Това заглавие е цитат от автор, чиито прозрения могат да родят още много заглавия. Напримел като тези: „Тиранията е по-пагубна отколкото олигархията, а олигархията - от демокрацията“. Или: „Знанието е толкова ценно нещо, че не е срамно да го добиеш от всеки източник“. А може би: „Щастливият човек се нуждае от приятели, не да се възползва от тях, защото сам успява, не да им се възхищава, защото притежава съвършени изкушения на добродетелния живот, а за да върши добри дела за тези приятели“. Да, това е прекалено дълго за заглавие, но пък е чудесно като послание. То принадлежи на човек, чието учение лежи в основите на философските схващания на католическата църква и през 1879 година е провъзгласено от папа Лъв XIII за основополагащо учение във всички католически учебни заведения. Католиците го смятат за 
един от най-великите богослови в историята и за един от тридесет и тримата отци на Църквата
Вече за мнозина е ясно, че това е свети Тома Аквински - прочут италиански богослов и схоластически философ, който на днешния 7 март 1274 година се представя на Бога на почетната за времето си и трагичната за съвремието възраст 49 години.
Тома Аквински е роден в Рокасека през 1225 г., в окръг Аквино на кралство Сицилия (днес област Лацио). Произхожда от високопоставен благороднически род на барони от кралство Сицилия. Син е на лангобардския благородник Ландолфо и съпругата му Теодора. Чичото на Тома е игумен в бенедиктинското абатство Монте Касино, където Тома го наследява след време. За разлика от него, братята му се отдават на военното изкуство.
На петгодишна възраст Тома постъпва в Монте Касино, за да получи религиозно образование. На 14 години се премества в Неапол, където изучава изкуство в университета към манастира „Сан Доменико Маджоре“.
В този университет Тома се запознава с идеите на Аристотел, Авероес и Маймонид, които ще повлияят на неговото богословие. По време на обучението си в Неапол Тома попада под влиянието на Йон Сейнт Джулианс - доминикански проповедник, който е част от активното усилие на ордена да спечели благочестиви последователи. Именно по това време, през 1244 г., Тома 
постъпва в Доминиканския орден, независимо от силната съпротива на семейството си
В тесния си семеен кръг той горчиво преживява яростните борби между император Фридрих II Хоенщауфен (живял до 1250 г.) и Папството. Един от братята на Тома е екзекутиран от император Фридрих през 1247 г., задето преминал на страната на врага. Още през 1244 г., като студент в Неаполския университет, Тома решава да не търси пътя към църковната йерархия в достопочтения бенедиктински манастир в Монте Касино, както е решило семейството му.
Според легендата двама от братята му прибегнали до крайната мярка да наемат проститутка, за да го прелъсти, но Тома я прогонил с нагорещено желязо. Тази нощ двама ангели се явили в съня му, за да укрепят решимостта му за целомъдрие. 
През 1244 г. Тома с помощта на майка си бяга от семейния дом и заминава първо за Неапол, а след това за Рим, за да се срещне с Йоханес фон Вилдершаусен - главния магистър на Доминиканския орден. След кратък престой в Неапол и в Рим, през 1245 г. Тома е изпратен да учи във Факултета по изкуствата на университета в Париж. През същата година в Париж започва преподавателската си дейност свети Алберт Велики - немски философ и богослов, който прави опит да примири християнството с учението на Аристотел.
Тома Аквински и Алберт Велики се запознават в Париж. Алберт е изпратен да преподава богословие в Кьолн през 1248 г., Тома го последва и там получава степен магистър. Поради мълчаливостта си Тома е сметнат от някои съученици за бавно развиващ се. Но Алберт пророчески възкликва:
„Вие го наричате немия вол, но в своето учение той един ден ще произведе такъв рев, че ще се чуе по целия свят“
Тома преподава в Кьолн като професор чирак (baccalaureus biblicus). Впоследствие с тази степен преподава на студенти и пише първите си трудове.
През 1252 г. се връща в Париж за магистратура по богословие. Чете лекции за Библията и става бакалавър по Сентенциите, като посвещава последните три години от учението си на коментари на произведението Сентенции на схоластика Петър Ломбардски. Пише четири труда, обобщаващи коментарите под името „Коментари на Сентенциите.
