Здравей, Петя! Учителка съм вече трета учебна години. Много си обичам предмета. С голямо желание завърших висше образование по специалността с намерението да стана учителка по нея. Бях много щастлива, когато ме приеха на работа, започнах с голям ентусиазъм. Радостта ми се оказа кратка. Появи се Ковид-19 и минахме на онлайн обучение. Може би колегите с повече практика се справят по-лесно или по-малко се ядосват, когато часовете пред камерата не стават точно, както в училище. Правя всичко възможно да съм добре подготвена с интересни презентации на уроците, за да задържам вниманието на учениците ми, но те са доста инертни в онлайн платформата, а в периодите на присъствено обучение в училище едни са прекалено шумни, други прекалено пасивни и затворени в себе си - като че ли чакат да минат часовете и колкото може по-скоро да се приберат.
Сега сме пак онлайн. Повечето пак са инертни, от време на време някои момчета „разчупват“ атмосферата с някои нелепи реплики на мои обяснения и аз се чудя дали не внимават в това, което говоря, дали се опитват да отнемат от времето на часа, че да не остане време за повече задачи, които им поставям, или просто искат да са интересни в очите на другите, макар че най-често никой от класа не им реагира със смях или забележка, че се лигавят, както се е случвало преди в час.
Колко много се надявах миналата година, че това е временно, само трябва да се изтърпят няколко месеца... При първия локдаун през пролетта на миналата година, много се изморявах от дългия престой на компютъра и пред камерата, от спешната работа по презентации на уроците. В началото на миналата учебна година все гледах да измислям как да предоставям някои упражнения, които ми се струваше, че е немислимо да се проведат онлайн. С това вече донякъде свикнах. Притеснява ме, че някои от учениците от моя клас споделят, че по-добре се чувстват онлайн, отколкото в училище, а други повече се оправдават, че не учат качествено, защото не се чувстват добре онлайн. Опитах се да споделя моите проблеми с колежка, която е с повече опит от мен, но тя ми каза, че просто си изнася урока и не се вълнува като мен, и се почувствах като човек, който не се справя и затова мрънка. Има ли някакви правила, чрез които да привлека интереса и вниманието на всички ученици, на които преподавам? Не съм голяма оптимист, че въпреки мерките за справяне с кризата скоро ще се върнем в клас в училище. Пламена, 28 г.

Здравей, Пламена! От писмото ти разбираме, че когато тъкмо си започнала работа по мечтаната учителска професия, Ковид кризата те е поставила в предизвикателство, за което естествено не си била подготвена от университета как да посрещнеш. Личи колко си загрижена за учениците - като че ли не само за твоите, но може би за всички ученици, иначе би избрала самостоятелен начин да потърсиш помощ, а не чрез рубриката „Консултант“ на вестник „Утро“, в която отговорите се съставят така, че да бъдат полезни на повече хора с подобен проблем. Питаш
дали има някакви правила, чрез които да се привлече интересът на учениците
за да се учат в часовете онлайн по начин, чрез който може би да си повече сигурна, че вършиш добре работата си като учител.
От разказаното в писмото се разкриваш като млад учител, който от страст към предмета е завършил висшето си образование по тази специалност, точно с намерението да стане учител по него. Споделяш удовлетворението си, когато си започнала работа - „Бях много щастлива, когато ме приеха на работа, започнах с голям ентусиазъм“.
Може би ти се струва, че си имала лош късмет, че само няколко месеца си работила по начина, за който си имала подготовка и за който си си представяла, че ще развиваш още педагогически умения - „Радостта ми се оказа кратка. Появи се Ковид-19 и минахме на онлайн обучение“. Търсиш 
причините за трудностите в липсата на опит
„Може би колегите с повече практика се справят по-лесно или по-малко се ядосват, когато часовете пред камерата не стават точно както в училище“. Да, неслучайно синдромът на професионалното изпепеляване, познат като бърнаут, засяга повече новаците в професиите, някои от които пристъпват с голям ентусиазъм и стремеж да овладеят с еднаква висота на справянето всички предизвикателства, които са много в началото. Постепенно се научават да ги приоритизират, да разпределят усилията, да се грижат добре и за себе си, за да имат сили за всичко в работата си и вкъщи.
Старанието да се подготвяш добре за час
го отдаваш и за онлайн часовете - „Правя всичко възможно да съм добре подготвена с интересни презентации на уроците, за да задържам вниманието на учениците ми“. Загрижена и наблюдателна към тях, си откроила различни типове техни реакции и поведение после присъствено в клас и ти се струва може би, че това е отражение от онлайн периодите: „те са доста инертни в онлайн платформата, а в периодите на присъствено обучение в училище едни са прекалено шумни, други прекалено пасивни и затворени в себе си - като че ли чакат да минат часовете и колкото може по-скоро да се приберат“.
Не бихме могли да правим изводи за всички ученици
на базата на представянето на твоите, които, както ми се стори от същинското писмо, са в първите гимназиални класове, но с това даваш важни сведения, как като че ли вън от къщи децата стават повече неспокойни и се стремят към сигурността у дома си, откъдето, както знаем, общуването с връстници извън компютърните уроци пак е чрез компютъра - в интернет и социалните мрежи. Тази възраст се отличава и със склонност за „допиране на границите“ и прескачането им, заради което други юноши нарушават забраните. Увлечени от риска, е
въпрос на късмет какво биха могли да причинят на себе си и на други,
а сега това предполага и риск от заразяване с коронавируса.
В настоящото онлайн обучение наблюдаваш, че повечето пак са инертни, като от време на време някои момчета разчупват атмосферата с нелепи реплики на твои обяснения. Търсиш причините: „и аз се чудя дали не внимават в това, което говоря, дали се опитват да отнемат от времето на часа, че да не остане време за повече задачи, които им поставям“.
