130-ата годишнина от смъртта на удивителния революционер, писател, политик и общественик Захари Стоянов ще бъде отбелязана с кръгла маса, която организира Регионалният исторически музей във вторник, 24 септември, обясни директорът на музея проф.Николай Ненов. 
През 2020 година се навършват 170 години от рождението на Захари Стоянов, затова музеят започва поредица от събития, които посвещава на живота на великия българин, когото съдбата много сериозно свързва и с Русе. Кръглата маса във вторник е първа в тази поредица, в нея ще вземат участват специалисти от музеите в Сливен, Пловдив, Медвен - родното село на автора на паметните "Записки по българските въстания". Очаква се в работата на форума да участие също кметът на село Медвен Кънчо Джендов Дънеков, а също дъщерята на Стефан Чирпанлиев, автор на обемистата "Биография. Захари Стоянов", издадена от издателство "Народна култура". Специална покана за участие има и 
русенският изследовател на живота и творчеството на Захари Стоянов - поетът Йордан Палежев
В навечерието на кръглата маса и на един от важните за страната празници, Деня на независимостта, се обърнахме към музея на Захария в Русе и към историчката Теодора Бакърджиева, за да припомним по-важните факти, свързани с една от най-любопитните фигури от българската история. 
Обикновено обзорът за посетителите в къщата-музей "Захари Стоянов" започва от стаичката току до входа, където първото нещо, което впечатлява, са огромните шаечни панталони, разпънати на стената. Под тях са подредени няколко грамадни железни ютии, които шивачите пълнели с горещи въглени, стряскащи с размерите си ножици, изрязани кройки на сетрета. 
Както е добре известно, двайсетгодишен Захари Стоянов идва в Русе, след като решително скъсва с овчарлъка, като съкровената му мечта е била да учи, разказва Теодора Бакърджиева. Обикаля училищата, ходи и в училището на Исляххане, но навсякъде среща в най-добрия случай подсмивания, а даже и откровени подигравки. Накрая отишъл в общината, та и там да заяви желанието си да учи, но и оттам го изгонили. Тогава се главява чирак в една от русенските абаджийници и 
вместо да се посвети на науката, започва да се учи да шие
Успоредно с това обаче той открива за себе си русенското читалище "Зора" - и там намира точно това, което търси от години. Отначало плах и нерешителен, постепенно - след като от читалището не го изгонват, както са правили навсякъде досега! - започва да взема книжки за прочит и постепенно се вписва в кръга на хората, които съставят читалищния елит. Така че когато майсторът абаджия една вечер вижда, че при чираците свети и спипва най-възрастния, вече мустакат чирак, да му хаби свещите, за да чете, го прогонва. Захари Стоянов се подслонява в читалище "Зора", което става негов дом и в пряк, и в преносен смисъл, припомня Бакърджиева. 
Читалище "Зора" е мястото, където Захари Стоянов попада сред революционерите, решени да се борят за освобождаването на родината, и органично става един от тях. А Никола Обретенов е бил човекът, който първи се е сблъскал с таланта на Захари Стоянов да описва събития и персонажи, с неговия усет и чувството му за историчност, казва Бакърджиева. Затова той стимулира Летописеца да разгърне дарбата си да пише. Така благодарение на Русе и на русенеца Обретенов българските читатели получават възможността да се докоснат до интелектуалната мощ на публициста, историка, белетриста, полемиста Захари Стоянов. 
Как този едва научил се да чете млад мъж, който допреди да пристигне в Русчук, се е опиянявал най-вече от богословски четива и библейски притчи и сказания - и дори 
като юноша е бил готов да приеме монашеско пострижение
- за неописуемо кратко време израства до убедителен, красноречив и вдъхновен публицист? Той, който в Русе установява, четейки табелите по сградите на улиците, че има и други букви, освен вече познатите му кирилица и арабско писмо, и когато му обясняват, че това е "на франчушки", той се впуска да учи "франчушки", тъй като на този език говорели културните хора в цяла Европа... Записва надписите по табелите и след това пита и разпитва как се четат и какво означават. За да се стигне не след дълго дотам, че самият той да пише на френски своите кореспонденции... 
Битието му като един от апостолите на Априлското въстание е добре известно на хората, които проявяват интерес към история. По-малко известен факт е, че след Освобождението е член на окръжния съд в Търново, а през 1881 г. става секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в Окръжния съд в Русе. Публицистичната му дарба в този период се изявява все по-ярко. Тъкмо тя обаче става повод Захари Стоянов да бъде изгонен от Княжество България без право да живее където и да било в пределите му. Конкретната причина е памфлетът "Искендер бей", с който според литературната критика Джендо 
"влиза дръзко и скандално в литературата"
както посочва в своя студия Борислав Гърдев. Написаният през 1882 г. памфлет е изпълнен с жлъч и подигравки към тогавашния му враг и бъдещ приятел Александър Батенберг, което няма как да бъде подминато и простено. Впрочем, през същата година по аналогичен начин Захари си разчиства сметките и с един от вдъхновителите на преврата на 27 април 1881 г. д-р Константин Стоилов в друг, непечатан приживе памфлет "Българският Кавур".
