Във Ветово се намира най-компактно населената от кримски татари махала в България. Тук живеят близо 200-250 семейства - около 450-500 души. Тази общност има доста интересна история и еволюция през годините на изпитание. Лично аз живея в тази оживена махала, която напоследък се обезлюдява. Това се дължи на редица фактори...
В следващите няколко реда ще се опитам да представя кратката история на кримските татари, живеещи в Татарската махала на град Ветово.  
По нашите земи за първи път татарско население се установява в средата на XIII век. Това е един тъмен период от историята на Второто българско царство, когато към Западна и Югоизточна Европа се разширяват границите на Монголската империя. В България за няколко години се установява татарска хегемония, която според някои историци продължава до смъртта на хан Чака през 1299 година. Но татарските набези по българските земи не спират с това. 
Тогава, макар и за кратко, за първи път по българските земи се установяват татарите
В по-късно написани произведения, примерно в „Житие и страдание на грешния Софроний“, завършена към 1804 година, също става въпрос за татари. Това са точно кримските татари. Някои от тях Софроний нарича „султани“ като Ахмед Гирай, който „имаше своя жена ханская дъщеря“. 
Но тези събития са години преди започването на Кримската война (1853-1856 година). В хода на този сблъсък се случват събития, които съществено променят етническия състав на тогавашното село Ветово. По време на войната и след нея голяма маса кримски татари са принудени да напуснат своята родина. Някои с примитивни лодки, а други пеша достигат до българските земи, които по това време са под османска власт.
Във Ветово има две легенди за това преселване на татарите. Едната гласи, че лодки акостират във Варна и оттам всеки се разпръсва накъдето му видят очите в търсене на нов живот и по-добър късмет. Другата версия е, че тръгвайки от Крим, те достигат до днешна Румъния, преминават Дунава и така се установяват в Силистра, Добрич и други градове и села в Североизточна България. 
Татарите идват във Ветово през периода 1853-1856 година, но местният поет и краевед Димитър Христов Ковачев (познат още като Димитър Вятовски - б.а.) допуска, че вълни на преселване има и през 60-те години на XIX век. Всъщност той наистина е прав за това, защото местните хора твърдят, че първите преселници по някакъв начин успяват впоследствие да контактуват с новодошлите си сънародници и да ги вземат да живеят във Ветово. 
Татарите обаче не са добре дошли за ветовските турци
които им дават една част от селото, която е обрасла с растителност и откъдето преминава дере (днес преминава канал). Те са принудени да почистят района, а след това успяват да си построят къщите и прокопават свои кладенци. Съществуват и многобройни свидетелства по страниците на вилаетския вестник „Дунав“ след 1865  година, които съобщават за нови татарски заселници от други региони на някогашна Русия редом с черкезки  преселници, към които османската власт се отнася почти безразлично. 
Първото преброяване на населението на Княжество България (1880 година) сочи, че във Ветово живеят около 1803 души, от които 84 души са кримски татари. Установени са в единия край на Ветово, в част от свободната поляна, наречена днес Татарска или Дере махала. 
От разкази на местните татари знаем, че през 1944 година в резултат на голямо наводнение се разрушават и без това нестабилните къщи, построени от кирпич.  Общината на село Ветово дава на татарите земи, за да си построят къщи в днешната Ува махала (по пътя за град Глоджево). С течение на времето татарите 
запазват специфичната за тях култура, традиции, обичаи, бит и нрави, празници, език и включително богатата си кухня
тоест всичко, което бележитият френски историк Фернан Бродел би определил като „структури на всекидневието“.
По спомени на столетницата Емине Махмудова Абдиева (1858-1954 година), записани от Марин Митев Герганов, се разбира, че село Ветово (през 1860-1870 г. - б.а.) е било разположено само в махалата Долна (турската махала) и в част от сегашната махала Копеле. Наистина в селото през този период са живеели почти само турци. Българите са малко на брой, а в описанието не се споменава нищо за татарското население във Ветово. Тогава едва-едва започва да се образува и още една махала във Ветово, а именно - Татарската или Дере махала. Това става в резултат на идването на татари от Крим във Ветово по време и след Кримската война (1853-1856 година). Предполага се, че тази махала, преди да дойдат кримските татари, не е съществувала. Мястото било обрасло с храсти и дървета, а минаващото там дере съществува и днес. 
