Здравей, Петя! Преживях извънредното положение през пролетта, без да се огъвам, без да хленча и без да умувам. Бях солидарен и дисциплиниран. Реших, че това е добър пример за децата ми, когато са още малки. Ако бяха по-големи, например гимназисти, мисля, че също щях да съм дисциплиниран, но бих си позволил да споделям повече от нещата, за които си мисля в това положение. 
През това лято на морето като че ли повече се наслаждавахме на слънцето. Преди жена ми следеше да не изгорим - да се мажем по-често с лосион и да сме под сянката, а пък аз и децата се правехме на непослушните, които все забравят и все трябва да се съгласяват с мама, защото тя мисли правилно за всичко и защото я обичаме... Сега беше друго. Не знам как да го обясня. Стори ми се, че на плажа децата, не само нашите, тази година бяха по-тихи.
В миналото бях заклет оптимист. От няколко години се чувствам отрезвен реалист. Слушайки до края на август предупрежденията за есента и зимата - че се очаква повишение на заболелите от Ковид и от грип, ми се искаше да съм по-скептичен към тези прогнози и вероятно изглеждах така, защото на жена ми й се струваше, че не се вълнувам. Сега ми изглежда друго. Като че ли тя, която се вълнуваше, сега прави нещо енергично, действа, планира и съобразява, което си е в неин стил. А аз, Петя, се чувствам - неудобно ми е да го призная - по-слабият. Не съм паникьосан, определено не.
Представих си Ковид като вълна, която разширява разлива си, но е невидима и ние не знаем къде сме спрямо нея. Мисля, че рано или късно ще ни достигне, където и да сме... Казвам си: „Добре, ще чакам с вдигната глава. Като стигне до мен тази вълна, ще ме залее. Както е тя невидима, възможно е и аз да имам невидим пояс и да не успее да ме потопи. Ако нямам пояс, ще драпам до брега“. По-голям страх от този за себе си чувствам към това, което биха преживели децата, ако се разболеем с майка им или ако някой от нас изпадне в рисково за живота положение.
Сигурно ти се е случвало, Петя, да си на опашка за медицинска манипулация? Заразата с Ковид си я представям и като една задължителна процедура, която ни плаши. Не можем да я избегнем, не можем да се скрием от нея (само временно) или да офейкаме. Като че ли сме в чакалнята на Ковид и чакаме вратата да се отвори и да извикат следващия по ред. Не ме е страх за по-далечното бъдеще. Но се чувствам необяснимо неспокоен за днес и за утре. Какво друго ми остава, освен да го преодолея? Стефан, 34 г.

Здравей, Стефане! При настоящото и лично, и обществено предизвикателство писмото ти звучи като опит да се приближиш до своите чувства и действия и до тези на другите. Споделяйки го с читателите на вестник „Утро“, може би това е и призив да не отричаме безпокойствата, ако ни завладяват, да ги признаем, за да можем да си ги погледнем отблизо и
да се опитаме да направим нещо от страховете си
вместо те да ни обземат до загуба на властта в себе си.
Изглежда, че през пролетта си преживял без катаклизми извънредното положение. Наистина, не всички биха могли да заявят като теб, че не са се огъвали, че не са се оплаквали, примерно от ограничаването на свободата за пътуване, от сутрешния часови режим в магазините с опашките пред тях и пред банките и аптеките. Ковид отприщи и духовете за умуване - за и против мерките, по-спокойно или пък в остри спорове, понякога и кресливо, без да си даваме сметка, че в момента няма как да се потвърди кой е крив, кой е прав и че трябва и достатъчно време, за да може статистиката и анализите да покажат с повече достоверност и с повече яснота картината с обхвата на разпространение и поразителността на тази пандемия.
На поведението си от пролетта, Стефане, обобщително даваш определение като солидарен и дисциплиниран. Мотивирала те е
идеята да си добър пример за децата ти
когато са още малки. Не казваш на колко години са. Добрите примери от родителите за децата са важни дори когато и те са големи. Но са особено важни в предучилищна възраст, когато татко и мама са кралят и кралицата в ума на детето и то възприема света през техните очи, както и в начална училищна възраст, когато до голяма степен децата започват по-интензивно да „създават“ себе си, подражавайки на много образци - родители, учители, треньори, каки и батковци... „Ако бяха по-големи, например гимназисти, мисля, че също щях да съм дисциплиниран, но бих си позволил да споделям повече от нещата, за които си мисля в това положение“. И отново щеше да си им пример, Стефане, за това, че могат
да прилагат критично мислене и да го изразяват подходящо
Споделяш ни „кадри“ от семейния летен филм преди и това лято, в които откриваш разлика. „През това лято на морето като че ли повече се наслаждавахме на слънцето“. Още с първите думи за това даваш ход на смисъла от ограничението, което преживяхме преди това, ценейки повече това, което не е в пакета на ограничителните мерки - слънцето. Има като че ли и носталгия: „Преди жена ми следеше да не изгорим - да се мажем по-често с лосион и да сме под сянката, а пък аз и децата се правехме на непослушните, които все забравят и все трябва да се съгласят с мама, защото тя е разумна, мисли правилно за всичко и защото я обичаме...“. Считаш, че
децата са изглеждали различни през това лято
„Стори ми се, че на плажа децата, не само нашите, тази година бяха по-тихи“. Ако допуснем, че при твоите, в сравнение с предната година, промяната може да е естествена - защото са с една година по-големи, то впечатлението ти за повечето деца може да не е лишено от основания. Няколкото месеца в нова ситуация с неясна перспектива е много вероятно да са се отразили на всички хора по своему, без значение дали го осъзнават, или не, дали го признават, или не. Чувствата, мислите, отношението на родителите се отразяват на децата.
