Семейство лебеди с шестте си рожби - това бяха първите обитатели на Дунавската делта, с които се срещаме по време на очакваната с нетърпение разходка с моторна лодка. Явно и големите, и малките са свикнали с вниманието на хората ог често преминаващите лодки и корабчета и въобще не се притесняват, а продължават грациозно да се хранят, да си почистват перата и въобще да се занимават с техните си птичи работи. 
Двама от приятелите в групата влизат в лек спор за възрастта на малките лебеди, но не след дълго шеговито си стискат ръцете: "Май са седмокласници и се готвят да сменят училището".
Тулча е една от най-популярните отправни точки за разходка по Дунавската делта - онези пребогати на живот 3446 квадратни километра, обявени от ЮНЕСКО за световно природно наследство, където голямата европейска река се готви да прегърне Черно море.
Има фирми, които предлагат организирани екскурзии до там, които излизат малко по-евтино, но с това предимствата им се изчерпват. Защото лишават туриста от възможността да стане пътешественик - сам да си състави програмата, да я направи по-интересна, а и да добие повече впечатления от местните хора. А организацията на индивидуално пътуване през някоя от големите онлайн платформи никак не е трудна. 
Не е беда и незнанието на румънски език
Мнозина от по-младите румънци, както и българските им връстници говорят английски - нещо неизбежно за компютърното поколение. По-възрастните се мъчат да изровят по някоя дума от задължителния през социализма руски, но по-скоро не се справят. Затова пък има електронни приложения, които превръщат смартфоните в безотказни преводачи.
Тулча, едно от многото романтични места от българската история, които вече са чужбина, е на около 350 км от Русе, които с кола се изминават за около шест часа при спазване на всички ограничения. А в Румъния това е силно препоръчително и спестява много излишни главоболия. 
Противно на очакванията хотелите в Тулча не са чак толкова много. Два от най-големите са на самия бряг на Дунав и изглеждат леко безлични с универсалните си фасади, каквито могат да се видят навсякъде по света.
По-уютни са семейните хотелчета и къщите за гости
Там и хората са по-топли, и усещането за гостоприемство е по-различно.
Тулча трябва да живее само от туризъм, разсъждава нашият домакин Нелу.
Той е на 45, има трима сина и е собственик на фирма за водопроводна инфраструктура. Хотелчето с пет стаи и просторна трапезария е построено само със средства на семейството му.
Без еврофондове, казва Нелу, но не се впуска в много обяснения защо не иска пари от ЕС. Подразбира се обаче, че според него те не са за обикновените хора, за тях си има определена категория получатели. Звучи ни доста познато.
Продължаваме разговора за туризма и предприемачът казва какво недостига на града му - инфраструктура.
Може би донякъде е прав, но според нас повече липсват някои туристически услуги. Например един хубав информационен център, който да насочва гостите за всичко, което ги интересува - от местните забележителности до местната кухна. И, разбира се, за възможностите за разходка из безкрайния и удивително живописен лабиринт на делтата.
А 
разходката по вода е шампанското, десертът и глътката отлежало уиски пред камината на екскурзията в Тулча
Предлагат се малки круизи с различни съдове - от лодки с няколко места до катамарани. Различни са и цените. И макар че в Румъния пазарлъкът не е част от местната култура както в една друга наша съседка, може да се преговаря. И цената пада. За това много помагат и обявите на кея с ярките надписи "Buna oferta". Често най-добрата оферта, каквото е значението на рекламното послание, наистина е под исканото от лодкарите и те отстъпват от цената, която така или иначе се върти около 20 евро на човек. Важното е, че всичко става с усмивка, без нерви, презрение и гняв. Просто такива са правилата на бизнеса.
Един съвет. Ако искате наистина да видите диви, почти девствени кътчета, да се насладите на птици и растения, да се разтворите във красотата и величието на природата, наемете малка лодка. Тя гази плитко, провира се навсякъде и може без усилие да мине пред кордона на тръстиката, за да ви отведе до райски езера.
И така, сядаме в нашата осемместна лодка със старателно опъната над главите ни тента срещу силно слънце или внезапен дъжд и поемаме със състезателна скорост от лодкостоянката към близката плаваща бензиностанция. Зареждаме и потегляме.
Здравей, примамлива и вълнуваща Делта! 
Дунав може да не е Амазонка, но със сигурност има какво да покаже
още повече делтата му е най-голямата в Европа, ако не броим тази на Волга.
