Микробусът с петте пътници се носи плавно покрай гъвкавото тяло на древната река Брахмапутра. Пътят следва плътно извивките на поредните свещени води. Тези точно извират от Кайлаш, пресичат Тибет и се отправят надолу към Индийската земя, за да се влеят чак в Индийския океан. 
Тибет е тих. И... притихваш. Неусетно започваш да чуваш все по-ясно навътре в себе си. Стъпваш тихо, говориш тихо, дишаш тихо...
В това безмълвие наоколо писъците на кръжащите плътно един до друг лешояди над поредния каменист връх отсреща се чуват пронизително през полуотворените прозорци на буса. Поглеждам нагоре - толкова са много, като черен облак. 
Небесно погребение - отронва тихо нашият гид Тян /Тянзин/. Сърцето ми се свива. Знам какво се крие зад така романтичното название на нещо така страховито.  Тибетците не заравят техните починали близки. Нито ги изгарят, както правят в Индия и Непал.
Те предават тленната плът за храна на птиците
Тян се впусна в подробности: тялото се разчленявало, близък на покойника го носел до върха, където духовно лице извършвало ритуал, след което парчетата се разпръсвали наоколо. Лешоядите кръжат и чакат пиршеството си. 
Деликатната чувствителност на европейските очи и уши приема подобна информация като чук по главата. Романтичната представа за Тибет, като място на мистика, тайни, святост, се опитва да вмести във вътрешното пространство на възприятията ни зловещата картина на така романтично именуваното "небесно погребение"! 
Всички тези полюсни мисли и чувства бушуват и в мен, докато слушам покъртителните подробности от устата на нашия гид. 
Отдалечаваме се от облака на лешоядите и отново става тихо. Отново мога да чувам мислите си, сърцето си. Погребват ги на небето - е, и? Каква е разликата - дали ще дадеш мъртвата плът на червеите и мравките в земята или на лешоядите, рибите, дивите животни? Така или иначе вселенският промисъл е такъв - мъртвата плът да се превърне в храна за живата. За да продължи животът!
Тибет е мъдър и всъщност почита Живота във всичките му форми
Бурята в главата ми утихва...
Спомням си първото си докосване до Тибет, преди 5 години, когато тази земя и всичко, свързано с нея, ми изглеждаха като далечна приказка и дори нямах идея, че някой ден ще имам порива и куража да прекрача в този свят. Бях на първото си пътешествие в Индия. Организирах си го сама с приятел и съответно ние сами си избирахме маршрута. Настъпваха горещините в централната част на Индия и западните пътешественици, които като нас си бяха дали повече време в това необятно за изследване пространство, се отправяха на север към Хималаите. Любопитството ни на изследователи ни отведе в Маклаудгандж, малко селище високо в планината близо до град Дарамсала. Наричат района Малкия Тибет, защото тук се намира резиденцията на Далай Лама и главният будистки храм - нещо като катедралата "Свети Петър" във Ватикана за католиците. Районът е населен с много тибетци. В Дарамсала се намира и главният бежански център за нелегално преминалите границата емигранти от Тибет. 
Обичам да се разхождам сама на непознати места, защото това ми дава свободата да избирам и пътеките си, и срещите си с нови хора. Едно младо момче дълго ме беше наблюдавало, докато си почивах на пейка в района на централния храм. Престраши се и ме заговори. Оказа се 27-годишен тибетец, който
много напористо и смущаващо започна да ме ухажва
всъщност "ухажва" не е точната дума според нашата представа, но общо взето ми обясни, че бил запленен, не можел да откъсне очи от буйната ми коса, очи... Прекъснах го с усмивка и го упътих към младите девойки наоколо: "Синко, ти си по-подходящ за дъщеря ми, която е на 20 години. Нещо си се объркал, но ти благодаря за милите думи".