Така Захари Стоянов се озовава в Източна Румелия - а в Пловдив сварва подготовката за въстанието, което малко по-късно ще провъзгласи Съединението. Там той прилага опита и познанията, които има, за да се осъществи актът на обединяването на двете части на разкъсаната българска държава. А оттам нататък следва и политическата кариера на Джендо, някогашното овчарче от сливенското село Медвен. 
От 1986 година се установява в София, заедно със съпругата си Анастасия Обретенова. Нейната майка, легендарната Баба Тонка, не харесвала Захария. А петте години - от 1882 до кончината на съпруга й през 1889 г., едва ли могат да бъдат наречени безоблачни за Анастасия. Дори само заради това, че двамата губят две дечица. Първият път бременната в осмия месец Анастасия ражда преждевременно след падане и бебето умира. Второто им дете - дъщеричката Аглика, умира двегодишна от инфлуенца. Третата рожба, Захаринка, се ражда след смъртта на баща си. 
Тази смърт често пъти се обвива в мистериозност.
Захари Стоянов умира в хотел "Сюез" в центъра на Париж
Заминава там в качеството си на председател на Народното събрание - вероятно един от най-младите председатели на българския парламент, заел този пост едва 38-годишен. 
Става му зле, още докато пътува във влака към френската столица. Когато се настаняват с Анастасия в хотела, веднага викат лекар. За съжаление, оказва се, че не е възможно да му помогнат, и Захари Стоянов умира на 2 септември 1889 година. 
Ковчегът с тленните му останки първо пристига в София, където го очаква многохилядно поклонение. След това с влак го закарват до Лом, а оттам с шлеп - до Русе. В Русе хиляди хора посрещат тленните останки още от пристанището, разказва Теодора Бакърджиева. Жена му Анастасия прави семейната гробница, погребва мъжа си и след това остава да живее в Русе, където работи като учителка. А през април 1990 година се ражда дъщерята Захаринка. 
Когато през 1978 година започваше подготовката за преместването на костите на революционерите от Парка на възрожденците в Пантеона, проф.Йордан Йорданов бе единият от специалистите, които дойдоха от София, за да отворят ковчега, разказва историчката. Сред оцелелите вещи са обувките на Летописеца. Проф.Йорданов е автор на възстановения портрет на Захари Стоянов, който, отлят от бронз, е поставен в музея. Той прави на останките
експертиза, за да установи дали има запазена отрова
пояснява Бакърджиева. Анализът на кости, нокти и коса показал недвусмислено, че няма наличие на натрупани отрови. Така версията, че Захари Стоянов е бил умишлено отровен от свои политически противници, като му е бил подхвърлен натъпкан с отрова суджук или бира със стъклен прах, отпада. Според проф.Йорданов политикът е страдал от язва на стомаха, в неговата кореспонденция от последните месеци преди кончината му се откриват оплаквания от неразположение, свързано със стомашни проблеми. Най-вероятно още по пътя във влака е получил перфорация на язвата, което докато пристигне в Париж, вече е прераснало в перитонит, който е довел до фаталния изход. 
Анастасия умира през 1926 година. 
През 1906 година Захаринка заминава с майка си за Женева, където е искала да учи в рисувално училище. По пътя обаче спират в Мюнхен и техни близки ги убеждават младата госпожица да остане да учи там. Това решение се оказва съдбоносно за Захаринка Захари Стоянова. Там през 1914 г. се омъжва за немския инженер Вилхелм Громбах, който преподава и рисуване. Захаринка се установява в родния град на мъжа си Аугсбург заедно с дъщеря им Хилдегард. През 1945 г. заради антифашистки прояви Вилхелм е хвърлен в концлагера "Дахау" и изгорен от фашистите. Това обаче не пречи на българското соцправителство да следва своята "генерална линия" и 
да отнеме българското гражданство на дъщерята на Захари Стоянов - защото била женена за германец... 
Дълги години тя се опитвала да убеди българските власти да променят решението си. Тя моли Аспарух Емануилов - русенец, изследовател на творчеството на Захари Стоянов, да ходатайства пред специалисти, които изучават творчеството на именития й баща, да й съдействат за връщане на българското гражданство. 
Едва през 60-те години несправедливостта е заличена и дъщерята на Джендо се завръща в страната, която е нейна родина и на която баща й е посветил живота си. Впрочем, когато идва за откриването на Пантеона, става така, че костницата е открита ден преди нейното пристигане, което отново доставя огорчения за наследницата на Захария. Последното й идване в Русе е било през 1985 година, за 100-годишнината на Съединението, припомня Теодора Бакърджиева. "Понякога се чуват гласове, че, видите ли, Захаринка не е научила дъщеря си и внуците Ингеборг и Харолд на български - дали имаме право да я виним за това, като знаем колко огорчения е преживяла и самата тя", пита се историчката.