Здравейте! Пиша, защото съм много възмутен. Малко е така да се каже. Чувствам се често нервен и ядосан. Какъв е този ред? Как ще създадат ред, който хората не могат да спазят? Не знам как е в големите градове - не мога лично да видя, защото мога да си позволя да пътувам само до най-близкия неголям град с риск да бъда спрян и глобен! В нашата малка аптека на село няма маски. Като ходих, бяха им останали само няколко, а отвън чакаха жени и реших да отстъпя. Но нали може някой да ме санкционира, ако съм без маска, а за да купя, трябва да отида до града. Но и с това рискувам или да ме върнат от пътя, или да ме питат „Ти къде без маска?“. Иди обяснявай! Непрекъснато гледам телевизия и се ядосвам от новини и коментари в предавания. Мислех, че това ще продължи до края на март и ще се върнем към нормалните си неща. Аз съм студент. Имаме часове с преподавателите по интернет, но интернетът на село е слаб. Преподавателите проявяват разбиране към мен при видео часовете, но на ми беше много неудобно да се извинявам, че връзката е лоша, пък и - да си призная - не ми достига търпението да седна и да си напиша по задачите, които ни дават. Много ме е яд на това, което се случва. Мисля, че не е измислено добре. Откъде-накъде трябва да стоя вкъщи затворен, след като навън въздухът е чист? Нарушават свободата ми и възможността да се запазя здрав. Отначало се чудех защо го наричат „социална изолация“, защото имах друга представа за това понятие, ама той животът ни се изкриви, камо ли понятията! Ами ако се разболея, защото стоя затворен? Имам още една причина, поради която ми пречи този ред, който ни налагат. Ако не отида до града, за да спазя правилата, се чувствам все едно съм избрал да бъда послушен пред чувствата си... Така ни объркват живота!... И всъщност маските за какво са? Едно лицемерие ми изглежда всичко това! Роко, 21 г.

Здравей, Роко! Пишеш, че е малко да се каже, че си възмутен, но възпитано си избрал тази дума за твоето чувство като за начало на писмото. Споделяш ни, че си нервен и ядосан. Когато млади хора пишат, за да изразят чувстват си, без да поискат нещо конкретно, ми изглежда, че просто
имат нужда да бъдат чути
В същото време вероятно имат доверие, че този възрастен, който в случая е психологът, ще ги чуе. Смели са да поемат риска, ако ги критикуват в отговор (обикновено не знаят, че не биха могли да бъдат критикувани за чувствата си), а може би дълбоко в себе си имат нужда някой да им се противопостави и това да не са родителите им, за не се изпитат пак чувството, че са малки; да е някой друг на възрастта на родителите, с когото ще могат свободно да поспорят
като да поспорят със себе си, когато са объркани
Възмутен си от наложения ред, Роко, като може би считаш, че необмислено се създава ред, който е непосилен за спазване и така гражданите са непрекъснато в риск от нарушение. Замислих се, като се поставих на твое място и на мястото на много твои връстници, родени след смяната на обществения строй в нашата страна, или пък някои са били много малки, когато това се случи. Правилата по извънредното положение се обмислят и съставят от хора от друго поколение - на моите години и по-възрастни от мен. За тях
правилата дават чувство за ред, а с това и за сигурност
От една страна, ние възрастните имаме различни рефлекси, възприети от друго време, в сравнение с младото поколение. Повечето от нас можем по-лесно да намерим смисъл в неизбежните ограничения, а вие искате отговор на вашето „защо“. Има и друго. Израстването на юношите и младежите преминава през бунтуването. Ето в това си приличаме вие и ние в спомена ни за нашите мисли и чувства, които сме имали на вашата възраст.
А поводите ти за бунт и възмущение не са малко и красноречиво показват 
абсурда, в който ти се струва, че си отвсякъде барикадиран
- можеш да си позволиш да пътуваш само до най-близкия малък град, и то в риск да бъдеш спрян и глобен, макар и до там, и аптеката на село не е заредена с основното средство, което символизира настоящото извънредно положение - маските.
Може би е било така в началото, Роко, и добре би било да провериш отново.
В началото аптеките нямаха готовност със зареждане за такова масово търсене. Струва ми се, че вече не е така, или поне не е така в големия град, до който обаче ти не можеш да стигнеш с обяснението, че ще пътуваш за маски.
Споделяш, че непрекъснато гледаш телевизия и се ядосваш от новини и коментари в предавания. Това може би усилва съжалението ти, че
желаната вест за справяне
с вируса скоро няма да се появи - „Мислех, че това ще продължи до края на март и ще се върнем към нормалните си неща“. А нормалният живот за теб е студентството с нужната свобода да се движиш и да се срещаш. Сега то е преустроено в дистанционни лекции и упражнения с преподавателите. Уверявам те, че този проблем ми е много добре познат и от двете страни на монитора, защото по тази линия общувам с колеги, вероятно от друга спрямо твоята специалност, и те уверявам, че
твоите преподаватели не само те разбират
Макар и хора на интелектуалния труд, и за тях е ограничително контактът с вас да става само дистанционно, колкото и разнообразни възможности да предоставя модерното дигитално обучение. А може би и за някои от тях интернетът им е слаб. При това условие на село може би се чувстваш угнетен, че спрямо колегите ти в големия град при теб
с лошо качество е основната ти връзка със света
Но така е с техническата връзка, Роко.