Тибетецът не се отказваше. Не искаше и да чуе за младите девойки наоколо. Можеше и да съм повече от поласкана, но реших да не обръщам внимание на романтичните му изблици, а да го разпитам чисто практично за неща, които ми бяха интересни, а нямаше кой да ми разкаже. Докато се разхождахме по тесния асфалтов път в планината, Тачи не спираше да ми пее тибетски песни и да бере горски цветя, които да ми подарява. Не познавах други тибетци до този момент и се опитвах да разбера повече за тибетските нрави, как живеят там, каква е неговата лична история, която го е довела до тук. 
Младежът се оказа студент по философия. Пристигнал в Дарамсала с друга група бежанци, когато бил 17-годишен.
Имал общо 12 братя и сестри, една майка и двама бащи?!
Тук онемях! Предположих, че майка му се е женила два пъти. Не, не! - коригира ме Тачи. Майка му била женена за двама братя?! Виждайки недоумението в погледа ми, тибетецът спокойно обясни, че това не е нещо необичайно за родината му. Нормална практика било една жена да се ожени за двама, трима, петима мъже, но трябва да са братя! Това се правело, за да не се разпилява имотът, за да оцелява семейството. Ако едно семейство има трима сина за женене, а имотът не е толкова голям, че да се дели, вземат им една жена и така животът продължава. Братята се грижат за децата наравно и никой не претендира за своето дете. Впрочем, ако не бил заминал за Индия, вероятно и него така щели да го оженят наравно с братята му, защото семейството не било много заможно. 
Очите на Тачи помръкнаха, защото си спомни за семейството си. Сигурно никога нямало да ги види пак. Не можел да се върне в родината си, защото най-вероятно го чакало смъртно наказание. Някои семейства, както и неговото, които искали да дадат шанс за образование и просперитет на поне едно от децата си,
събирали пари и изпращали чрез трафиканти най-будното си дете в Индия
Вървели с дни през заснежените планини, за да прекосят нелегално границата. Понякога в групата имало и съвсем невръстни деца, които тръгвали с родителите си. Цели семейства се опитвали да избягат в Индия. Наскоро в бежанския център в Дарамсала довели 4-годишно момиченце. Родителите му починали по пътя, но другите от групата спасили детето и го довели тук. Сега някой трябва да му стане настойник и да се грижи за него.
Тачи внезапно скочи и ме целуна. Строгият израз на лицето ми и гневният ми изблик го накараха дълго да се извинява и горко да съжали за необмислената си закачка. Трябваше да обяснявам, че независимо какво си представя той за западната култура, когато една жена му каже "не", това означава "не" и той е длъжен да се съобразява с нейния избор. Освен това нямам представа какво е в главата му, но аз очевидно не съм му жена по мярка по никакви критерии. 
Останахме приятели. Когато си тръгвах от Маклаудгандж, младото момче от тибетската планинска пустиня дойде да ме изпрати и
на сбогуване ми върза бяло тебетско шалче за късмет и защита от зли сили
"Помни, че когато отидеш в Тибет, имаш дом, в който можеш да отседнеш. Семейството ми ще те приеме и ще се грижи за теб. Аз им писах за теб, Руслина!". 
Картините на пътя се сменят, а заедно с тях и мислите ми. Нито помня името на селото, от което беше Тачи, нито някога наистина ме е интересувало. Забравих го в мига, в който той ми го каза. Тибет? Та тогава аз не предполагах дори, че някога ще се върна пак и в Индия, а какво оставаше да си мечтая за Тибет.
Картините се сменят, но темата остава една и съща - Тибет и неговата мистика. 
Планинска пустиня! Точно тук разбрах наистина смисъла на тези думи. Пустиня - голи каменисти върхове и дълбоки тъмни падини между тях. Зеленото почти не се забелязва в пейзажа. И е така красиво, така неизказано величествено и вдъхновяващо, че не намирам думи за цялата гама от усещания, които се надигат в мен. 
Опитвам се да открия връзката между хората, населяващи тази земя, и самата земя. Искам да си отговоря какво ги е направило такива -
силно отдадени на Невидимото, дълбоко религиозни и смирени
 И при тази дива пустош, защо им е на китайците тази земя, та толкова кръв са изгазили, толкова яростно я стискат и се опитват да я опитомят? 
