Уважаема д-р Чешмеджиева, редовно чета консултациите във вестник „Утро“ и отдавна се каня да споделя с Вас своя проблем с надеждата, че можете да ми помогнете да се справя с него. Остават ми три години до пенсиониране. Струва ми се, че от няколко години, след смъртта на родителите ми, съм изпаднал в една безизходица, защото не намирам смислена цел, която да ме обсеби и мотивира за активност. Смятам, че бях добросъвестен син и направих всичко по силите си те да си отидат от този свят спокойни, че са оставили след себе си поколение, от което да не се срамуват. Твърдя това искрено и с убеденост, но дали е така, не знам. Не съм разговарял с тях по този въпрос. Бих се чувствал отвратително, ако не съм изпълнил очакванията им, защото през целия ми живот за мен те са били пример и опора и ще останат такива, докато съм жив. Безкрайно ги обичам, ценя и уважавам!
С брат ми сме в прекрасни отношения. Знаем, че винаги и за всичко можем да разчитаме един на друг, но живеем в отдалечени градове и само се чуваме няколко пъти седмично.
Синовете ми, на 36 и 28 години, получават добри заплати, всеки живее самостоятелно, макар засега на квартира и несемейни. Към тях нямам вече материални ангажименти, но, разбира се, с каквото и колкото мога ще им оказвам винаги помощ. Чуваме се всеки ден, но те държат на разбиранията и отстояват своята независимост. Имах по-големи очаквания за тяхната реализация, но можеше да бъде и по-зле. Приел съм, че сами отговарят за бъдещето си и за последствията от изборите си.
С жена ми сме съученици и сме съпрузи повече от 40 години. Време, което отдавна ни е превърнало в съквартиранти. Принципът на взаимодействията ни е „мирно съвместно съществуване“, въпреки че невинаги е и е било мирно. Свързват ни общият бит, навикът и страхът от промяна. Аз давам парите, тя ги харчи и къта. Други теми не обсъждаме и се придържаме към „тактиката на щрауса“. Разбира се, че можеше да е и по-зле. 
Фиксирал съм се в работата си, която много харесвам, но пенсионирането предстои. Иска ми се още да поработя, но нямам предишния ентусиазъм. Не знам и дали си заслужава, защото взаимоотношенията ми с колегите ми са сложни. Това вече съм го приел и раздялата ми с тях ще предизвика облекчение, а не съжаление. Пък и притежавам „трите ключа“ (на апартамент, кола и вила), ще получавам максималната пенсия и ако съм здрав, професията ми позволява да я практикувам още дълго време.
Нямам много приятели, но не чувствам необходимост от „купони“ и разговори „за губене на време“. Самотата не ме прави самотен. Обичам да чета, да пиша, да спортувам, да контактувам с най-различни форми на изкуството, също и хубав хляб, вино и друго в този ред.
Притеснявам се от здравословни проблеми, които вече се появяват оттук-оттам, но приемам, че това е нормално и съм оптимист, че ще мога да ги минимизирам, като разчитам на гени и здравословен начин на живот. За да е така, трябва да намеря в нещо смисъл, за да се чувствам полезен, значим и необходим. Мисля, че това ми е проблем - към какво да се насоча, за да преживея позитивни емоции? Парадоксално на пръв поглед, но липсата на съществени тревоги ме притеснява сериозно. Мислил съм вече - любовни авантюри, политика, доброволческа дейност, пътешествия, да си взема домашен любимец, писане на романи или история на родния край и т.н., но щом не съм направил тези неща, значи не са ме вдъхновили достатъчно. Напряга ме това да не изпадна в едно безсмислено съществуване - без цел и посока, което ще е началото на края. Ако виждате начин да ми помогнете, съм готов и на директна консултация с Вас! Стоян

Здравейте, Стояне! С писмото споделяте като в няколко точки ревизия на живота си дотук в търсене на същественото, което би Ви дало заряд за етапа след оттеглянето от работата. Скъсяването на времето до пенсионирането Ви напряга, а може би и Ви натъжава?
У човека са заложени потребности, чието удовлетворяване в ключови моменти за дадена възраст е много важно. Ако не съумеят, хората откликват по 
определени типове начин, за да намалят напрежението
Някои избягват прегледа на живота си, какъвто Вие правите. Като че ли се плашат да установят какво са дали и какво са взели от живота си дотук. Веднага се втурват към занимания, за да не мислят и да не чувстват, например с нещата, които сте "прелистили" в ума си, но не Ви вдъхновяват достатъчно - "любовни авантюри, политика, доброволческа дейност, пътешествия, да си взема домашен любимец, писане на романи или история на родния край".
Кои са нашите собствени ориентири за избор?
