Здравейте, Петя! Не мислите ли, че ще ни дойде много с тази карантина? Стоим в принуда с вързани ръце, докато прокарват нещо, което да преобърне живота ни. Доказват ни колко много ставаме зависими от технологиите, как посветените превъзхождат останалите и те следва да се чувстват невежи. Слагат ни куп основания да приемем нова вълна от технологии и устройства, които са замислили да създадат или вече са създадени и трябва да им се осигури пазар. Но да видим не само какво, но и как го правят! Струва ми се, че провокират хората да се бунтуват и да се противопоставят едни на други. Добър начин да ни отвлекат вниманието, докато замитат нещо, на което май му идва време да бъде разкрито. Когато на хората се внуши, че са виновни, тези отгоре стават невинни. Изпират съвестта си. Чувстват се преизпълнени с ум и всякакви добродетели. Един вид те мислят за народа, грижат се за него, а народът - нехаен, незрял, незаслужил, трябва да бъде озаптяван! Готвеха големия празник Великден да стане панаир на нарушенията на реда. Понеже редът е замислен, за да опази народа, ето как нарушаването му на Великден, с това и самият Великден, става символ на падението на този народ, изобличен в невежество и в стремеж за саморазболяване и разболяване на невинни хора. Апелираха хората да не ходят на църква, а всъщност ги призоваваха, защото хората го приемаха като предизвикателство да изпитат вярата си! Апелираха да не се излиза от София по празниците, но хората хукнаха, защото така им забраниха, че все едно ги поканиха да влязат в капан с някакви служебни или лични декларации пред КПП-тата. В полето слагат врата, а после, много възмутени и размахващи пръст, порицават народа, че я заобикаля! Не, че се съмнявам в опасността на този вирус, но не Ви ли се струва, че покрай него ще се прикачат безброй много други зарази с позната клинична картина, от които вече непрекъснато боледува народът? Жоро, 59 г.

Здравей, Жоро! С въпроса ти, дали няма да ни дойде много с тази карантина, като че ли предполагаш, че както на теб, така и на други хора вече им идва до гуша да са в това положение. Ясно е, че
всеки понася тази карантина различно
Някои - спокойно и я използват пълноценно, каквото в този режим може да е ежедневието на хората, които и без това работят на компютър. Други може би изпадат в нервност заради принудата. Безпокойството вероятно е по-малко за тези, които продължават да получават заплатите си, за разлика от останалите, чиято професионална дейност е несъвместима с работен режим в извънредното положение. Мисълта за икономическо оцеляване поставя на изпитание духа им. Между оптимистичните и песимистичните варианти, които коментират икономическите експерти по телевизията, тези хора имат да се справят с
измисляне на спасителни планове
които може би им се иска да проработят още сега, преди да се отмени ограничителният режим и да се върнат на работата си.
В писмото ти, Жоро, като че ли звучат гняв, нервност, възмущение. Открояваш разделение чрез поведението на едни, които са „те“, срещу „нас“, народа. Обект на гнева ти са които и да са управляващи, защото изглежда, че описваш тенденция с многогодишна история на отношението на върхушката към народа. Пък и на възрастта, на която си, имаш опита и впечатленията от различни исторически етапи - от социализма, през ранната демокрация, политическите кризи, последвани от икономически, и етапа в момента със заявявания растеж, който се препъна от настоящата пандемична криза. Не знаем с какво е свързан професионалният ти опит, но поради редица повторения в годините от житейския ти опит изпъкват
прозрения с подозрения
Според теб настоящият ред ни връзва ръцете, „докато прокарват нещо, което да преобърне живота ни“. Смяташ, че има цел да ни се докаже, че ставаме неотменно зависими от технологиите и тя е на върхушката на технологичния елит - посветените. Те ще ни наложат „да приемем нова вълна от технологии и устройства, които са замислили да създадат или вече са създадени и трябва да им се осигури пазар“. Да,
обикновено така ни превръщат в потребители
на определени стоки и услуги. По-рано не сме имали необходимост от нещо, което не сме познавали, но когато то е вече факт, се намира начинът да се внедри като разрешаващо проблеми на работното или на домашното ни ежедневие, за да го търсим и купуваме. Но, ако питаме посветените в компютърните технологии, вероятно ще ни кажат, че времето не се връща назад и тяхната цел е да ни подпомогнат да осъзнаем това, да преодолеем съпротивите си и да се адаптираме към новите реалности.
Недоверието към управляващите, което споделяш в писмото, касае „не само какво, но и как го правят“. Според теб те провокират хората да се бунтуват и
да се противопоставят едни на други
и така отвличат вниманието, за да потулят или да отложат разкриването на нещо, което може да излезе наяве. Струва ти се, че си прозрял нечестна игра - „Когато на хората се внуши, че са виновни, тези отгоре стават невинни“. Според теб така те поддържат съвестта си чиста, да се чувстват умните и добродетелни, „които мислят за народа, грижат се за него, а народът - нехаен, незрял, незаслужил, трябва да бъде озаптяван“.