Една от първите екзотики изниква пред десния борд само след петнайсетина минути - дървена къщичка тип крайпътно заведение, до която има и зеленчукова градинка, и кокошарник. Робинзонова идилия на ръба на цивилизацията. Това е семеен дом, на чийто пристан /буквално/ спираме, защото лодкарят търси за нещо стопанина, а жена му с усмивка ни предлага кафе.
Не, благодарим, тръгнали сме за друго.
А другото е пред нас. Пейзажът става все по-изчистен от човешки следи, птиците стават все повече и различини и всички пеят на свои езици. Докато се оглеждаме и ослушваме жадно в птичия Вавилон, стигаме на място, за което Алесандро, нашият гид, на някакъв измислян в момента международен език на основата на руския ни обяснява, че сме само на три километра от Украйна.
Граничните райони са и места на гранични състояния. Любопитството и вълнението се превръщат ту в ода на радостта /да ни простят Шилер и Бетовен за заемката/, ту в сантиментална рапсодия, ту в меланхоличан елегия и всяка душа пее по собствена партитура. Но има и друго чувство - колко са велики Природата и Животът и колко сме смешни ние, хората, като грандомански си мислим, че можем да ги вкарваме в някакви наши граници и норми.
След като почти сме подишали украински въздух, се отклоняваме и 
навлизаме в тесен канал, който постепенно се превръща в зелен тунел
И внезапно леко набраната от ветреца фина водна коприна пред носа на лодката започва да се разширява и в нея се оглеждат къдрави бели облаци на ярък лазурен фон. Озоваваме се в голямо водно огледало, украсено с плаващи градини от водни лилии. Картичка! Върху широките им листа изненадващо са се настанили познатите от плажовете морски дяволчета - онези малки черни фигурки с релефна повърхност и остри шипове, които децата с радост събират по морето. До тях има и охлюви с фини до прозрачност черупки, завършващи с красиво завити и източени като игли върхове и макар че няма забрана да се пипат, е по-добре да не се прави. Миризмата им е ужасна. Под листата като искри проблясват хиляди малки рибки, над водата енергично лъкатуши глава на водна змия, в далечината си почиват изтънчени бели лебеди, грубовато красиви пеликани, решителни малки водни бикове, почти невидими сиви чапли и грациозните им бели посестрими, ненаситни корморани, пъргави малки гмурци, над дърветата се реят бели щъркели, по-високо се виждат и внимателно оглеждащи се за плячка соколи и белоопашати орли... Всичко това е под постоянното наблюдение на стотици перископи - напрегнато изпъкналите очи на потопени във водата жаби, готови да изчезнат докато човек примигне, ако забележат опасност.
Няма как да се изброят всички видове птици, дори няма как човек да разбере какво точно е видял /ако не е орнитолог с научна степен, разбира се/ - 
в този удивителен биосферен резерват са се събрали 250 вида пернати, които разчитат за изхранването си основно на кръстосващите под водата 110 вида риби
Растителните видове са 50. Гледката, ароматите и усещанията от тази симбиоза са неописуеми. И вдъхновяващи.
Лодката навлиза в тесен воден улей. От една страна шепти тръстика, а от другата над водата се спускат клоните на цъфнала върба. Провираме се бавно, но закачаме клон с бял мъх, от който се посипват паяци и буболечки. 
Проблем, пита Алесандро.
Ааа, не, отвръщаме в хор, докато разгонваме гадините.
Бютифъл инсекта, заключава с усмивка нашият водач.
И така от оформените в тръстиката просека след просека продължаваме бавно да се наслаждаваме на чудесния жив дунавски спектакъл от флора, фауна и безкрайна вода.
Гидовете казват, че за да се разгледат що-годе пълноценно живите богатства на делтата, са нужни поне четири часа. Времето изглежда множко, но наистина минава неусетно. На връщане се разминаваме с 
катамарани с туристи от круизните кораби, които са по-луксозни, но пък не могат да заведат пътниците си там, където бяхме ние
Прибираме се, а по пътя лодкарят намалява, за да вземе от водата изхвърлена от неизвестен любител на природата пластмасова бутилка. Дори и тази красота не е отказала човека да остави вандалския си подпис. Всички се мръщим и това е сякаш преход към края на вълшебството.
