Здравей, Петя! Съпругата ми отдавна ме навива да се обърна към психолог. Съгласих се като първа стъпка да напиша тук какво ми тежи. Това е една много дълга история, която не може да се разкаже накратко.
Най-добрият ми приятел загина нелепо при авария, причинена от друг. Оттогава не съм същият човек. На нищо не мога да се радвам. Всичко хубаво от детството ми го свързвам само с него и с баба ми, която ме отгледа, след като родителите ми се разделиха, когато бях малък. Докато бяха заедно, от тях помня само страха на майка ми и моя страх, че баща ми ще ни причини нещо лошо. Когато се разведоха, той замина в друг град, а тя замина в чужбина. Тя се връщаше за малко и като заминеше пак, на мен ми се случваха лоши неща. Веднъж, когато ми беше най-тежко, ми се прииска да сложа край на живота си. Вече в гимназията, едно лято се опитах да постоя при баща ми няколко седмици, но си тръгнах като отхвърлен. Родителите на приятеля ми бяха добри към мен както към детето си. Когато те се завръщаха от чужбина, винаги ми носеха и на мен нови дрехи и други хубави неща.
С него пораснахме заедно. Първо той отиде в чужбина, където бяха родителите му. Извика ме и продължихме заедно - работехме яко и печелехме добре. Връщах се за малко. Ожених се и взех жена ми със себе си в чужбина, роди ни се дете. Мисля, че бях щастлив до момента, в който аварията отне приятеля ми и обърка целия ми живот. При вестта, че се е случило нещо с него, вярвах, че е оцелял и му се ядосах - умен човек, как не е преценил някоя опасност. Като разбрах, че е загинал, за мен настъпи мрак. Като лош сън премина погребването му. Всички тъжаха, но никой не можеше да разбере какво става с мен.
Първите три години без него не ги помня, все едно липсват от живота ми. Не можех да спя. Казах на жена ми да ме напусне с детето, защото повече човек от мен няма да стане. Не можех да се радвам на детето си, а на нея й бях в тежест. Тя избра да остане до мен. Още не мога да понеса това, че приятелят ми си отиде, и не знам как не ми е хрумнало пак да посегна на живота си. Мисля си, че животът трябва да се изживее, какъвто и да е той. Като дете си мечтах само за едно - да имам семейство. Сега живея само за семейството ми.
Не се чувствам добре с хора от старата ни компания. Не мога като другите да се смея, да танцувам, да се храня на масата и да отпия за наздраве. Чувствам яд към тях, че го правят. Дали са го забравили? За него не искам да говоря в минало време. Не допускам други хора до себе си. Все ми се струва, че се стремят към приятелство с мен заради интереси. Чувствам, че след него не мога да имам друг истински приятел! Не се вълнувам как ще премине животът ми, но съпругата ми се поболя покрай мен. Изпада в паника при най-малкото предизвикателство, дори и ако трябва да свърши нещо рутинно в някоя администрация. Баба ми е стара. Като дойде време и тя да си отиде, как ще живея нататък?... Емин, 30 г.

Здравей, Емин! Споделяш колко тежко понасяш загубата на много важен човек в живота ти. Всяка загуба на скъп човек е трудно поносима, струва ни се, че той е непрежалим. Ако емоциите, свързани с нея, не отслабнат постепенно до месеци, ако до година не успеем да се стабилизираме и да продължим живота, постепенно свиквайки с тази липса, може да останем объркани, да изпитваме безразличие или пък гняв към преди значими неща. Те често се смесват и с вина за това, което причиняваме на близките ни, които се нуждаят от нас, а ние се чувстваме слаби, непълноценни.
Непреодоляната обърканост
откривам в накъсаните ти изречения (и мисли), които подредих хронологично за по-голяма яснота. Направих това и като знак от мен към теб - че един чужд човек разбира не само чувствата ти, но и мислите ти и ти ги представя така, че да допълниш разбирането си към самия себе си.
Писмото ти разкрива на какъв фон изпъкват значимостта на твоя най-добър приятел, стойността на присъствието му в живота ти, оттам и на раздялата ти с него. Изглежда, че от малък животът ти е белязан от
раздели като причина за много страдания
Тъкмо когато си встъпил самостоятелно и уверено в живота, удовлетворението ти е било покосено от загубата на най-добрия ти приятел, който изглежда, че е бил твоят основен генератор за оптимизъм. Да видим как е станало това.
