Един възрастен мъж с буйна чисто бяла коса до миналата есен се разхождаше всеки ден в градската градина в центъра на Русе. Много от жителите на града познават този възрастен мъж, който обича да поспира и да си говори с хората, да обсъжда какво се случва у нас и по света. И знаят, че той вижда малките камъчета, дето, макар и да не преобръщат колата, със сигурност вгорчават ежедневието на хората, които искат в града им да бъде чисто и подредено, да има правила и те да важат за всички. Забелязва онези малки подробности от градския пейзаж, които не са част от глобалната икономика, но затова пък са елементи от онзи модел на съществуване и битуване, който наричаме цивилизован начин на живот.
Този възрастен мъж пак ще продължи своите ежедневни разходки в централната част на града, който макар и да не е негово родно място, за него е град-съдба. Най-вероятно когато отмине тревожната суматоха с многочислените забрани заради коварния коронавирус, русенци отново ще срещат човека с побелялата коса и с изправената осанка. И тогава тези, които го познават по-отблизо, ще могат лично да поздравят Вуто Нанов с това, с което вчера го поздравиха най-близките му: с неговия 100-ен рожден ден! 
Вуто Нанов идва в Русе едва 16-годишен
Роден е на 20 март 1920 г. във врачанското село Струпец, там завършва началното си образование, а след това учи в Земеделското училище в село Роман. Учи, но за кратко, защото го изключват, тъй като още като първокурсник е успял да стане член на РМС - младежката комунистическа организация, която остава извън закона като забранена от правителството на Кимон Георгиев след преврата на 19 май 1934 година. И както му тръгва, така му върви кажи-речи през целия живот - да плува срещу течението, но да не се изкушава да си мълчи или да се крие в името на служба, пост или личен комфорт.
През 1936 г. Вуто Нанов завършва курс за машинисти във Враца. И когато в средата на същата година започва строителството на „железничен“ кораб - ферибот от Русе до Гюргево, младежът пристига в големия град, за да се включи в това грандиозно строителство. Започва работа първоначално на машината за бетон, а след това се прехвърля на парния кран. 
След като съоръжението, свързващо двата бряга и двете държави, е открито с изключителна тържественост на 8 юни 1941 година, малко по-късно Вуто Нанов намира приложение на вече придобитите умения на други обекти в други дунавски градове. Натрупал технически умения и опит, той става 
отговорник за строителството на кейовите стени на пристанищата в Свищов, Сомовит и Никопол
като в Сомовит участва също и в прокарването на подкрановия път на кея. Следват две години в казармата, в които Вуто Нанов служи с частите на българските войски в Гърция, а след това и в Сърбия, като там неговата пристрастност към комунистическите идеи се затвърждава. 
Малко по-късно, завърнал се отново в Сомовит, той дори участва в акция, която за малко да му коства живота. Ето какво разказва Нанов за това: „В началото на месец август 1944 г. получих задача да се опитам да снабдя формиращата се бойна група в региона с оръжие от хитлеристките шлепове. Вечерта на 22 август се приближихме с лодка до един немски шлеп, транспортиращ стрелково оръжие. Качих се на шлепа и започнах да подавам на приятеля ми в лодката каквото сваря - пистолети, една разглобена картечница“. Немски войник ги забелязва, но дали защото вече е ясно, че краят на войната е близо и той няма да е в полза на Германия, или по друга причина, не стреля и двамата българи се отървават само с уплаха. 
Бурните години след септември 1944 година за Вуто Нанов са белязани с преминаване през много обучения, курсове, в това число и 6-месечна подготовка за политически командир в армията във Военното училище в София, а след това и със задочно следване на икономика във Варна. След 
кратка офицерска кариера 
Вуто Нанов окончателно се ориентира към строителството, където работи дълги години. Първото му работно място през този период е на обекта, известен като „Корекция на коритото на река Русенски Лом“. Корекцията е наложителна не само поради нуждата бреговете да бъдат укрепени, да се изградят диги, мостове и бентове, за да се предотвратят разливи и бедствия за населението по брега на реката. Това е времето, през което започва разширяването на Корабостроителницата, която вече се е разраснала в Корабостроителен и кораборемонтен завод. Именно растящите темпове на строителството в държавата и по-конкретно в Русе налагат нобходимостта от солидни производители на бетон, които са стационарни и със статут на отделни самостоятелни предприятия. Вуто Нанов е назначен за началник на Бетоновия център в Русе. Малко по-късно той се включва и в строежа на новите корпуси на русенската окръжна болница. През 1957 г., точно 62 години след полагането на основния камък на старата болнична сграда, вече е ясно, че тя не е достатъчна, за да се справи с медицинските проблеми на умножаващото се население на Русе. По-късно Нанов е назначен за началник на механизацията на стопанско управление „Заводски строежи“, а през 70-те години е на същата длъжност, но и партиен секретар в ТЕЦ-а.  Русенецът, защото вече няма ни най-малко съмнение, че е такъв, не само е 
пряк участник в първите копки на множество знакови за града обекти
но е и един от основните двигатели в реалното изграждане на обектите и спазването на пусковите срокове, които в онези години често бяха свързани и посветени на някои знакови годишнини и събития в партийната история.