Струва ми се, че с повече години педагогически опит същото би могла да наблюдаваш при всеки випуск в тази възраст, само че
в училище учителят има обхват на погледа върху целия клас
и би могъл да улови обратно вниманието на разсеялите се с различни похвати - да постави допълнително задачи на тези, които работят по-бързо, да се доближава до чиновете, да надниква в тетрадките, да акцентира на изводи по урока, като стимулира учениците да ги преповторят...
Чрез другото ти предположение - „или просто искат да са интересни в очите на другите“, което е също нормална проява за възрастта, отчиташ, че
групата онлайн е престанала да оказва регулираща роля за поведението
на тези, които разсейват останалите, и може би те безпокои, че ги обхваща безразличие: „най-често никой от класа не им реагира със смях или забележка, че се лигавят, както се е случвало преди в час“.
Освен индивидуални задачи, знаем, че в училище за упражнения учениците може да се разделят на групи, да работят по двойки или в малки или по-големи екипи, да има състезателност между тях и това ги мобилизира и мотивира за бързо и успешно справяне. Ти казваш: „В началото на миналата учебна година все гледах да измислям как да предоставям някои упражнения, които ми се струваше, че е немислимо да се проведат онлайн“.
Пред монитора с учащите сме само фронтално
Не можем да разделим децата на групи и да работят така, че да се чуват само помежду си в техния екип, без да ги чуват останалите, а учителят да надниква и да чува работата на всяка група. Дано греша и да има такива платформи, в които това е възможно! Посредством и моя опит в онлайн часове със студенти, си представям, Пламена, че понякога се чувстваш
като говорител от телевизията
знаейки, че някои от зрителите те слушат с интерес, други само от уважение, а за част от тях твоето „предаване“ на екрана е може би като фон на нещо друго, което правят или за което си мислят. На някои не им достига скорост на интернета и платформата им се изключва от компютъра им или може би те направо си изключват „телевизора“ при липса на интерес към ученето, предпочитайки да прекарат онлайн периода като допълнителна ваканция.
Но, за да сме полезни и на други учители,
да се опитаме да разберем по-добре проблема, като се поставим на мястото на „зрителя“
Ако детето остане само зрител на едно „предаване“, в което учителят изчита „новините“ по урока от монитора, да сравним с телевизионните новини колко трябва да е атрактивно говоренето, за да задържи зрителя - разнообразие от снимки, таблици, схеми, разноцветни акценти в текста на презентациите биха помогнали за това. За съжаление, видео илюстрациите в урока често са технически възпрепятствани поради тежестта, която оказват върху платформите. Но и
ако само манипулираме възприятието на учениците като зрители
това означава и основно активни да сме само ние, преподавателите. Така не превръщаме ли ученика в консуматор на готов урок, който смляно му поднасяме с всичко, което основно трябва да разбере и да запомни и да го инструктираме за домашните?
Какво би станало, ако ученикът участва, правейки заедно с нас урока?
Може би в час или за домашно би било добре да им се предостави те да измислят въпроси за викторина по раздел уроци, състезателни игри и упражнения или моменти от урока да преминават игрово - едни да изпълняват упражненията, като дават отговори, други - с обозначена роля - да отчитат грешки, трети накрая да оценяват.
Общото при децата е, че обичат да играят. Да не забравяме, че играта и стремежът към нея остава и при възрастните с най-разнообразна форма.
Да погледнем и в себе си чрез играта. Дали сегашната кризисна ситуация, в която се налага да се справяме с различни предизвикателства, не ни предлага и тази специална възможност
да се надиграем със себе си
Погледнем ли по този начин, усилията ни биха могли да са стимулът, с който ще спечелим множество игрови битки, които биха ни донесли удовлетворение.
Като че ли въпреки краткия ти педагогически опит, Пламена, ти се ориентираш в това, че всички децата са различни и са различно мотивирани да се учат в час и вкъщи. Това обаче важи и за възрастните - в случая за техните учители. Ти си един тип - вживяна в това как да направиш не само поносимо, но и добро онлайн обучението, колежката ти, която не споделя твоите притеснения, може би е от типа хора, които повече предпочитат да съхранят себе си, като се абстрахират от мисълта за другите - как се оправят учениците и колегите й при тези условия: „тя ми каза, че просто си изнася урока и не се вълнува като мен, и се почувствах като човек, който не се справя и затова мрънка“.
Сещам се за още нещо, което би било добре да не изпускаме от поглед - как се чувстват децата. Казваш, че има ученици, които разсейват вниманието на другите. Често в основата на това да провокират другите стои
стремежът да се изразят и да се отразят в другите
Може у тях да има нещо потиснато, което убягва от вниманието на хората в семейството им. Някои може да отрастват в сложна семейна ситуация и да е по-трудно детството им. Може би не в часовете по предмета, а в часа на класа би било добре да им предложиш в чата всеки да даде определение на думи като „тъга“, „самота“, „радост“, а после да споделят най-щастливия спомен или най-самотния досега момент от живота си. Интересно за тях би било да има и степени - да опишат своята „ка-радост“, „мега-радост“, „гига-радост“ (за читатели, които не ползват компютър, нека поясним, че това са мерки за обем в повишаваща се степен).
Такива моменти биха могли да сближат децата помежду им и учениците с учителя. От опит с групи вече го знам като физически закон - че сплотеният клас по-добре се учи, повишава се стремежът да си помагат и да постигат всички по-високи успехи. Постигат възможност по-добре да разбират другите и да се чувстват разбрани!