Едно прозаично уточнение - въпреки големите опасения от пълчища комари и запасяване с репеленти, не се налага да ги използваме. За три дни ни ухапват пет комара. Как става това, с какво пръскат местните власти, които са и строго ограничени заради факта, че мястото е резерват, не знаем. Не ни и интересува. Отчитаме само разликата с Русе, където за комарите вече се говори като за вражески дронове.
След дългата разходка, заради която доста сме попрехвърлили времето за обяд, се отправяме към местен ресторант със съвсем ясна цел - рибена чорба. Тук я правят по доста по-различен начин - застройват я с яйце и я сервират с много копър плюс каничка чеснов сос. И с много риба, дунавска естествено, от различни видове. Подобни рецепти има в Батин и Ряхово, но като цяло за нас рибената чорба е бистра. Цената е около 15-18 леи за порция /курсът на леята е 42-44 стотинки в обменните бюра, а най-изгодно е плащането с карта/. Цената на основните ястия е около 30 леи. 
Всичко е топло, прясно и вкусно
Изненадва ни единствено фактът, че няма как да ни донесат шест филийки хляб - можем да поръчаме или пет, или десет.
Защо?
Ами, така...
Добре, да бъдат десет.
За по-непретенциозните има и улична храна. Традиционни местни пекарни предлагат различни баници, мекици и други тестени закуски. И, разбира се, прочутите румънски гевречета - със сусам, с ябълков пълнеж, с шоколад... Каквото ти душа иска, по 2.50 леи парчето.
За още по-непретенциозните има супермаркети, включително и от работещите у нас немски вериги. Цените са по-високи от българските, но и стандартът в Румъния е по-висок. Супермаркетите са раят на бирите. По стелажите са строени множество местни марки, но който не е готов да експериментира, е по-добре да разчита на вносните, защото тукашните са малко по-различни като вкус от това, на което сме свикнали. Малко, но се усеща.
Разбира се, Тулча не е само Дунав, ресторанти и магазини. В източния край на пристанището например може да се види нещо, което в български води е непознато от години - дисциплинирано строени военни кораби, които видимо не са първа младост, но и никак не изглеждат безобидни. Но сега говорим за пътешествия.
Тук е музеят на делтата с аквариум - богата и зрелищна сбирка, която показва на тези, които вече са видели птиците, кой живее под водата.
Но тук 
има и много поводи за българска гордост
Това е градът, който става румънски едва след  Берлинския договор от 1878 година. 
Тук е родена българската Мъченица Недялка и е живяла в града до мъченичеството си през 1856 година. 
Тук в различни времена са отсядали и работили Васил Левски, Матей Преображенски-Миткалото, Васил Друмев, Сава Доброплодни и много светли личности на Възраждането и Освобождението.
Тук е построената от българската община в центъра на града и осветена през пролетта на 1857 година горда и красива църква "Св.Георги", чиято вдигната отделно часовникова кула се извисява на 27 метра и камбаната й мелодично пее на всеки половин час. До нея е имало и българско военно гробище, от което вече няма и белег.
Български дух витае и в построена с дарения от наши сънародници и осветена през 1865 година градска катедрала "Св.Никола", която с признаването на Българската екзархия през 1870 г. официално става екзархийски храм.
Дом на духа е и едно от пълвите български читалища - създаденото през 1861 година "Търновско сборище",  преименувано 8 години по-късно на "Съгласие"...
Годините и историческите превратности постепенно заличават българските знаци, но не са ги унищожили. За нас обаче по-важно е друго - тъмните сенки от миналото не са се превърнали в стена и с румънците сме не просто съюзници, а и добри съседи, които се опитват да се опознаят и малко по малко се сближават.
Така се разделяме и с нашия домакин Нелу - с прегръдки и усмихнати очи.
Само на стотина километра от Тулча е друг скъп на българските сърца град - стряхата на немилите-недраги хъшове и на митичната кръчма на Странджата; сигурният подслон на личности като Христо Ботев и Добри Войников; записал се в историята като домакин на създаването на Българското книжовно дружество, превърнало се след Освобождението в Българска академия на науките; домът на Българската църква /заключена с ръждив катинар и сякаш обречена на вечен ремонт/; величественото някога и отчаяно очакващо ремонт българско читалище в центъра на търговската улица... Да, това е Браила. Но тя също предлага толкова много, че трябва да се опише отделно.
Доскоро, Браила!