Татарите получават този пущинак и започват да градят живота си в него. Една по една изникват къщи, около тях се прави кладенец и общността събира сили да продължи напред след големия трус, заради който е била принудена да напусне дом и родина. Поначало местните турци и новодошлите татари не са се разбирали. Помежду им имало недоверие и неодобрение.
Татарите не давали момичетата си за снахи в турски семейства, нито приемали техните в своите
Но в по-късен етап настъпва сближаване между двата етноса и към края на XIX и началото на ХХ век вече има смесените бракове между турци и татари във Ветово. Но това са единични случаи, които говорят за затопляне на отношенията, но не и за трайна тенденция.
Новите заселници на Ветово също са мюсюлмани и с идването си изграждат джамия в махалата, която дълго е била без храм. През 1925 година турското семейство Чаирови дава земя на жителите на тази улица, в която е построена т.нар. Татарска джамия. Първото минаре на джамията е дървено. То е заменено от ново метално минаре през 1974 година. Дълги години ходжа в тази джамия е Хафъз Якуб Каиров (1885-1960 година), а след него - Махмуд Мурадов Коджабъйъков. По разкази на хора, родени в тази махала - като Азми Азмиев (роден през 1932 година и дълги години работил в ТКЗС) и Нури Велиев (роден през 1934 година и работил в промкомбинат „Подем“ във Ветово) - навремето, около средата на ХХ век, тук са живеели почти само татари. 
Двамата си спомнят за 
наводненията, сполетели махалата през 1944, 1969 и 1989 година
Най-страшни са тези през 1944 и 1989 година.
„Спомням си наводнението от 1944 година. Слава богу, че тогава имаше сватба и хората видяха какво става, та успяха да се спасят“, разказва Нури Велиев. 
„Сватбата беше на баба Къймет и дядо Билял“, допълва Азми Азмиев.
„Същата вечер - продължава Нури Велиев - стана наводнението. Беше септември месец, 44-та година. През 1969-а пак имаше наводнение, но не беше толкова лошо, колкото през 44-та. През 1989 година наводнението беше унищожително. Дерето се препълни, къщите се наводниха. Водата достигна близо 1,20 метра височина“.
„За съжаление през 1989 година имаше и починали хора вследствие на наводнението“, връща се с тъга назад и Азми Азмиев.
През 90-те години дерето, заради което се случват тези беди, е циментирано и обезопасено. 
Преди 1989 година в махалата се изгражда маслобойна, която снабдява с олио и хора от съседни села, освен това има железарски магазин и сладкарница „Младост“. Днес на мястото на бившата маслобойна работи бензиностанция. 
Т.нар. Възродителен процес има големи последствия за частичното обезлюдяване на махалата. Много семейства тръгват за Турция. Едни се установяват там, други са върнати от границата, трети сами избират пътя назад след няколко години. Но главното е, че никой не забравя къде е роден, къде е пораснал и живял години наред. Всяко лято и през ваканционните дни и през отпуските
доста хора се връщат в родната си махала, в родните си къщи
Лично познавам голяма част от тях и съм се срещал и говорил с тях. Обикновено събиранията на по-възрастните хора стават в одаята на Татарската джамия. Тази одая за тях е свята. Там се събират всяка сутрин на по чаша кафе и приятен „мухаббет“. Често присъствам там, за да чуя стари разкази за миналото и за старите традиции, коите се забравят от по-младите. Примерно, новото поколение вече не знае за т.нар. „шъннама“ - от глагола „шъннашмак“ - размяна на думи, припевки, неписани слова, измислени, импровизирани в момента. Например „Кош келдън мъсапър, кошеде мъндер. Съзнъ бълмиймъз, къмлер дийлер?“, („Добре сте дошъл, гостенино, на ъгъла на миндера. Не ви знаем от кои сте?“). Татарската джамия сплотява общността. Всеки изследовател, историк, писател, който се интересува от татарите в България и във Ветово, трябва първо да посети одаята на джамията. Там го очакват не само спомени, а и ключът към разбиране на татарите.

Октай АЛИЕВ