Като бяхме деца нищо не знаехме за Геноцида. Главната буква тук е съвсем на мястото си - както при Холокоста! Нашите родители, дори баби и деди, които са го преживели, не ни споменаваха за него, вероятно за да пощадят детската ни психика. Дълги години и историята мълчеше по този въпрос. Неслучайно Хитлер е казал: „Кой днес, в края на краищата, говори за унищожаването на арменците?“...
В Съветска Армения започна да се говори за Геноцида чак през 1965 година по случай 50-ата годишнината от него. Тъй като с Турция имахме добросъседски отношения до преименуването на българските турци, в България тази тема беше табу. 
За първи път в навечерието на 24 април публична лекция за Арменския геноцид изнесе през 1985 година
роденият в Русе професор доктор на философските науки Саркис Саркисян в клуб, който се намираше в т.нар. Блок на борците - вероятно по ОФ линия. След това на 24 април годишнините се отбелязват в Арменската църква, понякога предшествано с митинг пред Паметника на свободата.
През втората половина и края на ХIХ век Османската империя преживява голяма криза. Тя е синоним на изостаналост и насилие - политическо и духовно. Това предизвиква поробените народи в нея да въстанат. Надигат се Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина, България. По това време, когато Източна Армения е в пределите на Руската империя, Западна Армения с население около 3 милиона души продължава да бъде под турско робство. Военните действия на Кавказкия фронт през Руско-турската война от 1877-1878 година се водят главно в Западна Армения. Кавказкият корпус на руската армия е под командването на генерал Михаил Лорис-Меликов, по произход арменец. На него е присвоена титлата граф, а по-късно става министър на вътрешните работи на Русия. На 3 март 1878 година във вилата на арменския търговец Аракел Татян в Сан-Стефано е сключен мирен договор. В член 16 от него
Турция се задължава да извърши реформи в Западна Армения
с които да гарантира правата и свободите на арменското население.
На Берлинския конгрес е обсъден и въпросът за Западна Армения. На него арменците изпращат делегация, оглавявана от църковния деец Мъгърдич Хримян. Делегацията призовава участниците на конференцията арменците да получат независимост. Но техните призиви остават без последствия. Член 16 от Сан-Стефанския договор се повтаря в член 61 от Берлинския договор. В хода на преговорите в Сан-Стефано и Берлин през 1878 година въпросът за Западна Армения и положението на арменското население започва да се нарича Арменски въпрос - един от най-важните в новата история на Армения. Този въпрос, тясно свързан с Източния въпрос, е и част от него. Според Сан-Стефанския договор руските войски трябваше да останат в Западна Армения докато Високата порта осъществи предвидените реформи по договора. Но според Берлинския договор 
контролът на реформите се възлага на шестте велики сили, всяка от които има свои интереси
От 1876 година начело на Османската империя застава султан Абдул Хамид II. Той установява тираничен режим и  получава прозвището Кървавия султан. През периода 1894-1896 година е първият етап от организираното изтребление на арменци. Избити са около 300 хиляди души, няколко хиляди са дпортирани, разрушени са стотици църкви и манастири. Тогава в България се заселват 50 хиляди арменци, от които 20 хиляди остават да живеят тук. Пейо Яворов се запознава с тези бежанци и написва знаменитото си стихотворение „Арменци“. През 1898 година във Франция се разпространяват пощенски картички, които разказват за избиването на арменци в Османската империя. 
На Световното изложение в Париж те шокират европейската общественост и са отличени със златен медал
В 1908 година в Турция е извършен държавен преврат.
Султан Абдул Хамид II е свален от власт и властта преминава в ръцете на младотурската партия „Итихад ве тераки“ („Единение и прогрес“). Новото правителство не извършва никакви реформи, а по националния въпрос води крайно реакционна политика. По жестокост тя надминава султан Абдул Хамид. През април 1909 година в град Адана са избити повече от 30 хиляди арменци. По време на Балканската война отново става актуален Арменският въпрос. През 1913 година Русия поставя въпроса за създаване на административна единица Арменска област в Западна Армения, която да включва няколко вилаета с арменско население начело с генерал-губернатор - християнин, назначен от султана със съгласието на Великите сили. Това предложение дава административна автономия на Западна Армения, но то среща рязка съпротива от Турция и подкрепящите я западни страни.
На 1 август 1914 година започва Първата световна война, а на 16 октомври Турция се присъединява към Централните сили - Германия и Австрия, срещу Англия, Франция и Русия. Турция и Русия се сблъскват в Кавказ на фронт от 720 км. 
