Елиас Канети. Днес това име е един от символите на Русе. Градът ни е седалище на международно дружество на неговото име, посветено на опазването на духовното му наследство и отстояване европейските ценности за мир и разбирателство между народите, права на човека и културно многообразие. В Доходното здание е отворена Австрийска библиотека пак с името на нобелиста. Имаме кръстен на писателя площад и негов паметник. Всичко това е израз на признателната памет за Елиас Канети. Памет, която можеше и да не притежаваме /или поне да добием десетилетия по-късно/ без един любопитен и просветен изследовател, който не приема очевидното за достатъчно и 
винаги иска да знае още и още, за да даде това знание на обществото
Това е Георги Чендов, от чието рождение на 21 април се навършиха 100 години.
Както всяка пълноводна река и темата „Канети“ започва от едно малко изворче. Това е публикация на Георги Чендов от 1979 година във вестник „Дунавска правда“, чийто приемник е „Утро“:  
„Преди четири години органът на Австрийската комунистическа партия „Фолкщиме“ отбеляза 70-годишнината на писателя Елиас Канети, познат в редица европейски страни като интересен драматург и белетрист, заклеймил фашизма и войната в талантливо и остроумно написани творби. Веднага след името му, в кратките биографични бележки, бе отбелязано, че той е роден в гр.Русчук, България. Полюбопитствувах да науча повече подробности за писателя и фамилията му, която се оказа добра позната на най-старите русенски граждани.
На ул.“Славянска“ №12 има красив, стилен, двуетажен дом, с мансардни помещения под характерен за града ни цинков покрив. Сега в тая сграда се помещава „Домът на бита“. Над входа, който води към вътрешния двор, стоят скулптурирани инициалите на стария Елиас Канети, дядото на писателя. До преди три-четири години входът бе притворен от красива метална врата, украсена с богати чугунени орнаменти. За жалост, архитектът, който преустройваше сградата, намери за необходимо да я премахне и замени с обикновена дървена врата. 
Едва ли някой е знаел, че тази красива къща е свързана с живота на писателя Елиас Канети
Повече подробности за фамилията Канети намерих в регистрите на някогашния Русенски окръжен съд. Фирмата Елиас Канети е зарегистрирана през 1901 г., наричала се е „Елиас А. Канети и синове“. Освен бащата, в търговията с „дреболии на едро“ са участвували и синовете му Соломон и Жак. Имали са клон във Варна, ръководен от Соломон. Бащата на писателя - Жак Канети - през 1911 година напуска съдружието и изтегля своя дялов капитал, всъщност, зестрата на жена си Матилда, по баща Арлити. Тая сума дава възможност на младото семейство да напусне България и да се установи в Англия. По това време малкият Елиас Канети е на 7-8 години, възраст в която може да се запомни родният град.
Окончателно Канети учи в английски училища, после се премества във Виена, където следва във факултет по естествена история. Придобил широка специална и обща култура, тук той прави и първите си литературни опити. На австрийските читатели става известен като талантлив драматург. В Австрия обаче започват фашистките изстъпления и през 1938 год. 
на писателя се налага да напусне спокойната и романтична някога Виена
Установява се отново в Англия, този път завинаги.
Елиас Канети е писател с общоевропейска известност. Макар английски писател, той като че ли се чувства гражданин на целия континент. Или по-скоро - читателите му го чувствуват като такъв. В Германия с широка известност се ползува книгата му „Изгубеният език“. Неотдавна известното парижко издателство „Галимар“ пусна от печат мемоарната му книга „Територията на човека“, в която могат да се проследят редица подробности от неговата биография. Книгата, както отбелязват рецензентите, не показва в хронологичен ред живота на писателя. Тя обединява много страни от преживяното, възпроизвежда картини от довоенна Германия, разкрива ясните позиции на автора по най-важните проблеми на нашето време. Писателят заклеймява фашизма, порицава военнолюбците, предупреждава за атомната опасност, която грози света. Книгите на Канети са написани интересно и увлекателно. Хуморът и остроумието, непрекъснати спътници на всички негови творби, пронизват дори най-драматичните им страници. За жалост, творчеството на Елиас Канети не е познато у нас.“
Ето така започва завръщането на Елиас Канети в родния Русе.
Георги Чендов е роден на 21 април 1920 г. От малък има влечение към хуманитаристиката. 
Първо учи начална педагогика, след това следва право в Софийския университет, нататък енциклопедичната му натура го отвежда в специалност „Театрознание“ в Театралната академия
и да специализира „Режисура“ в Музикалната академия при проф.Александър Коло във Виена. При завръщането си в Русе дълги години работи като учител. Паралелно с това е и журналист във вестник „Дунавски отечествен фронт“. Началник е на отдел „Култура“ при Градския народен съвет-Русе. Голям е приносът му в изграждането на Народната опера-Русе (1949), където е член и на Художествения съвет. От 1951 г. в продължение на 15 години е неин първи директор. По време на ръководството му в Русенската опера се осъществяват премиери на български и чуждестранни музикално-сценични произведения, гостуват известни композитори, диригенти, солисти и тя се утвърждава като първокласна музикална институция.