През 1256 г. Тома става редовен преподавател по богословие. Един от първите му трудове е „Срещу онези, които са против преклонението пред Бога и религията“. Това е период на ожесточен спор между представителите на просешките ордени (средновековни монашески ордени, дали обет за бедност и за живот в пътувания с цел евангелизиране, проповядване и служба на бедните) и апологетите на светската наука. Тома повежда борба и с авероистите (последователи на арабския философ Авероес, според когото човешката душа е смъртна). Те смятат, че вярата не може да се помири никога с разума: „Вярата е за простите хора, а философията - за образованите“. Бори се също и с августинците, чиято философия е неоплатоническа - те смятат, че аристотелизмът не може да се съчетае с християнската вяра. В Париж той пише трактата „За съществуването и за същността“, чиято слава стига до ушите на папата, който кани Тома за проповедник в папския двор. 
През 1259 г. Тома приключва своето първо регентство в Studium Generale и напуска Париж. Завръща се в Неапол, където е назначен за главен проповедник на 29 септември 1260 г. През септември 1261 г. Тома е призован в Орвието за манастирски лектор. 
Сътрудничи на папа Урбан IV при написването на някои от трудовете му
и по негова поръка съставя службата и песнопенията на празника Тяло Господне, сред които химнът Pange Lingua изпъква с последните си два стиха Tantum Ergo, използвани и до днес в католическата литургия при благославяне на светото причастие.
През февруари 1265 г. новоизбраният папа Климент IV призовава Тома в Рим, за да служи като папски богослов. През същата година по заръка на Доминиканския орден основава studium (средновековен университет) в базиликата Санта Сабина в Рим. Написва многобройни творби и значителна част от най-важния си труд - „Сума на богословието“, с който цели „да събере истината“, да я „съчини и подреди според Божия промисъл“. Този труд е извор на вдъхновение за католическото богословие. Над това произведение Тома работи седем години, пътувайки често до Париж. Тома участва в много диспути за Божията сила, които той събира в De potentia. Пребивава в Санта Сабина до 1268 г., когато е изпратен като регент за втори път в Париж.
През 1268 г. Доминиканският орден назначава Тома в университета в Париж. Този пост той заема до 1272 г. Там през 1269 г. основава Ордените на просещите монаси, като пламенно защитава своето дело по доказването на несъстоятелността на августинския неоплатонизъм, противопоставен на Аристотеловия възглед, както и други доктринални грешки на последователите на Авероес. В периода от 1270 до 1272 г. провежда редица диспути, като „За добродетелите като цяло“, „За главните добродетели“ и „Върху надеждата“.
През 1272 г. се завръща в Неапол, повикан от Карл I Анжуйски. 
Там се заема с реорганизацията на богословското обучение в местния университет
който е прикрепен към манастира „Сан Доменико“, чете лекции и пише трудовете си. Но на 6 декември 1273 г. му се явява Христос и говори с него. Тома никога не разказва за преживяването си, но решава да остави недовършена творбата си Сума на богословието.
През януари 1274 г. папа Григорий X му нарежда да присъства на Втория лионски събор, за да представи трактата Срещу гръцката ерес и да покаже в какво се състоят разликите между латинската и гръцката църква и дали те могат да се изгладят. Тома потегля, макар и да не е в добро здраве. По време на пътуването спира в Маенца за почивка, но състоянието му се влошава. Тъй като желае да свърши дните си в манастир, но не е в състояние да стигне до някоя обител на доминиканците, той е откаран в абатството Фосанова, провинция Латина. След неколкоседмично боледуване умира на 7 март 1274 г. Тленните останки на Тома Аквински се съхраняват в манастира на якобинците в Тулуза.
Свети Тома Аквински е сред изтъкнатите представители на схоластическата философия. Той разглежда различни философски въпроси на своята епоха: отношението между вярата и разума, тезите за душата, въпросите за авторитета на религията и богословието, които подчиняват всяка друга област на познанието. При все това той 
никога не се възприема сам като философ, а критикува философите, които оприличава на езичници
„рядко попадащи на вярна и точна мъдрост, за да достигнат до християнското откровение“. Тези основни положения в неговата философска система се доразвиват от последователите му. С постепенния упадък на схоластиката, томизмът също губи влияние.