Тъй като гневът и възмущението ти, Жоро, се простират върху явления с политическо съдържание, в което не съм компетентна и по подобни теми имам само моите граждански преживявания, опитвам се посредством предположенията ти да изразя съпричастие към твоите чувства, ако ги споделям, или да ти помогна да разсееш мисли, които може да генерират излишно напрежение. И в двата случая това би било подкрепа в тази консултация.
Съпротивата на част от хората към настоящия ред
може би се подклажда от недоверие като твоето заради злоупотреби с власт и с материални ресурси, които нашумяха от няколко години допреди няколко месеца с безводието на град Перник. 
Считаш, че е било планирано големият празник Великден да стане „панаир на нарушенията на реда“ и да се превърне в „символ на падението на този народ, изобличен в невежество и в стремеж за саморазболяване и разболяване на невинни хора“. Съзираш
противоречиви, с това и объркващи призиви
хората да не ходят на църква, но по начин, по който всъщност са ги стимулирали да не изпълнят тази препоръка, приемайки я като „предизвикателство да изпитат вярата си“.
Нека поразсъждаваме заедно, Жоро, за това предизвикателство. Дали има нужда човек да доказва вярата си пред някого или пред себе си? Дали вярващият човек става по-малко вярващ, ако на празника не е в църквата? Да, тя е място, в което може да се почувства специално и на големия празник тази година, оставайки вкъщи, може да се е лишил да съпреживее радостта от възвестяването на Възкресението, но ми се струва, че самото физическо присъствие в църквата нерядко
вместо знак за верността е знак за суеверие
Защото, Жоро, всеки вярващ би могъл да побеседва със свещеник как и вкъщи може да преживява принадлежността, също за условията за причeстяване, от което се вълнуваха хората особено миналата седмица. Тази тема, както и стремежът да се отиде на Цветница на църква за върбови клонки, отдавна тревожи нашите свещеници, че вярата отстъпва на суеверията, които лесно намират почва у хората. Но изповядването на вярата и ценностите не е ли неотменно, в каквото и място да се намира човек? Като човешко достояние символът е израз на връзката ни към нещата, които имат значение за нас. Върбовата клонка, истинска или нарисувана или само помислена дори, извикана като представа на „екрана“ на нашето въображение, би трябвало да има
равна сила, ако е символ
Струва ти се, че хората също така противоречиво са били подведени да нарушат ограничението за пътуване. Ядосан си („В полето слагат врата, а после, много възмутени  и размахващи пръст, порицават народа, че я заобикаля!“) и може би не без основания. И аз попаднах на коментари с анализ на конкретни противоречия в една министерска заповед. Подозираш, че това е „капан“, който устройват управляващите за хората, но дали това не са просто някои недогледани детайли в спешните им действия поради решения, които се вземат в движение? Кризисната ситуация, Жоро, е необичайна в човешкия живот, предполага объркване и това са
нормални ефекти като за криза
Прегледай предишни консултации във вестник „Утро“ по тази тема, както и други материали, които можеш да намериш за кризисни ситуации от такъв мащаб. Колкото и да са се обучавали за кризи управленците, може би никога не могат във всеки момент да предложат абсолютно адекватни решения и действия. Дали не се налага да бъдем по-толерантни към тяхната обърканост? Отговорността, която са приели да носят за справянето, подлага на голямо изпитание силите, издръжливостта и психическата устойчивост и на политици на големи държави. Може би тази ситуация е голям урок и за тях, от който е добре да се поучат всички, които в бъдеще биха искали да поемат кормило на дадено човешко управление - че то не е само за слава и привилегии, но е и изпитание на силата на духа, на интелигентността, на доверяването на професионализма на компетентни, на 
достойнството, което водените очакват от водачите си
защото се нуждаят да получат сили от тях.
Нормално е да сме гневни, изнервени или пък потиснати в кризата, Жоро. Нормално е да ни налегне носталгия към по-безгрижни времена и да ни се струва, че тогава сме били по-умело управлявани, или пък да изпитаме отегчение от премного „жълти и червени картони“, които сме си представяли, че вдигаме на политиците от различни управления.
Склонността суеверно да се презастраховаме
има стари опори - „веднъж зло - три пъти зло“ или „влезе ли ти зло в къщата, отваряй широко врати, то не иде само“. Казваш: „Не, че се съмнявам в опасността на този вирус, но не Ви ли се струва, че покрай него ще се прикачат безброй много други зарази с позната клинична картина, от които вече непрекъснато боледува народът?“.
Ето какво ми се струва на мен, Жоро. Ако възприемем понасянето на тази 
национална карантина като урок по трудности, а справянето ни - като научен урок
може би ще преминем по-смислено през нея и това ще ни имунизира за по-нататъшни житейски трудности. В това изпитание също ми се струва важно дали стоим достойно пред очите на децата. Дали имаме силата, когато се разтревожим или когато ни домъчнее, да им кажем, че е нормално да се чувстваме зле, но това настроение ще премине и пак ще се справим? Добре би било да им показваме, че приемаме живота и с хубавите, и с трудните моменти така, както приемаме от природата и синьото небе на слънчевия ден, и мрака от буреносните облаци, които могат да отнесат неремонтирания ни покрив, но отминават и после пак изгрява слънце, за да му се порадваме и за да ремонтираме покрива.