През тези години Георги Чендов се изявява и като оперен режисьор и либретист. От 1966 до 1980 г. е директор на Художествената галерия. Под майсторското му перо се раждат емблематичните за града ни книги: „Когато Русе беше Русчук“ (1985) и „Пауново перо“ (2006). Автор е на редица статии и рецензии в списанията „Българска музика“ и „Музикални хоризонти“, на множество материали в периодичния печат. Завинаги ще се помнят думите му
„Паметта е нашата днешна духовност, която ни свързва и с бъдещето! Съграденото с душа, добронамереност и интелект остава в храма на съзнанието на поколенията завинаги!“
Земният път на Георги Чендов приключва на 27 януари 1987 г. Дни след смъртта му, в брой 41 на в. „Дунавска правда“, посмъртно е публикувано една от последните му журналистически разработки, за съжаление недовършено, по една актуална и разисквана и до днес тема - посещавал ли е Васил Левски Русе*. В нея четем: 
„Този въпрос не е нов. Правени са различни предположения, но сигурен отговор още не е намерен. Независимо от това, разпространило се е убеждението, че Левски не може да е пропуснал в своите обиколки големия вилаетски град Русе. Най-напред Вазов раздвижва въображението. В своята повест „Немили недраги“ той заставя Македонски в студена и мрачна влашка нощ да премине заледения Дунав и да се добере до къщата на Баба Тонка, за да достави тъй необходимите фалшиви лични документи на Апостола и да му помогне да се избави от поредното премеждие.
Разпространеното убеждение, че Левски се е укривал в старата къща на Баба Тонка ни е накарало да се охрабрим и да монтираме негов скулптурен портрет на фасадата на къщата-музей „Баба Тонка“. 
Така посещаващите Русе екскурзианти се освобождават от нуждата да търсят истината - тя им се предлага наготово
Някои от съвременниците твърдят, че Левски е посещавал Русе, като намирал убежище в къщите на Стоил Попов и Иван Чорапчиев. В по-ново време се появиха романи и повести, в които Левски не отминава стария Русчук.
Скоро след 09.09.1944 г. имах случай да посетя Аспарух Емануилов - адвокат, общественик, биограф на Захари Стоянов. Вече в напреднала възраст, но с живи интереси и запазена памет, той беше най-запознатият с миналото на Русе гражданин. В разговора ни възниква въпросът: посещавал ли е Левски Русе? Аспарух Емануилов беше категоричен: няма запазени документи и спомени за пребиваването на Левски в Русе.
И така: Вазов оставя у читателя впечатление, че Левски се укривал в къщата на Баба Тонка - наистина в художествена творба, където е разрешена измислицата, но на почвата на лични спомени и като че ли с намерение да внуши нещо, което му е било известно отнапред. Работата е там, че дядо Никола Обретенов не потвърждава тоя факт, който, ако беше достоверен, щеше да заеме централно място в неговите „Спомени“.
Към твърдението, че Левски е посещавал домовете на Стоил Попов и Иван Чорапчиев, трябва да се пристъпва също много внимателно. Левски наистина познава Попов от Легията в Белград. Той има и сигурни връзки с Иван Чорапчиев. 
При първото преминаване отсам Дунав Апостола още не е познат на турската полиция
и може да се предполага, че ще се реши да посети Русе. Левски обаче не може да не е бил осведомен, че неговите познати Попов и Чорапчиев са станали приближени и доверени хора на администрацията на Мидхат паша. И ако не е навикът на Апостола да взема често най-невероятни и рисковани решения, които със своята неочакваност сковават волята на предателя, твърдението, че той е търсил контакт с „дворняшките“, както нарича в. „Знаме“ Попов и Чорапчиев, трябва да бъде отхвърлено без резерва.
В последно време до нас дойдоха нови сведения за пребиваването на Левски в Русе. Панайот Маринович, внук на видния русенски търговец преди Освобождението Костаки Маринович, ни подари автобиографията дневник на своя дядо, една безценна реликва, която хвърля светлина върху много проблеми на възрожденския Русе. При срещата ни той ми разказа, че неговият братовчед архитект Сава Бобчев знаел от майка си, дъщеря на Костаки Маринович и жена на видния от миналото български философ д-р Н. Бобчев, че при едно идване в Русе Левски се укривал в старата къща на баща й. Според нейния разказ Левски потърсил Костаки Маринович с намерение да получи от него пари за закупуване на оръжие. Старият търговец, скептик по отношение перспективите на борбата на революционната организация на „Младите“, 
приел на квартира Левски, укрил го, но пари не му дал
като мотивирал отказа си с това, че за да бъде победена Турция, трябва голяма военна сила, каквато не може да се подготви и въоръжи набързо, с малко средства. Костаки Маринович е търгувал в Цариград. Бил е съдружник на известните навремето търговци Н. Тъпчилеща, Хаджи Николи от Търново, П. Николаев от Шумен и Йосиф Дайнелов от Русе. Обикалял е Виена, Прага, Будапеща, Букурещ. През 1864 г. се прибира в родния си град Русе с капитал от около 500 000 гроша. В своята автобиография той не споменава нищо за някакво лично участие в обществените борби и даже на едно място в иронична форма съобщава, че баща му Марин и зет му Христаки се поминали скоропостижно от страх, че са влезли в сериозен конфликт с турската власт. Изглежда той съзнателно премълчава факти, които могат да го компрометират пред властите, ако дневникът му попадне в чужди ръце. Всъщност Костаки Маринович не е бил чужд на възрожденските почини. С негова материална помощ се отпечатва в Цариград преведената от зет му Христаки Драганов драма „Наполеон Бонапарт“ от Дюма. Установил се вече в Русе, той става деен член на новосформираната национална Община и училищното настоятелство. За неговото родолюбие може да се съди и по това, че
дава кръщелни имена на двете си починали деца Свобода
С далекогледна тръба от покрива на къщата си той наблюдава с нескривана радост руските освободителни войски в Гюргево.
Това, че Костаки Маринович не съобщава в дневника си нищо за пребиваването на Левски в неговия дом, отново ни лишава от сигурен исторически документ. Но ако се доверим на паметта и добросъвестността на Бобчева, можем да приемем, че Левски е посещавал Русе“.
* Тя е част от подготвения за печат документален сборник „Васил Левски и Русе“.

Боян ДРАГАНОВ
Стоян СТОЯНОВ