Пътят, по който плавно се носим, всъщност ни връща към столицата Лхаса, откъдето тръгнахме преди 3 дни. Зад гърба ни са останали древните храмове на Шигадзе и Гаядзе; недостъпните малки монашески пещери и килии, пръснати в скалите над манастирите; монотонното пеене на монасите и тежката миризма на лой от тибетски як. 
Използват я навсякъде и за всичко - за готвене, за специален тибетски чай с лой, в манастирските светилници, че и за мазане на телата като лекарствено средство. Всяко място по света си има свой аромат.
За мен миризмата на Тибет е миризмата на лой от як
Всеки тибетски манастир си има няколко вътрешни храма. Главният обикновено е посветен на основателя на манастира - първия Лама, около който е започнало изграждането на обителта. Другите по-малки храмове са в памет на следващите велики учители /лами/, които са белязали историята на манастира. Вярва се, че техните духове и сега са източник на сила и мъдрост, подкрепят и помагат. 
Промъкваш се през тежката лоена завеса на вратата на храма и се озоваваш в един друг свят - той няма възраст, той просто съществува! Той е обгърнат в полумрак, статичен и строг... и разточително блестящ. Фигурите блестят в позлата и са отрупани с истински скъпоценни и полускъпоценни камъни - изумруди, рубини, опали. Цялата гама от красиви, фино шлифовани минерали украсява изобилно статуите на обожествяваните духовни водачи. Благоговее поклонникът, тихо стъпват монасите, а
в нозете на величествените религиозни фигури се търкалят камари от дребни банкноти и плодове - дарове от молещите се
Такова разточителство и щедрост към статуите на мъртвите светци и такава бедност и скромност в живота на тибетския народ...
Внезапно ми просветна! Забелязах, че от дясната страна на пътя ни към Лхаса през тази планинска пустош преминава една съвсем новоизградена железопътна линия. На всеки стотина метра от трасето й има охранителен пост - малка вишка за въоръжен войник. Попитах Тян защо е тази гъста охрана. Пазят жп линията от евентуални нападения на бунтовници, обясни гидът. Явно влаковете не са само за туристи. Това, което ми просветна, беше един от възможните отговори на въпроса: Защо им е на китайците тази безплодна планинска пустиня!
- Има ли тук полезни изкопаеми? Има ли ценни метали и скъпоценни камъни, попитах. 
Тян се оживи:
- Има, много и различни. Китайците разработиха много мини, но местни хора не работят тук. Дори не ги знаем къде са. Водят работници от Китай. 

Това ми помогна да си обясня и друго. В покрайнините на столицата на Тибет, Лхаса, забелязах цял новоизграден малък град. Огромни жилищни блокове на по над 10 етажа, детски площадки, административни сгради, училища, детски градини, прави улици с тротоари, насадени дръвчета, зелени площи... и нито един жив човек не се вижда в него,
сякаш неутронна бомба е паднала и не е оставила никакъв живот
Тян обясни, че това е новоизграден до ключ комплекс, който си чака заселниците от Китай. Правителството го е построило специално, за да бъдат настанени там работници, които ще бъдат докарани от вътрешността на страната. Създадени са им перфектни битови условия. /Очевидно, за да бъдат лоялни към щедрото китайско правителство, помислих си./ В Лхаса не забелязах някаква индустрия, явно това са работници за мините в планините наоколо.
Времето в Тибет тече бавно. Сякаш минутата е разтегната до Вечност. И хората пребивават в тази вечност - тихо, монотонно, смирено. Очите им не са тук, те са някъде във Вечността. А този живот им е даден за смирено оцеляване и поклонение към Вечността.
*****
Трудно е да планираш Тибет. Когато си се насочил натам, бъди готов за всякакви изненади и внезапни промени. То е като силно люшване в неочаквана посока. Пренарежда плана и отново застива в своето мъдро смирение. 
