейско турне. В чужбина тя не си губи времето - гледа всичко, което си заслужава, пише кореспонденции, сравнява Сара Бернар с Дузе. 
И макар че самата тя е известна като Балканската Сара Бернар, определено предпочита Елеонора Дузе
- докато първата е виртуозен професионалист, втората служи като жрец в изкуството, с пълно отдаване на Господ и на публиката. Когато Йозеф Шмаха става главен режисьор в Народния, настоява да я привлекат там като звезда и така тя отново е „на служба“, но винаги запазвайки своята свобода на решения, избор на роли и време на заетост.
Започват войните, Чичо Стоян е мобилизиран, а тя се втурва самоотвержено в нова роля - тази на милосърдна сестра. По време на Междусъюзническата война вече прави малки операции и както с всичко, с което се заема, постига голям успех. Д-р Станишев настоява неговата помощничка да изучава хирургия, отпуска й стипендия за това, но тя отказва. Чичо Стоян става окръжен съветник в Одрин, местят се в Дедеагач, тя трябва да се възстанови от преживените ужаси, но бомбардировки на съюзническите войски през 1915 г. ще унищожат целия им архив и театрален гардероб.
Двамата напускат опожарения град заедно с всичките му жители. По-късно Чичо Стоян ще приеме службата на цензор, член на Върховния контролен комитет, а през 22-ра се снима в „Бай Ганьо“, продукция на кинематографическата компания „Янтра“ на Васил Гендов.
Толкова се харесва в тази роля, че винаги на официални приеми в двореца и по посолствата, където често са канени, 
присъства във вида на Бай Ганьо, носи дисаги, раздава мускалчета
Чичо Стоян обича радостта и компаниите, иска да е весело между хората. Още от 1906 г. пуска малки „скверни“ книжки, подписва ги като Стар Чичо, нарича ги декамерончета, които имат голям успех. Днес на книжния пазар тези „Ергенски раздумки“, „Народни раздумки“ стигат баснословни цени, особено ако са с посвещение.
Самият Чичо Стоян в стих дава указания къде могат да го открият: „Който иска от тях да си вземе, Стария Чичо от време на време се отбива в Леге, у Милано и в Дългата механа, в Позитано, а отива някога и в Рила, при своята компания мила, а в локала чист на Баядерка, се отбива и седи без мерка“. Разбира се, строгите пуритани образуват дело, подобни „порнографически“ четива са подсъдни, но не се намира никой, който да го издаде, даже се явяват много защитници да доказват, че стиховете са невинно еротични, а не мръснишки.
Все пак успяват, макар че градската легенда гласи, че съдията, докато проучвал книжките, получил ерекция. Шеги... Герои на „немръснишките“ стихчета са развратно попче на гости на кмет и след като пренощували заедно се разделят: „... Па заминеш ли, отбий се, дядо Йерониме, та да си ги пак тъй двама малко подържиме“; или молба към отзивчива партньорка: „Виждам, мила, че се поозори, но сега ще трябва ти да си отгоре“; както и един метафоричен акт: „По една чертичка, хем такава тънка, Конят си му стъпва ту вътре, ту вънка“; но 
най-популярен е млад див овчар, който отива на лекар в града
защото е получил ерекция, но вместо отсъстващия лекар с лечението се е заела жена му: „Със таквоз церене сладко, че аз дума давам, че за него без да мигна, стадото продавам“. „Пушкин е писал къде-къде по-мръсни работи, че аз съм благородна девица в сравнение с него“, се оправдава Чичо Стоян. 
Последните си години чичо Стоян прекарва в Шумен, където Роза е директор и режисьор на театъра. На 31 декември 1939 г. той за последен път се усмихва с детската си усмивка, чувства се виновен пред любимата, че няма да може да дочака Новата година: „Розке, пак си била навънка без шалче“. 
Тя умира тринайсет години след него. И пише: „Имах най-голямото богатство на света, любовта на такъв човек като Чичо Стоян.