В състава на руската армия се сражават 250 хиляди войници от Източна Армения
която е в пределите на Руската империя, а освен тях има и доброволчески отряди от западноарменци, около 10 хиляди души, начело с героя Антраник Озанян. През 1916 година Русия превзема голяма част от Западна Армения и я присъединява към своята територия. Царското правителство обаче няма никакво намерение да даде автономия на Западна Армения.
Младотурското правителство, преследвайки своите завоевателни цели, има налудничавата идея да създаде империя от Хималаите до Адриатика и от Сибир до Индийския океан. С намерението завинаги да приключат с Арменския въпрос, младотурците замислят физически да унищожат западните арменци, които са на тяхната територия. През есента на 1914 година започва планомерна подготовка за това. Първоначално кланетата се извършват прикрито и тайно. Турция опипва почвата и следи каква ще бъде международната реакция, преди да предприеме по-големи погроми. Под предлог, че прави мобилизация в армията и събира работници за пътно строителство, властта мобилизира 60 хиляди арменци на възраст от 16 до 52 години.
Разделят ги на групи, разоръжават тези, които са служили в турската армия, и ги избиват на пусти места
На 17 февруари 1915 година ЦК на младотурската партия взема решение да се избият всички арменци, които живеят в Турция. Те смятат, че по време на война това е най-удобният случай. По издадени турски официални документи през 1920 година в Лондон във връзка с депортирането на арменците, на 15 април министърът на вътрешните работи Талят паша изпратил секретна телеграма, в която заповядва управителите на вилаетите да започнат масово изселване, унищожаване и потурчване на арменци. Главното съдържание на телеграмата гласи: „На вас вече беше съобщено, че по указание на Джемиета (ръководен орган на младотурската партия - б.а.) беше решено да се избият изцяло живущите в Турция арменци. Тези, които се обявят против това решение, не могат да останат на официални постове. Колкото и да са жестоки приетите мерки, трябва да се сложи край на съществуването на арменците. Не обръщайте внимание нито на възраст, нито на пол, нямайте угризение на съвестта“.
Големият удар срещу мирното арменско население започва на 24 април 1915 година
В Истанбул са арестувани, а след това без съд и присъда са убити 800 души от арменската интелигенция - писатели, лекари, професори, политици, художници, депутати. След това започва поголовно унищожаване на всички арменци в градове и села в границите на Османската империя. Това престъпление се осъществява под благовидната форма на депортация на населението с цел да бъде защитено от военните действия по време на Първата световна война. Арменците са изселени в пустините на Ирак и Сирия. Една част от тях са избити в родните им места, други са ликвидирани по пътищата или измрели от глад, жажда и епидемии. Хубавите девойки са продавани на търг.
Вестта за масовото избиване на арменци среща силен отзвук в световната общественост. Срещу Арменския геноцид надигат глас Максим Горки, Анатол Франс, Ромен Ролан, Фритьоф Нансен, Карл Либкнихт, Йоханес Лепсиус и др. Но нищо не може да спре турските погромаджии.
Главни организатори на Геноцида
са военният министър Енвер паша, министърът на вътрешните работи Талят паша и главнокомандващият въоръжените сили Джамал паша.
Германия, тогавашна съюзничка на Османската империя, всячески покровителства турското правителство. Тя се стреми да си осигури евтината работна ръка на депортираните арменци за строителството на железницата Берлин-Багдад. Намиращите се в Турция германски офицери и официални лица активно участват в организирането на депортацията.
Тактиката на отричане на геноцида над арменците не е нова за Турция. Тя се използва от ХIХ век насам. Отричал е още султан Абдул Хамид.
Но относно непризнаването на Геноцида над арменския народ могат да се задават много въпроси.
Ако не е имало Геноцид, защо новото турско правителство след Първата световна война организира Военен трибунал в Истанбул през 1919-1920 година за осъждане на извършителите? Трибуналът потвърждава основното обвинение за преднамерено масово убийство, организирано от ЦК на партия „Единение и прогрес“ и проведено от специална организация (Тешкилят и Масуха) и осъжда задочно на смърт ръководителите на младотурското правителство Талят, Енвер, Джамал и д-р Назъм.
Самият Талят паша се хвали в писмо до американския посланик
Хенри Моргентау: „За три месеца аз направих повече за решаване на арменския проблем, отколкото Абдул Хамид за 30 години. Вече ликвидирахме три четвърти от арменците“.
За наличието на геноцид над арменския народ свидетелстват десетки хиляди статии във вестниците на САЩ, Канада, Франция, Русия, Германия, Великобритания, Гърция, Аржентина, снимките от жестокостите. Много правителства вече признаха геноцида над арменския народ и техния брой по света расте.

Хачик ЛЕБИКЯН