Поредна нова изложба подреди в залата на „Борисова“ 6 живописецът Николай Колев. Само преди по-малко от седмица той получи златна значка „Русе“, която му връчи кметът Пенчо Милков. Поводът за това беше юбилейната експозиция, с която Дружеството на художниците в Русе отбеляза 75-ата годишнина от създаването си. Изложбата е подредена в Художествената галерия, в нея са представени със свои творби 75 русенски автори от различни поколения, с различен натюрел и с различни стилове и експресивни подходи. На откриването на изложбата, което премина по необичаен начин - заради все повече усложняващата се обстановка в условията на пандемия от коронавирус - председателят на дружеството получи множество поздравления от хора, които ценят русенските художници и изразяват уважението си към историята, традициите и талантливия труд на десетки живописци, графици, скулптори, приложници, които сглобяват пъстрия и разнообразен 75-годишен живот на обединението. Именно като председател на дружеството - избран съвсем неотдавна при пълно единодушие за втори мандат, Николай Колев получи също и поздравителен адрес и знака на областния управител Галин Григоров. 
Поздравителни адреси и искрени благопожелания получи Колев и в сряда вечерта, когато на „Борисова“ 6 изложбената зала отвори врати, за да могат почитателите и приятелите му да видят какво вълнува напоследък този автор, а заедно с това да си припомнят и темите, които са се превърнали в негова запазена марка. Той е спазил личната си традиция и отново една значителна част от представените живописни работи са свързани с може би най-любимите му модели - конете. Според него конете са тези, които най-пълно изразяват неговите послания към зрителите - послания за любов, хармония, разбирателство, дълбочина и искреност на чувствата. И още нещо - чувството за историчност. Да, разбира се, казва Николай Колев - нали тъкмо 
конете присъстват в множество сюжети на стотици и вече хиляди години
които участват в битки, състезания, но също и в пасторални и романтични сюжети, пресъздадени в платната на старите майстори в цяла Европа. 
Аз самият рисувам коне от малък - и изобщо много обичам да рисувам животни, те са толкова искрени и неподправени, не те подвеждат, не те лъжат, не се правят на каквито не са, обяснява авторът. 
Тъкмо това „рисуване от малък“ е изчистило напълно от въпроси, колебания и дилеми темата за избор на Николай още в невръстните му години. Така след като завършва седми клас, момчето се явява на конкурса за прием в Художествената гимназия в Казанлък, успешно преминава през ситното сито на приемателната комисия и постъпва в легендарното рисувателно училище. А след дипломирането в Художествената гимназия пред него отново не стоят въпроси -
той директно се отправя към Великотърновския университет „Св.св.Кирил и Методий“
за да издържи и тамошните изпити - а това никак, никак не е лесно в онези години - и да се запише в класа по графика.
„Защо Велико Търново ли? Ами просто защото в Художествената академия в София влизането по онова време ставаше изключително трудно и в повечето от случаите с протекции, аз не разчитах на такива протекции, а нямах намерение да кандидатствам пет години поред и да губя тези години, само и само да следвам в столицата“, обяснява Колев. А на въпроса  ми защо избира именно профил графика, отговаря: „Всъщност графиката е това, което ме е привличало цял живот. Това беше и си остава най-голямото ми пристрастие. И дипломната ми работа при завършването на гимназията в Казанлък беше графика. А и в първите години, след като завърших висшето си образование, работех точно в тази посока - и в първите ми изложби доминираха тъкмо графиките. Но постепенно установих, че хората, особено русенци, дори и да харесват графиката, все пак предпочитат нещата с цвят. Имах случай, когато един човек ми каза на една от изложбите ми: 
„Много ми харесва туй черно-беличкото, ама не може ли небето да е синичко?“
Имам в момента 30-40 мои графични работи, които така си седят струпани в ателието. Няма интерес към тях. И аз полека-лека преминах изцяло към живопис“, разказва Николай Колев. 
Когато вече му предстояло дипломиране във Велико Търново в класа на именития Никола Хаджитанев, известният български художник му предложил да остане като асистент в катедрата във ВТУ. И Хаджитанев, и Стефан Стефанов, русенецът, който също беше преподавател във ВТУ, високо ценяли Николай Колев. Той разказва, че има подарени от тях техни творби с благодарствени надписи. 
Получавал и други предложения за университетска работа. „Бях отличник на випуска. Завърших със златна значка на отличник в Художествената гимназия в Казанлък, така се дипломирах като пълен отличник и в университета във Велико Търново. И тогава се колебаех дали да приема да остана на преподавателска работа във ВТУ. Но моите приятели Пламен Монев - светла да е паметта му! - и Володя Кенарев ме убеждаваха да се върна в Русе, където всичко е прекрасно. И се върнах“, казва Колев. 