Покрай това признаваш, че не ти достига търпението да седнеш и да пишеш по изпълнението на задачите, които ви дават. Гневът, а може би и тъгата те изпълват и намаляват възможността ти да се фокусираш в задачите творчески. А това - уверявам те - би било много силно средство да надмогнеш другите ограничения, които изглежда, че са те завладели
повече емоционално, отколкото външно, фактически
Срещу всичко това възразяваш: „Мисля, че не е измислено добре. Откъде-накъде трябва да стоя вкъщи затворен, след като навън въздухът е чист? ... Ами ако се разболея, защото стоя затворен?“. И аз вярвам, че там, където си ти - на село, въздухът е чист и е здравословно да си навън. Би било разболяващо да гледаш пролетната природа само от прозореца, особено като си внушиш, че си третиран като затворник. Такъв проблем би бил още по-утежняващ за колегите ти в града, ако срещу прозореца им са прозорците на близкия отсрещен блок, а не просторът на гледката на село. И не само това. Ако позволят въображението им да възпроизвежда само
картината и преживяването на принудително ограничение
Ти си много млад, но тази консултация вероятно ще я прочетат хора от различни възрасти, които биха могли да се възползват от прочетеното. Дано не прозвучи банално напомнянето, че човешката психика е в състояние да се справи и се е справяла в миналото с много по-тежки ограничения, при които е била в изпитание - по време на бомбардировки, в оцеляване в концентрационни лагери. Създателят на един от видовете психотерапия лично чрез собственото си оцеляване в такъв лагер е доказал своите тези за това как не просто намирането, но и
създаването на смисъл в живота си
дори при непосилни за много други хора ограничения, помага те да бъдат надмогнати и човек да преживее достойнството на удивителното психическо преживяване на трудностите, което му зарежда и физическите сили и издържливост. Отвън може да сме действително ограничени, но
има нещо, в което нямаме граници - собственото ни въображение
Ако си позволим да мислим и фантазираме за това, че сме потърпевши, лишени, ние ставаме затворници вътре в себе си. Ако се доверим на въображението ни да ни пренесе, където бихме желали, и да се почувстваме ДтамУ, както най-много бихме искали, ние ще го получим на мига и ще постъпим добре към себе си, а с това и към близките си. Защото
да се почувстваме добре и приятно, това ни прави добри
същевременно по-малко раздразнителни, повече търпеливи и откриватели на нови свои възможности и способности. Така дори и нови по-ограничителни мерки не биха нарушили чувството ни за свобода и възможността да се запазим здрави, когато не сме под непосредствена заплаха от заразяване с вируса.
„Отначало се чудех защо го наричат „социална изолация“, защото имах друга представа за това понятие, ама той животът ни се изкриви, камо ли понятията!“ Съгласявам се с теб, Роко, че понятието социална изолация влезе
неправилно в употреба
покрай националните мерките за справяне с коронавируса. Може би за някои то е разбирамо в смисъла, който им се струва, че съдържа - да се ограничим от срещи с хора, но като специализирано понятие означава нещо друго - човек да е нарочно изолиран по някакви причини или да се самоизолира, като избягва общуване с хора поради блокирана способност да се приспособява в различните ситуации и предизвикателства, които предполага общуването с другите
Тук мярката не предвижда да станем саможиви
Тя ни повелява да се дистанцираме от непосредствен и близък физически контакт с хора поради опасността да си предаваме взаимно заразата.
Може би и ти като много други хора се възмущаваш за какво са ни маските, които се продават в аптеките, когато не можем да се предпазим с тях. Специалистите обясниха, че така предпазваме другите от себе си. Ако кашляме или имаме друго неразположение, което може да е от някакъв вирус, нищо че не знаем от какъв, необходимостта е по-разбираема, но вече знаем от новините, че може да сме в период, в който да сме заразени, но симптомите още да не са станали осезаеми или при нас изобщо да не се проявят.
От споделеното в писмото ти се разбира, че въпреки гнева ти заради ощетената свобода,
формираното като лични качества, ценности и чувства остава непокътнато
Ти си кавалер - отказал си реда си на опашката в аптеката, разбирайки, че са останали само няколко бройки, след като зад теб са чакали жени. Накрая споделяш и за друга причина, поради която ти пречи този ред, който ни налагат - „Ако не отида до града, за да спазя правилата, се чувствам все едно съм избрал да бъда послушен пред чувствата си... Така ни объркват живота!...“. Правилно ли предполагам, че си влюбен, Роко? :) Като прочетох това се развълнувах - и на мен също на твое място - на 21 години, би ми писнало от всяка новина, която прави връщането на старата свобода да отиваш до големия град за лекции и да се срещаш с приятелката ти, още повече
отложено до неизвестно време
Вместо угнетяващо да се преживяваш като послушен пред чувствата, които имаш към момичето, може би не би било трудно за теб като кавалер и като човек чувствителен към понятията, които се изкривяват в масовата им употреба, да изпиташ по-ясно, а след това и да склониш да показваш 
отговорността към другите
която вярвам, че носиш в себе си.
Тогава отговорът на въпроса ти „И всъщност маските за какво са?“ няма да се свързва с едно лицемерие. Може би ще го приемеш така: маските, освен че са средство да предпазим донякъде другите, ако вече сме заразени, сега са и нашият дрескод - знак за съпричастност, за съвместно разбиране на ситуацията и знак на уважение към всички на улицата и в институциите, които прекарват целия си работен ден с маски и ръкавици в знак на същото това уважение към здравето и сигурността на хората.