За широката публика Асен Петков Коларов е известен повече като детски поет и разказвач на приказки. Но без да подценяваме жанровете за най-малките, ще кажем, че той е дал на българската литература и култура много, много повече. Той е Асен Разцветников, роден на днешния 2 ноември през 1897 година в прочутото с изкусните си и заможни градинари търновско село Драганово. Баща му е учител, но семейството има и земеделско стопанство. Дядо му по майчина линия - Петър, е бил цигулар. Завършва гимназия в Търново през 1916 г. От 1917 г. работи като телеграфист в телеграфопощенската станция в града, а след това на гара Горна Оряховица. Учи славянска филология в Софийския университет (1920 г.), след това посещава лекции по естетика във Виена и Берлин (1921-1922 г.). Завършва право в Софийския университет през 1926 г.
Учителства в Механо-техническото училище в Габрово (1926-1929 г.). В периода 1930-1934 г. преподава български език в III мъжка гимназия в София, заедно с това е и библиотекар. През 1934 г. работи като библиотекар в Главна дирекция на пощите. От 1934 г. се отдава на литературна дейност - сътрудничи на списанията „Нов път“ и „Златорог“. След 9 септември 1944 г. работи в Института за художествени преводи към Министерството на информацията.
Най-задълбоченото и проникновено изследване на Асен Разцветников под заглавие „Скръбният, нежният: лирическият свят на Асен Разцветников“ е направено от проф.Иван Станков от Великотърновския университет, който сам е писател, при това е един от големите ни пишещи съвременници. Използваме част от неговото заглавие. А текстът, който ви предлагаме, е на Магдалена Гигова и е публикуван в сайта magnifisonz.com.

Асен Коларов, както е истинското име на поета, цял живот е саможив хипохондрик, но понеже е хубавец, винаги е бил преследван от жените. А той се спасявал от домогванията им с панически бяг, убеден, че зла орисница го е обрекла на гонения и самота. Въпреки това напориста столична госпожица го преследвала с месеци. Докато той отсъства, тя
пренася трикрилния гардероб
с тоалетите си в квартирата му. Настанява се с надеждата, че притиснат от общественото мнение, Разцветников ще се ожени за нея. Той обаче дълги седмици спи при приятели и се прибира чак когато кандидат-невестата отчаяна напуска заедно с гардероба си.
През зимата на 1917-1918 г. обаче Асен лети на крилете на любовта. В родното му село Драганово, Великотърновско, е дошла нова учителка - Райна Савова. Двамата са връстници, родени са през 1897 г. Девойката е столичанка, но страда от възпаление на белите дробове и лекарите й препоръчали да се махне от София на чист селски въздух, докато оздравее. Разцветников е влюбен страстно и опасно. Следи всяка крачка на красивата учителка и болезнено я ревнува от всеки, дръзнал да размени дума с нея. У дома не прави нищо друго, освен да рисува портрети на Райна и да й посвещава стихове. Момъкът губи съня си, престава да се храни, изнемощява. Разтревожен, баща му Петко моли учителката да обърне поне малко внимание на сина му, за да не изгуби разсъдъка и здравето си. Асен също има слаби дробове. Трогнато, момичето се съгласява на среща. Младият поет извежда възлюбената си на разходка извън селото и й признава чувствата си. Райна е притеснена от стихийната му страст. Не е сигурна, че може да й отговори подобаващо, и предлага на Асен само своето приятелство. Тя не е някаква надута фръцла. Просто не иска да има по-сериозни отношения, защото е с крехко здраве. Двамата разменят нежни писма повече от 30 години. По онова време обаче единствената им интимност е захарната целувка, собственоръчно приготвена от младата учителка и поднесена от нея на поета в разгара на селска вечеринка.
Верни на сантимента на епохата, 
двамата се заклеват никога да не прекрачат прага на истинското приятелство 
и понеже има опасност да се разболеят от туберкулоза, никога да не се женят.
Писателят Владимир Русалиев твърди, че г-ца Савова е измислила псевдонима на поета. Той не харесвал рожденото си име Асен Коларов и подписвал стиховете си като Хенри Фей, Кент, Пчела... Но нито един не му се струвал подходящ. Една сутрин отърчал сияещ при Райна и от вратата извикал: "Измислих си псевдоним - Светлоструйников!" Тя обаче не е във възторг: 
"Луд ли си? Я се чуй - струи от мене светлина! Голяма глупост... Разцветников! Това е!"
Така се ражда името, с което поетът ще подпише най-прочувствените си стихове.
Райна също реди рими, но успява да издаде само една стихосбирка през 1940 г. Животът ги разделя. Асен следва славянска филология и право в София, продължава образованието си във Франкфурт и Виена. Райна заминава за Париж и учи в Сорбоната. Но потокът от писма не секва.
Както повечето интелектуалци по онова време и Разцветников има леви убеждения, но последиците от Септемврийското въстание през 1923 г. и атентатът в черквата "Света Неделя" през 1925 г. изпълват с горест и ужас. Той преживява всяка смърт на съратник и приятел като лична трагедия и излива чувствата си в баладите "Каин", "Удавници", "Над родните степи", в стихосбирката "Жертвени клади" и в поемата си "Двойник". Притеснен от разочарованието, че и хората, които е смятал за братя по идеи, също убиват, поетът решава да замине за Париж при жената, която обича от 20-годишен. Райна е във възторг от перспективата да заживеят заедно в града на любовта, да четат поезия и да споделят творчеството си.
Във Франция обаче Разцветников потъва в дълбока депресия
Вместо да реди любовни рими той се оплаква на Райна, че текстът, който е започнал да пише в България, "го гледа с питащи очи", а той не е в състояние да продължи. Савова унива заради любимия си. За да я развесели, той й съчинява уж забавни стихове, които я ужасяват: 
Само на обед ще се срещнат във вестника, 
Че в полунощ не знам кой си Разцветников, 
луд и пиян от прозореца скочил е 
и е останал безжизнен на плочите. 