Спорен е въпросът за отношението на Тома Аквински към Аристотел. По този повод италианският поет и художник Марчело Ланди казва: „Може ли Тома да бъде сведен до един късен последовател на Аристотел? Всъщност по исторически и теоретични причини е по-добре да направим обратното - да потърсим оригиналността на томизма и специфичните му отлики от аристотелизма, ако искаме да проумеем начина на мислене на Тома Аквински, чиято гледна точка отчита всичко случило се междувременно на Запад: установяването на християнството и на събудената от него мисъл. С други думи, Тома преобразува учението на Аристотел в съгласие с християнството, а не обратното“.
Все пак и до днес 
философската мисъл на Тома Аквински се приема радушно и в некатолическите среди и дори в нехристиянски общности
Това се дължи на метода му на работа - силно рационален и отворен за източници и допълнения от всякакъв род. Неговото интелектуално проучване започва от Библията и стига до езическите автори, движи се от евреите до мюсюлманите без всякакви предразсъдъци, но запазва своя център в християнското откровение, което се отчита от всяка култура, доктрина и древен автор.
Върхът в творчеството му е „Сума на богословието“, в която третира систематично връзката между вярата и разума, както и други важни богословски въпроси. С оглед на това Тома е имал уважение към Аристотел толкова много, че в тази книга често го цитира просто като Философа. Много от работата на Тома Аквински е отдадена на философски теми и в такъв смисъл той може да бъде характеризиран като философ. Философската мисъл на Тома оказва огромно влияние върху християнското богословие през следващите векове, особено върху Католическата църква, и допринася за разширяване на западната философия. 

Съществуването на Бога

Според Тома Аквински съществуването на Бога е твърдение, следователно се нуждае от доказване и може да бъде доказано с помощта на разума, като се следва естественият път на човешкото познание. Затова доказателствата за Божието битие изхождат от опита. Тези доказателства са пет:
1. От движението: Всяко движение предполага някакъв външен двигател. Този двигател на свой ред би трябвало да е задвижван от друг и т.н. Ала безкрайната поредица от задвижвани двигатели е абсурдна. Нужно е, следователно, да приемем някакъв пръв двигател и това е Бог.
2. От причинността: Всяко действие има своя причина. Редът на причините не може да е безкраен, защото всеки ред има начало. Отнемем ли първата причина, с това разрушаваме целия ред, а значи унищожаваме и последното следствие, което именно е и предметът на нашето разглеждане. Следователно има първа причина, която сама не е причинена - и тази причина е Бог.
3. От необходимостта: В света има множество неща, които могат да съществуват или да не съществуват. Ако всички неща са такива, то мислимо е и такова състояние, когато нищо не съществува. Но от абсолютното не-съществуване не може да се премине към съществуване. А това би означавало, че и сега нищо не съществува, което е очевидно абсурдно. Нужно е, следователно, да допуснем съществуването на нещо необходимо само по себе си, което именно е първопричината за всички останали необходими неща - и това нещо е Бог.
4. От степените на битието: В съществуващите неща е установима разлика по степен. Например можем да определим дадено нещо като повече или по-малко топло, като повече или по-малко съвършено. Но „повече“ и „по-малко“ може да има единствено там, където характеризираните по този начин неща отстоят на различно разстояние от една абсолютна съвършена мяра. Необходимо е, следователно, да допуснем реалността на нещо най-добро, най-истинно, най-възвишено и това превъзходно битие е Бог.
5. От целесъобразността на битието: Неразумните твари в света очевидно действат с оглед на някаква цел. Но целенасочеността на дадено действие предполага някакво предварително целеполагане, което несъмнено не може да бъде дело на лишени от разум и знание същества. Неизбежно е, следователно, да допуснем наличието на разумно същество, способно да зададе целта на съществуващото - и това е Бог.
Извод: Бог е висша съвършена реалност, той е първопричината на нещата и тяхната крайна цел