Започнал работа като преподавател в училище „Христо Смирненски“. А година по-късно, през 1989-а,
възникнала идеята за специализирана паралелка по изобразително изкуство
„Започнахме работа по подготовката на тази паралелка с директора на „Възраждане“ Аврам Аврамов - той беше много сърцат човек, осигури помещения за класа на художниците, набави стативи, материали за работа. И така започнахме там да преподаваме заедно с Георги Вангелов. После дойдоха Хрисанд Хрисандов, Дилян Хубанов, Роман Кисьов... Децата влизаха със специални приемни изпити - същите като тези в Художествената гимназия. Имаше доста даровити деца - и при една сериозна работа с тях, да ги научиш да рисуват, да оформят, да подбират - след това те вече имаха подготовката да се развиват като художници. Преподавателят на такива ученици трябва да е в състояние да може самият той да покаже кое как се прави, сам да нарисува това, което изисква от ученика, това е изключително важно. За да се справиш с такава работа, трябва самият ти да си добър рисувач. А не да си добър в областта на абстракционизма. То, не е тайна, че 
тези, които не могат да рисуват добре, с лекота стават абстракционисти 
там не е нужно кой знае какво майсторство. Аз обаче съм реалист - и в изкуството, и в живота“, заключава не без самочувствие Николай Колев. 
И като истински реалист не крие и някои черти на своя характер, които не са му помагали да бъде признат за идеалния учител - но определено са му помагали да установи дисциплина в часовете и междучасията, макар и с непопулярни за едно демократично и цивилизовано общество методи. Понякога това става повод да напусне училище - както се е случило с „Възраждане“. Но пък колегите му и ръководството на следващото училище, където започва работа - Помощното училище, били впечатлени от реда, който той сравнително бързо въвел най-вече сред „великовъзрастните“ ученици, които по ония времена „бутали“ учението, докато най-после навършат пълнолетие. След като помощното училище е закрито - „Абе, кажи-речи всички училища, където съм работил, все ги закриват: закриха „Христо Смирненски“, после помощното, след това „Пейо Яворов“, където работих“, отбелязва мимоходом Колев - той излиза на свободна практика. 
„Имаше време, когато правех по три изложби годишно. И след 40-ата ми самостоятелна изложба вече спрях да ги броя.
Но в Русе някак не се цени изобразителното изкуство
Ето, часове наред никой не влиза в изложбената зала. Не говоря само за моите експозиции - знам какво е и при колегите. Има дни, когато никой не отваря вратата да надникне и да види какво е подредено. Често пъти хората се притесняват да влязат - не знам защо, може би защото смятат, че като влязат, непременно трябва да купят нещо. А за откупки да не говорим. Русенци трудно и рядко купуват изкуство. Имал съм случай - седя си в изложбената зала, чета книга. Влиза някакъв човек, разглежда и в един момент пита: „Тези четирите картини колко струват?“. Аз му отговарям, без да вдигам поглед от книгата. Той пита още нещо и казва: „Вземам ги и четирите“. Поглеждам го и го питам откъде е. Оказва се, че е от Пловдив. Имал съм случай един човек от София да купи цялата ми изложба... Ама за какво говорим - да вземем само факта колко галерии има в Русе. Всъщност нито една частна! В Пловдив те са над 70, в Стара Загора - в Стара Загора! - са дванайсетина, в едно градче като Трявна са седем-осем. 
Случвало се е някой от друг град, като си купи мои картини, да ме пита къде са другите галерии в града. Какво да му кажа?! 
А има и още нещо - в момента, макар и рядко, в Русе купуват картини хората, които в момента са над 50-годишни. Така че скоро вече няма да има кой да купува. Помня, един такъв човек, очевидно разполагащ със средства, влиза в изложбената зала заедно със сина си и му казва: „Хайде избери две-три картини за новото жилище, ще ти ги подаря, да си ги сложиш, имаш просторни помещения“. А синът пита: „К`ви пари ще дадеш за това?“. Човекът му отговаря и младият отсича: „Абе, я ми купи един телевизор!“. И това ако не е показателно, здраве му кажи!“, казва огорчено Николай Колев. 
А за художниците няма нищо по-важно от това хората да се интересуват от това, което правиш, да виждаш, че им носиш радост, че твоето изкуство ги прави по-добри и ги вдъхновява.  
Той е доволен, че, по неговите думи, е успял да накара предишния кмет Пламен Стоилов да влезе в изложбените зали и да цени това, което правят русенските художници. Надява се заявката на сегашната общинска управа -
от всяка изложба на Дружеството на художниците да правят по една откупка
да не бъде забравена. И се надява още, че все пак не е напразно това, което правят той и неговите колеги. 
Самият николай Колев успоредно с традиционните си теми - конете, пейзажите с русенски гледки, музиката - търси и нови вдъхновения. Такова вдъхновение е дунавското крайбрежие с лодките, изкарани на есенните брегове, замислени и философски настроени. Преди време той много често представяше в изложбите си друга своя традиционна тема - голо тяло. Русенци явно и това не приемат, казва авторът. И разказва как след като купил една такова платно, мъж от Русе ден по-късно дошъл при него с молба да сменят картината с... пейзаж! Жена ми не харесва това, направо беше скандализирана, обяснил сконфузено ценителят.