Трябваше да организирам пътуването за мен и малка група приятели-пътешественици, с които през последните години прокарахме много свои, неутъпкани пътеки до различни дестинации в Азия. В Тибет не може да стъпиш като свободен пътешественик и да си самоорганизираш пътуванията - да си наемеш кола, да си избираш спонтанно посоки и хотели. Задължително трябва да си под контрола на местна туристическа фирма. Трябва предварително да си договорил всичко - точното време на пристигането и заминаването ти, местата на пребиваване, кой ще те посрещне и изпрати, кой ще те придружава, по кои точно пътища ще минеш. Фирмата ти вади съответните разрешителни и едва с тези придружаващи писма можеш да получиш виза. 
След дълго ровене в интернет и четене на отзиви и препоръки, избрах местен партньор. Близо половин година водихме кореспонденция, намествахме и уточнявахме маршрута, поспорихме за бюджета... 
Първоначалната идея за по-дълъг престой с посещение на базовия лагер на Еверест и „кора“ /пешеходна обиколка, произнася се с ударение на о/ около митичния връх Кайлаш, постепенно отпадна. Възрастта и физическото състояние на малката ни група, а и не на последно място цената на такъв маршрут, поохладиха първоначалния ми ентусиазъм. 
Светът е полудял по разпалващите въображението истории за мистични преживявания и житейски обрати след извършването на кора около Кайлаш. В близост до тази планина извират едни от най-дългите реки на Азия - Инда, Брахмапутра, Сутледж и Карнали. Тя е свещено място за пет религии - индуизма, будизма, джайнизма, сикхизма и местната тибетска религия Бон. Всеизвестният факт, че много поклонници намират смъртта си около Кайлаш, защото физическото им състояние не може да понесе височината /4500-5700 метра по време на прехода/ и трудността на терена, някакси се пренебрегва.
Копнежът за чудеса и свръхестествени преживявания е по-силен дори от инстинкта за самосъхранение
Имам чувството, че всеки поел по този път, очаква точно на него да му се отвори митичната врата към тайния райски град Шамбала, населен /според легендите/ с висши същества, които творят само със силата на мисълта си. Според историите за масова консумация Шамбала със сигурност е в Хималаите, а още по-сигурно било, че вратата за нея е някъде около Кайлаш. Не оспорвам факта, че със сигурност това е едно силно енергийно място, но когато става дума за духовност, всяка легенда трябва да се чете между редовете, т.е. да се търси дълбоката символика, в която е закодирана мъдростта/истината. По време на подготовката си за пътуването в Тибет изгледах много филми и филмирани експедиции за Кайлаш и търсенето на входа към Шамбала. Експедициите почти винаги бяха придружавани от местни духовни лица /лами/, които неизменно повтаряха на търсачите едно и също нещо:
„Шамбала е духовен път, духовно ниво! Не търсете вратата вън от себе си, Шамбала е във вас!“
Впрочем същото каза и моят хималайски йога мастер от Индия Свами Парамахамса, когато го попитах за Шамбала. 
Но... Какво да се прави, светът чува само това, което иска да чуе!
Мисля си за Кайлаш, който всъщност не посетихме, защото когато става дума за Тибет, ако не физически, то поне емоционално, всички пътища достигат до Кайлаш. А може би защото реката, покрай която се вие нашият път, извира от подножието на този връх.
За нас съдбата беше избрала друга поклонническа кора - около манастира Ганден, в близост до Лхаса. Ах, колко мъдра е Вселената, когато чертае нашите пътища! Ние дори не подозираме, когато нещо се обърка, какъв дар ни е подготвила Мъдрата Майка! Всъщност Ганден влезе в нашия маршрут съвсем случайно, благодарение на една неприятна изненада при подготовката на пътуването. 
Тъй като в Непал, където беше първата ни спирка на пътешествието и откъдето трябваше да вземем визи за Тибет, след земетресението нямаше пешеходна връзка с Тибет, трябваше да хванем самолетен полет между Катманду и Лхаса. Далновидните китайци и тук са го измислили.