Има много случаи, когато родителите се развеждат, но устройват живота си и този на детето с възможно по-малко щети. От брака на родителите ти помниш драматични ситуации, в които баща ти е проявявал агресия към майка ти и теб до степен тя силно да се страхува, а ти си примесвал своя детски страх и с нейния. Вместо развръзка с прекратяване на едно невъзможно съжителство, разводът им е станал
завръзка на нов низ от страдания
за теб, които са запълвали липсата на майка ти. „Когато се разведоха, той замина в друг град, а тя замина в чужбина“. Както изглежда, след раздялата с майка ти, за съжаление, баща ти е приел, че се разделя и с теб. Може да е бил объркан. Може би си се чувствал като изоставен от майка си, с която допреди това заедно сте споделяли страха си и сте се подкрепяли? Съдейки по възрастта ти, във времето, когато си бил малък, тук имаше тежка икономическа криза и голяма безработица. Много хора потърсиха работа в чужбина. Може би там, където е заминала майка ти, щеше да й е трудно и да работи, и да се грижи за теб. Оставила те е при баба ти, за да е по-сигурно за теб и може би надявайки се, като препечели, да се завърне с чувството, че ти е осигурила по-добър живот. Често се случва,
когато родители заминат, поверявайки детето си на близки
ако скоро не го вземат със себе си или не се завърнат, да се отчуждят от него. Тогава става все по-леко тръгването им отново надалеч, където ги привлича сигурността на получаваните доходи. Надявам се тази консултация да се чете от повече хора, които, предприемайки такова спасително за препитанието заминаване, не са „калкулирали в цената“ тази липса в живота на детето им, която по-нататък не може да бъде компенсирана с материалното благополучие, а ако не е добре обмислена и изговорена пред детето, тя може да стане
причина за понесени травми
„Тя се връщаше за малко и като заминеше пак, на мен ми се случваха лоши неща. Веднъж, когато ми беше най-тежко, ми се прииска да сложа край на живота си“. Нямало я е, за да види как си тъгувал и да те утеши. По-късно не си успял да се сближиш и с баща си, а си си тръгнал от него като отхвърлен. Твоя опора е била баба ти, а със светъл и топъл лъч на радост те е огрявало любящото отношение на родителите на приятеля ти, които са искали с него заедно да споделяте радостта при завръщането им и то да бъде и за двама ви празник. Така, пораснали заедно, после са ви подкрепили за вашия работен старт при тях в чужбина. Първо е заминал той, после те е извикал, за да продължите
заедно в живота с приятелството
и благополучието - „работехме яко и печелехме добре“. Самостоятелните финанси укрепват самочувствието. Оженил си се и си взел със себе си жена си. Родило ти се е дете. Неочаквано новият светъл хоризонт пред теб се е разцепил от мълнията на внезапната загуба - „Мисля, че бях щастлив до момента, в който аварията отне приятеля ми и обърка целия ми живот“. Отначало си допускал, че е възможно само да е пострадал. „Като разбрах, че е загинал, за мен настъпи мрак“. Потънал си като в лош сън, от който няколко години не си съумял да се събудиш - първите три години нито си можел да спиш, нито да живееш както преди, за да не се срещнеш вероятно с 
още по-болезненото - да приемеш загубата
и да продължиш живота си с нея. Готов да се предадеш, ти е хрумнало да се откажеш от твоя тъкмо подреден семеен живот - „Казах на жена ми да ме напусне с детето, защото повече човек от мен няма да стане“. Щом радостта ти не е можело да бъде споделяна с най-добрия за теб човек, може би си се отказал да се радваш - „Не можех да се радвам на детето си, а на нея й бях в тежест“. Струва ти се, че още не можеш да понесеш това, че приятелят ти си отиде, но и се питаш защо при това голямо изпитание, подобно на онова от детството, този път не ти е хрумнало да се откажеш от живота си. Твоят отговор е, че
животът трябва да се изживее
какъвто и да е той. Като дете си мечтал само да си имаш семейство и ето, че като че ли верен на непрежалимия приятел, оставаш верен и на този личен смисъл. Доколко само той ти помага?
Споделяш, че не се чувстваш добре с хора от старата компания. Може би там се възвръща болката ти. „Не мога като другите да се смея, да танцувам, да се храня на масата и да отпия за наздраве“. Гневиш им се все едно са го забравили. Може би считаш, че ако и ти си като тях, това би било приятелско предателство? За него не говориш в минало време, а когато това е неизбежно, вероятно отново потъваш в тъга. Споделяш, че не допускаш други до себе си, подозираш, че стремежът им към приятелство с теб е заради интереси. Издигаш бариера, считайки, че
никой не може да замени стария истински приятел
и мястото му в сърцето ти е само за него. Не се вълнуваш как ще премине животът ти, но ето, че си разтревожен за съпругата си, която може от твоето недоверие към нови приятели да е прихванала недоверие към себе си, неувереност - „Изпада в паника при най-малкото предизвикателство“. Мисълта ти се обръща и към друг значим човек - баба ти, на която си благодарен, че в детството е била до теб. Даваш си сметка, че някой ден ще се сбогуваш и с нея. Като че ли пропускаш други хора, които са били също значими в живота ти, за да не се изправите отново заедно пред тъгата, но вероятно биха се почувствали добре с теб родителите на приятеля ти?
Наскоро си се съгласил да се обърнеш към психолог. Да, тук няма достатъчно място за „една много дълга история, която не може да се разкаже накратко“, но в пълния й вид и до дъното на скръбта ти тя може да бъде споделена в
същинска среща с всичките чувства
които са останали досега неназовани, с това и незачетени и в себе си, потиснати и потискащи, водещи до раздразнение и избухвания в ежедневието, до превръщане на сегашния най-близък човек - съпругата ти, в стената на гнева ти. Дали най-добрият ти приятел би искал това, Емин? Какво би поискал той от теб, ако можеше да те помоли да направиш нещо вместо него? Не е ли време да си поговориш свободно с някого за приятелството, в името на което би допуснал отново радостта, обичта, нежността на съпругата ти и нови мъжки приятелства до сърцето си?