В края на гимназията бях нетърпелива да замина да следвам. В началото на втория семестър в първи курс срещнах човека, който се оказа изпитание за моята любов. Познавах го от няколко месеца от една компания, но тогава не знаех, че по-късно настоятелно ще застане на пътя ми и в душата ми. Беше забавен, смутен, мил - влюбен. Скоро се разкри като непостоянен. От крайност в крайност. Дни наред се случваше да не се обади. И аз не го търсех. Беше ми криво, мъчно, бях объркана, но упорито се въздържах да не го търся. Казвах си: Какъв е смисълът, ако смелостта му стига до първите срещи? Какъв е смисълът, ако му е по-важно да изпива много алкохол, гордеейки се, че остава трезвен? Какъв е смисълът да ми говори, когато се виждаме, за бъдеще заедно, а друг ден, раздразнен от нещо, да ме засича с „Аз някога нещо да съм ти обещавал?!“... Какъв е смисълът, като може да ме нарани до дъното на душата ми и на следващия ден да каже „Бях пиян, нищо не си спомням“ или ако се опитам да говорим нещо сериозно, да ме среже с „Не ме занимавай с глупости!“...
Откъде започнах писмото - как бях нетърпелива да се отделя от вкъщи и да замина. Да, там имаше и много светли и цветни спомени и една голяма горчилка, която явно трябваше да изпия заради тази голяма моя среща с любовта, в която бях като в непрекъснато изпитание - голяма и лоша любов! Когато си кажех „Може би от това нищо няма да излезе“, той се появяваше отново добър, смутен, мил - влюбен... В последните години казваше, че от него нищо не става. Да, ние се разделихме, когато ми домиля за себе си. Сега се опитвам да проумея как едни си знаят, че стават за много неща и наистина всичко или почти всичко правят добре, и не е ли оправдание за безволие човек да казва, че нищо не става от него?
Това е стара рана, която е зараснала. От време на време ме преболява, когато нещо ми напомни за онова време. Дали можех да избегна тази среща, тази близост, тази любов? Какво би станало, ако бяхме решили да останем заедно? Дали не е най-правилно всъщност това, което действително правим в живота си? Та нали, когато приех раздялата, срещнах добрата любов! Здравей, Петя! Надежда, 36 г.

Здравей, Надежда! Четейки писмото ти, се чувствах като в контакт с човек, който е преживял премеждие, примерно преплувал голямо разстояние в опасна морска буря с риск за оцеляването си и достигнал своя бряг. А ти може би си от тези житейски плувци, които въпреки въпросите ти за смисъла от преживяването на всичко това, успяваш да създадеш смисъла по-късно. Да видим как, като съпреживеем още веднъж всеотдайността и изпитанията ти
в името на първата голяма любов
Споделяш, че в края на гимназията си чувствала нетърпение да се отделиш от семейството - гнездото, от което жизненият млад човек отлита смело и се завръща, за да му се порадват родителите, че укрепва смел и все повече окрилен от опита си. В средата на пропитото с чувства писмо се връщаш на този момент с порива за отлитането. Може би той има значение за теб и за всеки, който очаква отвъд ограниченията на родителите смелостта и желанието му за истинска любов да намерят съзвучие, разпознаване сред другите птичи песни в гората.
Месеци по-късно наред с университетското предизвикателство срещаш човека, който после ще се появи като изпитание за твоята любов - „тогава не знаех, че по-късно настоятелно ще застане на пътя ми и в душата ми“.
„Беше забавен, смутен, мил - влюбен“ -
впечатления, които очароват и не предвещават изпитание
„Скоро се разкри като непостоянен“. На тогавашната ти възраст изглежда, че търпеливо си преглъщала огорченията вероятно с надеждата, че мъжеството и отговорността ще се засилват във времето, но с непостоянството си твоят приятел се е разкривал пред теб „от крайност в крайност“ -
от дни наред без вест до признания в любов
с желание за бъдеще заедно и до пълна забрава на това признание при следващия път с объркващото „Аз някога нещо да съм ти обещавал?!“, с абсурдното за теб оправдание „Бях пиян, нищо не си спомням“ и когато си опитвала да поговорите сериозно - със срязващото „Не ме занимавай с глупости!“.
Често тук подчертаваме, че споделеното в писмата за тази рубрика на вестник „Утро“ помага на много други хора. Например да преодолеят излишно чувство за вина или за срам за нещо, от което са потърпевши, а е причинено от друг. Твоето писмо, Надежда, допринася не само със споделената история и с консултацията, която може да е в подкрепа и на други в подобна връзка. В горните изрази, които вероятно си чувала многократно, звучи
речникът на човека, който не може да поддържа близост
във времето и ти поднасяш този речник за много момичета и млади жени.
