Какво е да преживееш ужаса от бомбардировките над Русе по време на Втората световна война, да чуваш зловещия вой на сирени, които алармират населението да се крие, да наблюдаваш преминаването на десетки английски и американски самолети, които сеят смъртоносния си товар? Историците са документирали всички въздушни нападения от есента на 1942 до юни 1944 г. над София, Дупница, Враца, Пловдив, Плевен, Русе, Карлово, Калофер и още 170 града и села. Извън архивните документи и статистиката със сухи цифри обаче, най-красноречиви са спомените на свидетелите и снимките, които остават да напомнят за преживения кошмар от бомбардировките. Малцина са живите свидетели за преживения страх, но стотици са хората, които не знаят нищо за черния период с въздушните нападения в историята на Русе.
Ужасяващата картина вече над 70 години е пред очите на 82-годишния пенсиониран учител и кореняк русенец Любомир Корабов.  
По време на бомбардировките през 1943-1944 година живеех в центъра. Тогава бях на 7-8 години, но си спомням, че 
сирените даваха сигнал за тревога и денем, и нощем,  затова трябваше да спим облечени с дрехите
Тогава имаше два обекта, в които отивахме, като градът беше райониран. Едните прокопани окопи бяха в двора на Музикалната гимназия на улица „Борисова“, а вторият обект, в който трябваше да се крием, беше мазата на френския пансион „Нотър Дам Де Сион“ (сегашната сграда на Икономическата гимназия). В тези места се криеха само хората, които живеят на центъра. Там стояхме, докато сирените свирят отбой и известят, че тревогата е отминала. 
Русе беше обект за такива нападения заради петролната рафинерия срещу Захарната фабрика, по-късно предприятие „Леон Таджер“, където се преработваше нефт и горивото се използваше от немската армия. Съюзническите войски имаха обект да нападат тази рафинерия, да спре производството и да бъде разрушена. По този начин немската армия да бъде прекъсната със снабдяването с гориво, обяснява 82-годишният мъж. 
По време на Втората световна война в Русе протичат стопански процеси, които са обусловени от политическото обвързване с Германия и са идентични за цялата страна. 
Според историческите сведения на 21 февруари 1941 година 
германски войници от полк „Бранденбург“ са прехвърлени с ферибота от Гюргево в Русе и за да не правят впечатление на гражданите са преоблечени в български военни униформи
Офицерите са настанени във Военния клуб и в тогавашния хотел „Тетевен“, а войниците в казармите на Пети пехотен дунавски полк. Малко след това пристига и военното им снаражение със самолет до София и от там с камиони до Русе. Доставено е и германско оръжие за Пета пехотна дунавска дивизия в Русе, като става ясно, че германците се готвят да превърнат града в своя военна база. Немската военна част охранява пристанището, жп гарата, понтонният мост между Русе и Гюргево, бензиновите складове, барутната фабрика и други стратегически обекти. Впоследствие присъединяването на България към Тристранния пакт е съпроводено със засилване на германските икономически позиции в Русе. Основните предприятия в града са пряко подчинени на германското командване, а немското влияние в Русе набира сили, опирайки се на опита на довоенната работа на немските културни и просветни организации. 
Голяма част от гражданите обаче все по-трудно приемат присъствието на немските войски в града, които налагат контрол и пряко управляват Петролна индустрия. Германски патрули непрекъснато се движат из Русе, а градът е обкръжен от немски противовъздушни батареи. 
В тази обстановка още през есента на 1941 г. се появяват първите опити за съпротива. Тогава и русенци започват да усещат действителните тежести на войната. Опасността от въздушни нападения става реална и това налага ускорено изграждане на скривалища. 
Русе е важна база на немците
с комуникации и петролни резервоари и може да стане обект на въздушни нападения от противниците на Германия. 