Успоредно с всичко това Вуто Нанов е и един от основателите на доброволните отряди на територията на някогашния Русенски окръг. Тези отряди, за чието възобновяване и сега от време на време днешните политици се сещат и се опитват да реанимират идеята, са имали задача през средата и втората половина на миналия век да дават отпор на битови кражби, да охраняват стадиони, кина, реда в кварталите. 
Самият Вуто Нанов също се опитваше да агитира за доброволните отряди общинските съветници допреди десетина години, когато самият той беше избран за съветник. Тогава като най-възрастния в ОбС той откри първото заседание на новоизбрания местен парламент. И там намери приложение на своето остро чувство за справедливост, като поставяше в дневния ред въпроси, вълнуващи мнозина обикновени русенци. Вероятно някои си спомнят, че тъкмо Вуто Нанов беше инициаторът на идеята побратимството на Русе с община Перистери в гръцката столица Атина да бъде отбелязано с алея в парка, която да носи побратимското име. 
Колкото и архаично да звучи за някои днес, Вуто Нанов остава верен на идеалите си 
Той не изневерява на онези идеи, които преди повече от 80 години са повели 16-годишния момък от село Струпец по каменистия път, по който се търси справедливост. 
Аз съм от трудово семейство, и баща ми, и майка ми са ме научили, че само и единствено с честен труд може да се постига всичко в този живот, казва столетникът. Майка му Иванка е била шивачка. И както тя със своя напръстник си изкарваше хляба, така и мен ме е научила честно и с труд да живея, казва Нанов. И добавя, че никога през живота си не е използвал удостоверението за „активен борец против фашизма“. По-възрастните читатели на „Утро“ знаят, че това удостоверение допреди трийсетина години беше една вълшебна карта, която отваряше врати не само на самите „активни борци“, но и на техните деца и дори на внучетата. Така те благодарение на дядовите документи се настаняваха в разкошни жилища и дори влизаха безпрепятствено в университети, като се възползваха от специална графа, предвидена за нарочна квота за прием във висшите учебни заведения.
За принципите на комуниста Вуто Нанов, които не винаги са постилали пътя му с рози, разказва и единият от синовете му, Николай Нанов: 
„На 1 ноември 1949 година китайският вожд Мао Цзе Дун официално обявява създаването на Китайската народна република. В края на 50-те и началото на 60-те години обаче между Китай и Съветския съюз започва идеологически спор за интерпретацията на марксизма-ленинизма. След смъртта на Сталин през 1953 г. Мао смята, че на него му се полага да води световното комунистическо движение - като най-старши лидер, при това на най-голямата комунистическа държава. Той влиза в остър спор по много въпроси със съветското ръководство, оглавявано от Никита Хрушчов. Отношенията между Мао и СССР се влошават до такава степен, че се стига до военен конфликт между китайската и съветската армии на остром Дамански. 
Непосредствено след обявяването на КНР в завод „Георги Димитров“ и в Корабостроителницата започват да се изпълняват поръчки за Китай. По това време Вуто Нанов е изпратен като инструктор на БКП в Корабния, за да наблюдава как върви строежът на корабите за Китай. Там той разговаря с китайски специалисти и работници и тези разговори формират у него убеждението, че България трябва да тръгне по пътя на КНР. Като честен човек и комунист той открито споделя убеждението си на събрание с актива на окръжния комитет на БКП. А на това събрание присъства и член на Политбюро. Резултатът е следният: за това свое мнение Вуто Нанов е уволнен и изпратен да работи като докер за една година! А най-интересното е, че месец по-късно китайското посолство в София разпространява официална информация, че за първи път български комунист открито е заявил подкрепата си за поетия курс от Китайската комунистическа партия да превърне Китай в суперсила“. 
Днес Вуто Нанов смята, че най-голямата грешка на човечеството са войните и развалата на традиционното семейство. Най-важната човешка черта според него е и трябва да бъде честността - към себе си и към другите. И много му се иска политиците да не допускат да мислят единствено за себе си, а да отделят внимание за проблемите на обикновените хора.
„Човещина трябва - във всичко. Трябва да се отнасяме човешки към хората - и към тези около нас, и към тези, за които носим отговорност. И да не правим компромис с принципите си“, казва столетникът Вуто Нанов. И цитира един от любимите си писатели - Оноре дьо Балзак: „Обстоятелствата се променят, принципите - никога!“.