Здравей, Петя! Иска ми се да продължавам да се чувствам издръжлив човек, който не се огъва, когато другите се огъват, който не се паникьосва или хленчи, когато наоколо го правят, но не знам от възрастта ли, или наистина все пак, колкото и да не ми се иска да вярвам, този Ковид вирус се промъква, ако не физически, за да ни разболее, то ей-така необяснимо се промъква в нас... Чувствам се странно от пролетта насам. Отначало бях смела. Виждах всички опасности изграденото с години да рухне, но си казвах, че това ще са само материални загуби, важно е да останем силни психически, всеобщата паника да не ни погълне, после пак ще изплуваме, пак ще се справим. Само да останем живи и здрави! Когато и децата са добре, и ние сме добре. Когато и възрастните ни родители са добре, и ние сме по-спокойни.
Постепенно се улавях, че се натъжавам внезапно. Без особен повод. Идва ми тъга, че не сме заедно, ако някой от близките е по-далече, така все едно изведнъж може да се случи нещо да ни раздели... Дори и да си мисля без страх, само да ми домилее за нещо старо, за мен от детството или от младежките ми години, някакви сълзи са се отронили. Откъде ми идват? Избърсвам лицето, въздъхвам и се захващам с нещо ежедневно.
Когато са вкъщи децата, поне се чува тяхната музика. А сега моята музика звучи по друг начин. Чувам по радиото някоя песен, от която през студентските години сме се чувствали диви и щастливи, и разбирам как сега съм друга или песента са я направили друга - някой друг я пее, това все едно не е същата песен, това е друга тръпка, друга любов... Искам да поясня, че у дома всичко си е наред. Със съпруга ми се обичаме. Децата ни са на 25 и 29 години и не знаят, че се разплаках онзи ден по телефона, като се чухме с баща им, който беше по работа на път. Малко преди това ей така се разстроих от една песен! Благодаря, че можах да го споделя! Вили, 52 г.

Здравей, Вили! Споделяш ни за твои моменти, в които се чувстваш необяснимо разстроена. Дали ти се иска да можеше да се програмираш да си по-малко емоционално реагираща, по-прагматична и подобно на тъй наречените напълно автономни автомобили, които се движат сами, а хората вътре просто се возят, тялото ти да е един такъв суперавтомобил, от който, придвижвайки се
през този период от живота
ти да наблюдаваш реалността като вън от себе си?...
Казваш: „Иска ми се да продължавам да се чувствам издръжлив човек, който не се огъва, когато другите се огъват...“. От това разбираме, че ти си си такава и едва ли си се огънала, преобърнала или превърнала в друг човек, но може да е настъпила естествена възрастова криза. Това са периоди, в които може да се чувстваме и емоционално, и физически уязвими. Като че ли преживяваме преход, през който
подлагаме на ревизия себе си
чувствата си, отношенията с близките си, ценностите си, смисъла в живота ни, което в много случаи се отразява и като изпитание за тялото ни, което също реагира на силните или слабите, но продължителни, емоционални предизвикателства.
Питаш се „от възрастта ли, или наистина все пак, колкото и да не ми се иска да вярвам, този Ковид вирус се промъква, ако не физически, за да ни разболее, то ей-така необяснимо се промъква в нас“. Колкото и да се опитваме да преценяваме трезво, в нашите по-слаби моменти е нормално да прибягваме към склонността от детството ни да търсим причина, която действа отвън. Подобно на вирус идеята за заплаха отвън прониква у нас и в тази наша криза действително
може да се чувстваме като болни
Никой не е застрахован против Ковид, пък и засега никой не е ваксиниран, но настоящата пандемия действително може да има основателен принос за промяната, която и ти забелязваш у себе си.
Възрастовите кризи може да настъпят по различни причини. По-често - след като сме удовлетворили определени свои потребности, след справяне с ред житейски задачи досега, по реда си у нас може да започнат да надигат глава нови потребности, които обаче все още не можем да разпознаем, за да ги назовем и да вземем решение дали и кои от тях бихме могли да си удовлетворим сега, кои се налага да почакат. Може и внезапно да започне да ни обхваща чувство, че нещо сме загубили, по нещо скърбим. Някои лични или масови катаклизми с голямо значение може също да се превърнат в 
предизвикателства за нашата физическа и психическа устойчивост
и в същото време да ни поставят в това състояние на преход - възрастова криза. От нея излизаме благоприятно, ако съумеем да утвърдим нещата със значение за нас или ако открием нови такива и се помирим със своето несъвършенство, със своите слабости, със своите загуби, в крайна сметка и с отказа си да бъдем суперчовек.
Отчиташ, Вили, че от пролетта насам се чувстваш странно. Не си се поддала на паниката, била си смела. Съвсем рационално си пресметнала още в началото, че тази пандемична криза ще предизвика непременно материални загуби - „Виждах всички опасности изграденото с години да рухне“, но и че 
ако човек се опази силен по дух
ако не се предаде на паниката, има шанс отново да се справи, както се е справял - представям си - и в предишните икономически кризи, когато като млад е имал по-малко опит.