Асен целува любимата си за сбогом и се връща в София, за да поплаче на приятелско рамо за несъстоялото се щастие. Христо Миндов, с когото се познават от детинство, казва, че Разцветников нелепо-поетично се опитвал да обясни бягството от полето на любовта. "За да обича човек дълбоко и всеотдайно, той трябва да усеща любовта като песен, която се стопява в душата му. Да потънеш. Да изчезнеш. Да стане толкова тихо, че просто да "вали тишина"."
И в живота му задълго се настанява тишината на чувствата. Писмовният роман с Райна продължава до самата му смърт. Двамата са толкова свързани духовно, че в нощта срещу 30 юли 1951 г. странен сън спохожда възлюбената му, твърди Галина Минчева. На любимата на поета й се присънва, че е поканена на тържество в Съюза на българските писатели. Там са Дора Габе, Елисавета Багряна, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, настанени на дълги Т-образно разположени маси. Внезапно влиза Разцветников, облечен в сив костюм, и й казва: 
"Тръгвам на далечен път, вечен път"
Райна е потресена. Тя е убедена, че сънищата й са пророчески и когато й се яви някой в сиво, той вече не е между живите. На другия ден чува по радиото вестта за кончината на поета.
Борис Цветанов обаче разкрива пред сайта "Десант", че Райна не е единствената жена в живота на Разцветников. В заника на дните си той изпитва огнени чувства към друга поетеса - родената в Санкт Петербург Антония Хан Ботева. Връзката им е описана от краеведа Никола Чолаков, учител в Драганово, родното село на поета. Той
раздипля биографията на рускинята
Антония е родена в Санкт Петербург на 21 септември 1899 г. Дядо й Едуард Хан е германец, емигрирал в Русия. Баща й е бил учен химик, доктор на природните науки. Майка й Ема е естонка. В младостта си тя е гувернантка на Наташа Сикерина, първата любима на композитора Александър Скрябин. В Петербург г-ца Хан посещава частно училище за благородни девици. В дома им се говори на немски, руски, френски и английски език. Семейството напуска Русия през 1918 г. и се установява в Германия. Антония иска да учи медицина, но няма средства и се записва в двегодишни педагогически курсове. Младата дама пише стихове, разкази и си води художествен дневник до смъртта си през 1962 г. Чрез писма се запознава с Христо Ботев Велковски, който учи за агроном в България. Женят се, но бракът й не е щастлив. През годините Антония учителства в Априловската гимназия в Габрово, Угърчин, Плевен и в София.
С Разцветников се запознават през 1949 г. в дома на неговия приятел Гео Крънзов, писател, режисьор и журналист. Асен е самотен и разяждан от мании. Той е
убеден, че Държавна сигурност го следи и иска да го убие
Намира пристан в обятията на Антония. Тя е до него в най-черните му фантазии, в най-болезнените моменти, дори когато е на легло. Разцветников е взрян в здравословното си състояние през целия си живот, но започва да вдига необяснимо температура. В началото го лекуват от маларична треска. Той иска да се лекува във Виена, но го изпращат в Съветския съюз. Там медицинските светила му откриват левкемия. От Москва изпращат в София урната му. Някои от приятелите му подозират, че е убит. В горещия юлски ден радиото съобщава трагичната вест и зазвучава траурна музика. Лидия Буюклиева, дъщерята на Антония Хан Ботева, разказва: "Майка ми чу по радиото вестта. Стоеше като вцепенена. Не можеше да повярва. А след това избухна в горестен плач... Асен беше за нея голямата й среща в живота!". 
Автор е на шлагери и преводи
"Никога не съм заемал държавна служба. Живял съм само от перото си...", изповядва Разцветников. И действително той е сред малцината писатели, които се издържат единствено чрез словото. Дори задълбочените литературоведи не знаят, че той е автор на текстовете за най-популярните навремето шлагери: "Аз си имам две съседки", "Недей тъгува за мойта изневяра", "Сънувах те до мене", "Дете на моите години", "Тумбалалайка"... Пред композитори, певци и производители на грамофонни плочи той ги представя като преводи, защото се срамува от "поетичната си ширпотреба". Но пред приятеля си Гео Крънзов признава, че с една-две песнички си докарва колкото от цяла стихосбирка. Акад. Николай Кауфман проучва и издирва 1500 стари градски песни и доказва авторството на Разцветников на 33 от тях, но вероятно са много повече. 
Освен това е написал и химн на София, а като даровит преводач от немски, френски и старогръцки е вложил талант в българските версии на "Херман и Доротея" от Гьоте, "Тартюф" от Молиер, откъси от "Илиада", на романи от Емилио Салгари, Габриел Фери, Стефан Цвайг и др. Създал е дори реклами за пудрата "Коти".
Нещастен и в смъртта
Дори посмъртно се потвърждава убеждението на Асен Разцветников, че зла орисница го е целунала. Той си отива от живота в Москва и оттам изпращат урната му в София. Понеже няма роднини, тленните му останки отиват в Съюза на българските писатели. Докато урежда погребението, тогавашният председател на организацията Георги Караславов държи урната върху бюрото си. Една сутрин обаче чистачката вижда "красива кутийка, пък пълна с пепел", и я изпразва в кофата за боклук. За да избегнат грандиозния скандал, от СБП набързо я запълват с пръст и церемонията минава без сътресения. Приятелят му, поетът Никола Фурнаджиев, пише в спомените: "Ако поетът ни гледа отнякъде, би казал: "Виждате ли, че бях прав. Дори и след смъртта си трябва да се страхувам".