Една вечр, когато се очакваше голяма бомбардировка, трябваше да напуснем града с каруца. Тръгнахме вечерта към село Юпер, което на около 50 км. Бяхме две семейства - аз с майка ми и друга жена с дете на моята възраст. По пътя към Захарната фабрика ни спряха немски военни части, които охраняваха техните системи „Фау-1“ и „Фау-2“ - противоракетни системи за борба срещу самолети. Проверяваха ни много подробно, включително и какво возим в каруцата. Пътувахме цяла нощ, като си спомням, че около село Борисово спряхме да починем в един хан. Пътят, който изминахме с каруцата, беше настлан с камъни, никакъв асфалт. Пристигнахме на сутринта. Там 
за първи път вече видях тези американски и английски самолети, които минаваха, без да нападат
Бяха около 30-40 самолета на едно място, на 15-20 минути разстояние до половин час се чуваше шума на приближаващите двигатели и горе се виждаха като малки рибки. Всички пътуваха в куп, а един ги водеше, разказва Любомир Корабов, който тогава е на 8 години. 
Докато той е в Юпер с майка си, в Русе са баща му с двама от братята му. Любомир е най-малкият от четиримата синове в семейството. Четвъртият му брат по това време учи в Австрия и войната го заварва там. 
Когато започна войната, прекъснахме всякаква връзка и в продължение на няколко години не знаехме какво се случва с него. Той се е включил в редовете, когато руснаците настъпват в Австрия, като е пленен от тях и става преводчик на руското командване. След края на войната се прибра, но ние го бяхме отписали, спомня си Корабов. 
Когато в Юпер видях за първи път тези бойни самолети, си спомням, че единият бе улучен от ракетните системи, които бяха много, много далеч от съвременните. Тогава самолетите решават да бягат и напускат тази територия, като хвърлят бомбите в лозята. А 
пилотите от улучения самолет катапултират и са заловени от властите в Русе
Впоследствие чух от един стар русенец, който е бил военен по него време, че пленените пилоти по силата на редица военни конвенции са били настанени в отделна сграда на военното поделение да чакат края на войната. Около сградата е имало два реда бодлива тел и денонощно е обикалял въоръжен караул. Те са били американски и английски пилоти, които получават провизии от техния Червен кръст, споделя Корабов. 
В Русе той не е присъствал на бомбардировките, но му разказали, че едната бомба пада точно зад Музикалната гимназия. 
До началото на 1944 г. непосредствено над Русе не са извършвани бомбардировки, но още през 1942-1943 г. гражданите преживяват ужасите на противовъздушните тревоги и честите прелитания на английски и американски самолети над града, които бомбардират петролните полета на Румъния и бензиновите резервоари в Гюргево. Русенци
чуват експлозиите на бомбите, наблюдават въздушния бой 
а отделни бомби падат в източните покрайнини на града.
Положението рязко се влошава в началото на 1944, когато десетки бомби се изсипват над Русе. Най-интензивни са бомбардировките през месеците юни и юли. Училищата са затворени. Започва евакуация на населението, на учреждения, сиропиталища, складове по селата. Мобилизирани са лекарите, моряците, железничарите и всички чиновници и търговци, които снабдяват населението с хранителни продукти. Засегнати са източните райони на града и землищата на близките села. При най-голямата бомбардировка над Русе прелитат десетки английски и американски самолети, които пускат около 100 бомби. Има убити и ранени, разрушени са 8 къщи, 12 са силно засегнати, на две места е прекъсната жп линията. 
Пораженията не са толкова големи, колкото в София, но гражданите са в паника
Повече от 70 години Любомир Корабов не може да заличи спомените, които носят страх. Впоследствие той посвещава живота си на учителската професия, като 30 години е преподавател по български език и литераутара в Механотехникума. Педагогът има две дъщери - Кремена и Боряна, които са в чужбина, като едната е учителка по изобразително изкуство, а другата е интериорен дизайнер. Корабов и съпругата му, която е била медицинска лаборантка, се радват и на шестима внуци.