Имаш си критерии за достатъчност, на които се опираш, за да си върнеш чувството за сигурност - „Когато и децата са добре, и ние сме добре. Когато и възрастните ни родители са добре, и ние сме по-спокойни“. Те са ти помагали в началото на пролетното извънредно положение, вероятно ти помагат и сега, но усещаш у себе си намеса на необичайни за теб чувства и хлътване в непознати досега състояния - „Постепенно се улавях, че се натъжавам внезапно. Без особен повод. Идва ми тъга, че не сме заедно, ако някой от близките е по-далече, така все едно изведнъж може да се случи нещо да ни раздели...“. Отчиташ, че не безпокойство, а тъга те завладява предимно в тези може би депресивни моменти, в които на човек може да му домъчнее за
изгубеното безгрижие от миналото
„Дори и да си мисля без страх, само да ми домилее за нещо старо, за мен от детството или от младежките ми години, някакви сълзи са се отронили. Откъде ми идват?“.
От висотата на сегашния ни опит и днешните ни грижи сме забравили предишните и сме запазили в спомените себе си с черти, които са ни може би като критерий за ентусиазъм, за романтика, за вулканично изригващи чувства, от които не знаем
как някога сме се опазили да не изгорим
Тогава дали е можело лесно да се успокоим, когато нещо ни е разстройвало, както сега ти, Вили - „Избърсвам лицето, въздъхвам и се захващам с нещо ежедневно“?
Струва ти се, че в този период ти е по-лесно, ако в дома и ума ти не остава място за смут - „Когато са вкъщи децата, поне се чува тяхната музика“. Като ги няма, си чувствителна към разлики във възприятията ти, които те натъжават. „А сега моята музика звучи по друг начин. Чувам по радиото някоя песен, от която през студентските години сме се чувствали диви и щастливи, и разбирам как сега съм друга или песента са я направили друга - някой друг я пее, това все едно не е същата песен, това е друга тръпка, друга любов...“.
От порива да споделиш това, което ти напира, разказаното от теб ми заприлича, Вили, на пъстра мозайка, чиито елементчета са се разбъркали от някакъв трус.
Като парченца от различно време
са вълнуващите спомени от миналото заедно с образите от онова време, запечатани с първото поколение цветни снимки, чиято цветност не е като на съвременните, но като че ли излъчват енергията ни от запечатаната в тях наша вътрешна младежка цветност. Появяват се може би и първите бебешки снимки на децата, в чиито черти търсиш себе си, каквато си била в обятията на майка си на същата възраст... После училището, първите дискотечни вечери, първите „омагьосвания“ от невидими флуиди или ток, който като че ли протича между едно момиче и едно момче в
онази специална младежка възраст
пълна с безброй специални моменти, в които винаги се е случвало да прозвучи песен и тя да се превърне в химн за този върхов момент!...
Така е устроена нервната ни система, Вили. Всеки факт, който за нас е бил преживяване, се е запечатал в нашия мозък чрез много на брой асоциативни верижки и цели мрежи - една песен и светва като коледна мрежова гирлянда чудото на това връщане във времето, в чувствата, дори в старите стъпки от тогавашния нов моден танц. Чуваме друг аранжимент на тази песен и ни обзема тъга, че песента звучи по друг начин, че
ние звучим по друг начин
и като нея не сме вече същите.
Казваш, че у вас всичко си е наред и че със съпруга ти се обичате. Децата ви са на годините, на които вероятно отново си се почувствала, когато по момичешки си се разплакала по телефона, като сте се чули със съпруга ти - все така любимото момче, който е бил по-далече на път. „Малко преди това ей-така се разстроих от една песен!“.
Към споделеното от теб ще прибавя и нещо от мен. Скоро една сутрин по радиото прозвуча песента „Обич“ на дует „Шик“- Краси и Вили Гюлмезови. Затова реших да те нарека тук Вили, спазвайки правилото ми консултираните да останат анонимни. И така, Вили, подобно както и ти, се запитах
дали това е същата песен, дали това е същата обич
дали аранжиментът е друг, или аз я чувам песента по друг начин. Бързо си отговорих и се усмихнах със смесени чувства. Темпото е различно - по-бавно, по-спокойно. Инструменталният фон е също различен и чувството, което отразява сегашната песен, като че ли е обич в по-голяма свобода. Спомних си, че песента от началото на 90-те звучеше задъхано, припряно, с обич до без дъх! Разбира се, музикалната памет ни връща чрез онази светваща асоциативно гирлянда към старите емоции и чувства, връща ни в себе си от младостта... По-късно през деня потърсих в интернет двете песни, за да ги сравня. Интересно как в езика ни „обич“ е само в единствено число. Усмихнах се още на първите тактове на песента от първата оригинална версия - ударните инструменти звучат по-силно в това по-бързо темпо
както ударите на сърцето във вълнението в младостта
В зрялата версия на обичта като че ли има повече въздух, има и съзвучен, но и самостоен разказ с китара - инструмент, който от свирене или от несвирене и занемаряване се разстройва, но изпълнителят, който владее и свиренето, и натягането на струните с ключовете им, може да си го настройва. А дали не е така и с емоциите ни, Вили, както днес по-лесно ти минава тъгата с едно избърсване на лицето и с една въздишка? В по-бавното темпо на днешната песен има време за множество фини детайли и тонови нюанси на чувствата, които от струните резонират в китарата, в гласа на изпълнителите, в душите ни от иначе същите думи, изпяти от Краси и Вили Гюлмезови.
Новата песен за нас, Вили, не може да измести предишната. Пък и не бихме искали. Имаме двете и всички други, които могат да се изпеят по друг начин нататък във времето така, както имаме себе си на разположение сегашни и предишни и надничащи от време на време с любопитство във фантазията какви ли ще бъдем в бъдеще.