Това са думи за отказ от ангажиране. Те може да бъдат изстреляни към жената, към детето, към приятеля. Неангажираност, откровена безотговорност, обезценяване, от които човек може да се вцепени, да подложи на съмнение ценността си, значението си в живота на хората, които истински го обичат - близките, верните приятели, значението си за собствения си живот. Съвсем нормални са чувствата, които си изпитвала - „Беше ми криво, мъчно, бях объркана, но упорито се въздържах да не го търся“. Въздържането може да е от
стремеж за запазване на самоценността
или от запазена надежда, че той пак ще се обади, ще дойде и този път ще е осъзнал желанието си за истинска близост. Но ти си достигала често до съмнение в смисъла за тази връзка - какъв е смисълът, ако смелостта му стига до първите срещи, ако му е по-важно да изпива много алкохол, за да се изтъкне, че остава трезвен, да ти говори за бъдеще заедно и, раздразнен, при следващата ви среща да отхвърля теб и очакването ти, да те нарани до дъното на душата ти, да се оправдае с липса на памет поради пиянството си и да те пронизва и до днес
отхвърлящото „Не ме занимавай с глупости!“
Ако човек се въздържа да сподели голяма част от цялата палитра от мислите и чувствата си, каквито ти разкри в писмото си, Надежда, ситуацията може да му се стори още по-сложна и картината на живота му още по-неясна, и то за дълго време.
Да си представим по-лек проблем, който можем да разрешим творчески както художник, който ще рисува. Той слага нужните цветове на палитрата, но прави и смесвания за постигане на желан нюанс, виждайки картината в представите си. В една такава кризисна ситуация обаче често не виждаме картината, може да надделее страхът и може да ни обладае поривът да размажем боите си с голямата четка. Това още повече усилва
чувството, че картината на живота става невъзможна
В малката подкрепа тук се опитваме да помогнем на човек да си проясни основните цветове и нюансите на картината си.
Съгласяваше се: „Да, там имаше и много светли и цветни спомени и една голяма горчилка, която явно трябваше да изпия заради тази голяма моя среща с любовта, в която бях като в непрекъснато изпитание - голяма и лоша любов!“.
Може да си чувала от приятели разумни съвети да се откажеш навреме, но дори и когато сама си си мислила „Може би пък от това нищо няма да излезе“, той се появявал такъв, какъвто те е развълнувал в началото - „отново добър, смутен, мил - влюбен“, а в последните години
с ново изпитание за надеждата ти
повтарял, че от него нищо не става.
Питаш се как едни си знаят, че стават за много неща и наистина всичко или почти всичко правят добре, и не е ли оправдание за безволие човек да казва, че нищо не става от него. Друг може би би си помислил, че такива твърдения се използват манипулативно за спечелване на успокоително възражение - „Напротив, разбира се, че се справяш и ще се справиш с още много неща!“. Не знаем как е било при приятеля ти, но е открита като качество личната увереност за справяне с трудни или нови ситуации, която, измерена, може да бъде установена в силна, в средна или в слаба степен.
„Да, ние се разделихме, когато ми домиля за себе си“. Разделили сте се вероятно, когато си си спомнила цветовете на твоята палитра и на
твоята картина, за която ти е домъчняло
защото с нея си отразявала себе си, а доказвайки любовта си, си допуснала да се откажеш от нея.
Казваш, че това е стара рана, която е зараснала. От време на време те преболява, когато нещо ти напомни за онова време и се питаш: „Дали можех да избегна тази среща, тази близост, тази любов? Какво би станало, ако бяхме решили да останем заедно? Дали не е най-правилно всъщност това, което действително правим в живота си? Та нали когато приех раздялата, срещнах добрата любов! Здравей, Петя!“. Оставих в цитата (както ти в писмото ти) поздрава накрая, защото и в кабинета се случва да дойде човек, който е преминал през изпитанието и накрая пожелава
среща, за да разкаже
В този разказ той не само споделя през какво е преминал. Оказва се, че не просто е оцелял, а излиза от историята с нов опит, израснал, готов да разпознае, без да се обърка, истинските чувства и да изпитва свободата да споделя обичта и живота си без страх и без стрес.
Какъв може да е смисълът от преживяната болка, Надежда? За един може да е научаването на знаци в общуването - значения на „Не ме занимавай с глупости“, за друг може да са самите изпитания в живота посредством хора, които в паметта ни остават знаковите личности, за да можем чрез тях да съпоставяме новите стойности и новите срещи на значимото в живота ни, за трети може да е опознаването на себе си чрез посвещението си на любовта...
Днес какъв смисъл откриваш в това изпитание, Надежда?