20 декември, 2005 година, Русе. Студено е като преди зима, а хората пред бившия шахматен дом на ШК „Дунав“ по „Гурко“ се множат. Всички чакат пристигането на Веселин Топалов. 
Два месеца по-рано русенецът печели световната титла в аржентинския град Сан Луис. Турнирът с 8-те най-добри шахматисти на планетата се играе във формат по две партии по системата „Всеки срещу всеки“. 30-годишният българин събира 6,5 точки в първите 7 партии, които почти му осигуряват титлата. Във втората фаза прави стратегически ремита срещу всички и без нито една загуба завършва с аванс от 1,5 точки пред Ананд и Свидлер. Цялата страна говори с въодушевление за Веселин Топалов, а Русе, неговият роден град, чака героя си. Топалов пристига със закъснение от близо час. Въпреки студа излиза от колата само по костюм, а първият, който го посреща, е треньорът му от детските години Димитър Синабов. В клубното фоайе на старата еврейска къща е мрачно и усойно. Топалов държи ръце в джобовете на панталона си и оглежда стените. После дава знак, че носи подаръци - шахматни дъски и фигури. Около него припкат деца от школата. Сяда зад една дъска и ги радва с бърза партия - един срещу всички! Разбира се, победител няма.
Това е последното му посещение в Русе. 
И както може да се предполага, славата му е достатъчно силен мотив да бъде посрещнат с раболепни усмивки от градските велможи. 
В голямата бяла сграда на центъра вече го чака областната управителка Мария Димова /имаше и такава политическа звезда на русенския небосклон от кохортата на НДСВ, която се прочу с присъдата за замяната на резиденцията „Липник“ в лесопарка край Николово за пет апартамента в комплекс „Дунав“/. 
Топалов избягва асансьора и крачи бавно по стълбите. Все така с ръце в джобовете. Зад него е верига от хора, дошли да поздравят и пипнат своя световен шампион. Човекът от техния град.
Хората на Димова са наредили шеметен сценарий - дамата ще играе партия с №1 на планетата! Топалов е кавалер и макар че  не й отстъпва белите фигури, избира популярно начало. Някой подсказва на лицето на държавната власт някакъв страховит дебютен ход. Залата гръмва в аплодисменти! Отвсякъде искрят усмивки. Някои са дошли за шоуто, да кажат, че някога са били там. 
Бързата партия приключва с реми в няколко хода. Време е за импровизирана пресконференция, на която Топалов говори скромно и спокойно. 
Срещата с кмета Божидар Йотов минава без шахматна бутафория. От нея световният шампион си тръгва със златна значка „Русе“, тогава титлата Посланик на свободния дух още не е измислена.
Не хвърчат бенгалски огньове от звездомания, напротив - срещу множеството е човек като всички други. 
Целият спектакъл е в рамките на около час. 
Един финален въпрос обаче пронизва въздуха - ще го видим ли отново в Русе? Настъпва леко и кратко мълчание.
О, разбира се, бъдете сигурни, че ще се виждаме, отговаря шампионът. 
През декември от времето на този отговор ще се закръглят 15 години. Сигурно топлите дни в Ибиса са за предпочитане пред русенските. Но за нас Веселин Топалов винаги ще остане наше, русенско момче. 
Пък и бездруго аргументите да се говори и пише за града ни с всяка година стават все по-малко и бледи. Както казва нашият съгражданин, писателят Руденко Йорданов, в една своя новела, това са само сълзи от местно значение.