На тибетското летище могат да кацат само самолети на китайски авиокомпании
Връзката Катманду - Лхаса се осъществява само от две китайски компании и този чуден монопол им позволява да правят каквото си искат с цените на билетите. Само за пример: ако от София до Катманду можеш да стигнеш на цена около 500-550 евро при внимателно планиране, то цените за едночасовия полет от Непал до Тибет започват от 600 евро и нагоре. Освен това, както казах, няма нищо сигурно, когато пътуваш за Тибет. Та, 3 дена, след като купихме билетите и вече всичко беше уговорено и резервирано по маршрута в Тибет, получих любезен имейл от авиокомпанията, че полетът е отменен и няма да се пътува изобщо на този ден. Ако искам, могат да ми върнат парите, ако пък искам, мога да си избера друг полет един ден по-рано или един ден по-късно. Изпаднах в тих ужас. Ами сега? Че и не отговарях само за себе си, а и за други хора, нали бях организатор. 
Веднага захвърчаха поредните имейли с Тибет и ново пренареждане на програмата. Признавам си, наистина бях попаднала на точния човек в Тибет. Уозер бързо измисли план за допълнителния ден в Лхаса.
И този план се наричаше Ганден манастир
Не беше включен в предварително уговорената ни 7-дневна програма.
 Още докато бусът ни се изкачваше нагоре към върха, където се белееха зидовете на Ганден манастир, започнах да разбирам защо съдбата беше пренаредила нещата така, че да стигна до това място. От всички манастири и места, които очите ми обходиха през тези дни в Тибет, определено мога да кажа, че това беше моето място. Тесният асфалтиран път, който се виеше нагоре през безлюдните голи баири, прави това място лесно достъпно за туристите днес, но в същия момент, докъдето поглед стига, не се виждаше никакъв друг признак на живот, освен белите стени на манастира на върха. Гледката от самия манастир беше спираща дъха. Огромната планинска пустош наоколо беше разчертана от малки пешеходни пътечки, които водеха към манастира, но сега по тях не се виждаше жив човек. Представих си каква сила и вяра е била нужна, за да вървят поклонниците и монасите километри нагоре по стръмното.
Първото нещо, което грабна погледа ми и разтуптя сърцето ми при гледката на манастира отдалеч, беше една малка пещера в скалите отстрани. Входа й беше с изграден зид, прозорче и врата. От мига, в който я зърнах, цялото ми същество се стремеше да достигне до нея. Исках да вляза там, да поседя сред скалите, да се слея с тишината точно в тази пещера...
Разбира се,
това беше пещерата на монаха, известен като Лама Цонкпа - основателя на манастира
който прекарал дълги години в усамотение и медитация на това място. Поклонниците постепенно намерили пътя към него, започнали да се събират ученици, да идват хората с дарове и така се изградил манастирът, един от най-големите в Тибет. Нашият гид обясни, че този манастир принадлежи на сектата на гелугпите, известни още като „жълтите шапки“. Всъщност думата „секта“ не трябва да смущава никого, защото почти целият тибетски будизъм е разделен на различни секти, обитаващи различните манастири. В основата си те са будисти, просто всеки религиозен водач, около който се е създал отделен манастир, е сложил своя отпечатък, своята духовна опитност в търсенето и намирането на пътя. 
По принцип снимането вътре в главните храмове на манастирите в Тибет е забранено. За нарушения им глоби, които са изписани с едри букви на табелки още при влизането в храма.
Тези глоби всъщност са и вид такси, които като ги платиш, можеш да снимаш колкото искаш
До този момент не се бях изкушавала да снимам. Интересуваше ме само самото ми присъствие там. В Ганден обаче всичко ми беше различно - много по-силни бяха усещанията ми, по-динамични поривите ми. Платих си „глобата“ и исках да запечатам с апарата си всичко. Много скоро обаче атмосферата на мистика и святост ме погълна и съвсем забравих за фотоапарата. Тежката миризма се просмукваше в дрехите и кожата ми, но тук тя на ме гнетеше. Напротив - подсилваше усещането ми за нещо древно, за нещо свръхестествено, необяснимо и неизказано, но много близко до сърцето ми. Попивах всяка извивка, всеки звук. Звук? В най-отделечения ъгъл на главната олтарна зала на манастира звуците ставаха по-силни. Не, не звуци, а вибрации.