Промяната при родителите променя и децата
Ако родителите, бдейки за сигурността, са станали по-внимателни и по-тихи, то и децата може да са станали такива.
Сравняваш и себе си в миналото като заклет оптимист, а от няколко години като отрезвял реалист. От тези две позиции е интересно да беше споделил младежът Стефан като оптимист как би реагирал на прогнозите за развитието на пандемията, но донякъде подсказваш как си ги възприел като реалист: „Слушайки до края на август предупрежденията за есента и зимата - че се очаква повишение на заболелите от Ковид и от грип, ми се искаше да съм по-скептичен към тези прогнози“. Смяташ, че само външно си изглеждал така, може би от стремеж да не снижиш оптимизма на децата.
Сравняваш възприятията си и действията си с тези на съпругата, която може би използва
страховете като гориво за придвижване напред
според новите изисквания на живота - „Като че ли тя, която се вълнуваше, сега прави нещо енергично, действа, планира и съобразява, което си е в неин стил“. И тук смело споделяш слабостта, която изпитваш в момента, но за себе си знаеш къде е таванът ти, до който тя може да ескалира: „Не съм паникьосан, определено не“. Описваш ни твоя фантазия за това как Ковид пандемията залива все повече и повече „като вълна, която разширява разлива си, но е невидима и ние не знаем къде сме спрямо нея“.
Изправен пред страха си
сега като реалиста, си окуражен да го изречеш: „Мисля, че рано или късно ще ни достигне, където и да сме“. Усилваш куража си с решение: „Добре, ще чакам с вдигната глава“. Надяваш се и на добър шанс и си подаваш малко успокоение: „Като стигне до мен тази вълна, ще ме залее. Както е тя невидима, възможно е и аз да имам невидим пояс и да не успее да ме потопи“. И няма да се предадеш: „Ако нямам пояс, ще драпам до брега“. 
Измествайки вниманието си от себе си, те натъжава какво би станало с децата: „По-голям страх от този за себе си чувствам към това, което биха преживели децата, ако се разболеем с майка им или ако някой от нас изпадне в рисково за живота положение“. Вероятно не само от това, което са споделяли те за страховете си, но може би още помниш и твоите първи детски кошмари, централно място сред които заема
мисълта да не загубим родителите си
Един твой въпрос ме пренася в детството в чакалнята на приземния етаж на бившата Втора поликлиника, където беше манипулационната. Там хората чакаха за най-различни превръзки и инжекции. Ти си много по-млад от мен и не си виждал дори големите стъклени спринцовки. Преминава санитарката с количка с барабани с току-що изварени шпатули и игли и а-ха да ти призлее, но поемаш дълбоко въздух, който там миришеше специфично на спирт и тогавашните хлорни дезинфектанти, и това беше едно от многото ни детски кръщения в безстрашие.
Изглежда, Стефане, че се опитваш да се адаптираш към
перспективата за неизбежността
на заразяването ни с Ковид, което си представяш образно като „една задължителна процедура, която ни плаши“, подобно на инжекциите в детството ни или по-скоро на задължителните имунизации: „Не можем да я избегнем, не можем да се скрием от нея (само временно) или да офейкаме. Като че ли сме в чакалнята на Ковид и чакаме вратата да се отвори и да извикат следващия по ред“. Казваш, че не те е страх за по-далечното бъдеще, но се чувстваш необяснимо неспокоен за днес и за утре, на което реагираш с един свой риторичен въпрос - „Какво друго ми остава, освен да го преодолея?“.
Струва ми се, Стефане, че хора като съпругата ти не би ги свъртяло да се чувстват като в чакалня. Не защото са по-смели, а може би защото такъв е техният
начин да отреагират на напрежението
което също изпитват - предпочитат нещо да правят и използват тревожността си за това, за което вероятно ни е заложена и затова не е изчезнала в еволюцията - да се подготвяме за опасностите и да намалим предварително тяхната поразителност. Твоят начин е друг. Струва ми се, че постъпи храбро - да признаеш пред себе си, да споделиш и с читателите на вестник „Утро“ и така да си изразител на своите страхове, но и вероятно на страховете на много други хора. Ето, че житейските предизвикателства ни помагат да опознаем още себе си и другите. Струва ми се обаче, че хора, които като теб не са толкова дейни както съпругата ти, биха могли да преодолеят самостресиращи фантазии като тази с чакалнята на Ковид, ако слушат анализи и за икономическите перспективи и за
необходимостта от адаптиране към нови условия
и организация на професионална среда и на услуги, ако търсят нови възможности с по-малка зависимост от свободата на придвижване и на физическа близост между хората или пък напротив - как да ги удовлетворяваме за себе си и за другите по безопасен начин.
Дотогава, Стефане, може би мисълта за чакалнята за Ковид ще заеме адекватното място в нашето планиране - когато ще е създадена ваксината и ще очакваме за имунизация да ни извикат като следващия по ред.