Силни и мощни вибрации от гърленото пеене на мантри от няколко монаси
придружено с ритъма на специфичните им вибрационни инструменти. Вибрацията изпълваше мрачното пространство и колкото повече приближавах, толкова повече ме привличаше и завихряше в своя свят. Исках да вляза в малката зала, откъдето идваха звуците и пеенето. Там не може, спря ме един монах. Вратата беше отворена, виждах молещите се вътре, но не можех да прекрача. Краката ми натежаха, почувствах, че не мога да се отделя от това пространство. Исках да остана, да се потопя, да се разтворя в тази магия. Тя вадеше нещо от мен, тя ме пречистваше, успокояваше, вдъхновяваше...
Мисля, че буквално се свлякох на една от пейките в голямата молитвена зала и вече не исках да помръдна оттам. Дадох знак на другите да продължат без мен обиколката на манастира. Нищо повече не ме интересуваше. Затворих очи.
Аз самата бях станала тази вибрация и целият останал свят беше изчезнал
Течаха сълзи, а ръцете ми бяха тежки и безволеви, за да ги избърша. Нека! Каква ли тежка мътилка се къртеше от дълбините на душата ми в тези минути и опрощаващата милост в тибетската монашеска молитва я чистеше и отмиваше.
Другите от малката ни група бяха свършили с разглеждането и се бяха върнали за мен. Магията явно завладя и тях, защото скоро и те насядаха и притихнаха. Когато накрая все пак се откъснахме и излязохме отново навън, на никого не му се говореше. Мисля, че тогава, в онзи храм, разбрах какво кара монасите да се стичат към манастирите и да остават там. Казват, че абсолютно всяко семейство в Тибет дава поне по един син на някой манастир. Понякога и повече от синовете избират монашеския живот. Някои после се връщат към светските си задължения, но някои се посвещават изцяло и докрай на духовния път. Това винаги е въпрос на личен избор. 
Приятелите ми решиха да направят кора около манастира. Това значеше да обиколят целия хълм по една поклоническа пътека. Аз реших, че направо тръгвам към пещерата и ще ги чакам там, тъй като пътят на кората в крайна сметка стигаше и до този храм-пещера, но след като обиколи целия хълм. Исках да си дам време в усамотение. Наистина не ми се говореше.
Сетивата ми се бяха наситили на гледки. Нещо ме теглеше навътре в себе си
 Пътеката беше тясна, камениста и стръмна. Заради височината в Тибет често изпитвах недостиг на кислород. Този път обаче имах чувството, че някой ме води, че познавам извивките, че съм стъпвала по тези камъни. Когато стигнах пред вратата на храма-пещера, изпитах странното усещане за завръщане при нещо близко, нещо, което ще ме приюти и успокои. Наблизо до входа забелязах един монах. Вероятно беше пазителят, но той не смущаваше поклонниците, стоеше мълчаливо на няколко стъпки встрани от пещерата. Влязох. Беше точно, както го исках - бях съвсем сама, а вътре горяха само няколко маслени свещника...
В живота на човек понякога има преживявания, които са толкова съкровени, че е безсмислено да се опитва да ги облече в думи. Тези преживявания се раждат в тишина и е добре да си останат при тишината.
Разбира се, не си тръгнах от Тибет без да измия нозете си в поне една свещена вода.
Водите са моята страст на пътешественик
Всеки отнася нещо със себе си от местата, където е бил. Аз отнасям стъпките си във водата. Свещените води на Брахмапутра отмиха греховете ми в тибетската планинска пустиня, както това преди това сториха водите на Ганг в Индия, и на езерото Пхева в Непал. Знам, че някъде ме чака и нова вода, през която да премина. Едно очистване никога не е излишно. Грешни сме.