Заложбите и способностите не са достатъчна предпоставка да им дадем реализация по-късно в живота в някаква дейност. При хора като Вас с критично отношение и към заобикалящото, и към своите действия това би се отчело като самоцел - запълване на времето. Отхвърлянето на подобни средства може да е продиктувано от Вашата чувствителност как това, което правите, се отнася към ценностите, които са "маркировка" на своя път в гората на живота, към "мерките" на своя ръст за „облеклото“ Ви пред света. Тук диктува и личната представа за хармония със себе си - да сте не просто спокоен, но и вълнуващ се, от което личи, че имате нужда - "да преживея позитивни емоции", "липсата на съществени тревоги ме притеснява сериозно". Подобна равносметка може да е
начало или край на възрастова криза
В резултат човек би могъл да изпадне в отчаяние или напротив - да генерира сили за тласък и би могъл да извърши голям скок в живота си. С наближаване на пенсионирането става невъзможна илюзията, че има още много пред себе си, след като е премината житейска среда.
Да погледнем, Стояне, споделеното през "филтри" - ценностите, представата за себе си през поглед отвън и навътре, както се преживяваме и бихме искали да сме във вътрешен мир,
в унисон със своята същност, но не в компромис,
а удовлетворително - по начин, който ни вълнува.
Откривате, че чувството за липса на смислена цел, която да Ви обсеби и мотивира, е откакто са починали родителите Ви. Значи, по-рано животът е бил изпълнен с действие, в което сте се водили от своите стремежи. Постигнали сте образование, работа, даваща свобода да практикувате и след пенсиониране, сдобили сте с "трите ключа" и с висока за страната ни пенсия. Отчитате, че нямате страх за материалното оцеляване, което плаши множество хора на прага на пенсионирането и след това. Изпълнили сте дълга към децата да се изучат, да постигнат своята материална независимост и не Ви е напускало желанието пак да им помагате, вероятно по пример от родителите Ви. Разминали сте се в някои представи, но признавате тяхната автономност и не бихте им се месили.
Погледът отвън към себе си
сверявате с чувствителност с това, което биха казали родителите Ви - "Смятам, че бях добросъвестен син и направих всичко по силите си те да си отидат от този свят спокойни, че са оставили след себе си поколение, от което да не се срамуват" - децата са вече господари на своите избори, имате сигурност, че са добре възпитани, не е прекъсвала връзката ви с тях. "Бих се чувствал отвратително, ако не съм изпълнил очакванията им, защото през целия ми живот за мен те са били пример и упора и ще останат такива, докато съм жив"- критерий, който резонира с личната съвест и със светостта на родителските образи.
Ревизията в себе си обаче изглежда смутена от множество "но", които биха могли да пречат да сте мотивиран и да постигате
нови смисъл и цел, които да сграбчите със своята жизненост
Допускам, че родителите Ви са не само пример и упора за Вашите решения и действия като родител. С брат Ви сте създадени с обич. Обичта, взаимното ценене и уважение в семейството са били атмосферата на вашето детство. С този корен са признанието "Безкрайно ги обичам, ценя и уважавам!" и всички удивителни знаци в писмото Ви. В същите чувства се заплита всяко "но" поради нуждите, които пораждат, без да ги удовлетворявате пълноценно. Поради здравите семейни връзки брат Ви заема значимо място в живота Ви. И двамата знаете, че
винаги можете да разчитате един на друг
но... животът Ви е отдалечил физически, а вероятно и емоционално. Може би се страхувате да допуснете, че Ви е отчуждил. Честото чуване по телефона остава в рамките на конкретни и делови неща, но не докосвате съкровеното, към което може би и двамата сте чувствителни.
Към синовете прозират дертове - "Имах по-големи очаквания за тяхната реализация". Приемате ги с компромис - "но можеше да бъде и по-зле", и с надеждата, че ще преодоляват последствията, ако са копирали опит от Вашето справяне с трудностите.
След повече от 40 години ученическо приятелство и брак със съпругата Ви отчитате, че времето отдавна Ви е превърнало в съквартиранти, придържащи се към "мирно съвместно съществуване", невинаги мирно, но начин на живот заедно, в който споделяте общите бит, навици и страх от промяна. Участието Ви се е разпределило в
роли, които правят живота поносим и предсказуем
- "Аз давам парите, тя ги харчи и къта". И тук надвисва следващото "но" - не обсъждате други теми, придържате се към "тактиката на щрауса" - избягването като стил на поведение в конфликти. В годините това може би натрупва неразрешаване на множество проблеми, под които стенат неудовлетворени нужди. И пак равносметка с компромисното приемане - "Разбира се, че можеше да е и по-зле".
Като че ли само любимата работа е отзивчива за Вашата обичлива всеотдайност и Ви носи удовлетворения. Ентусиазмът днес не достига. Пенсионирането неумолимо наближава, а имате творчески сили и сте на върха в професионалния статус. Убеждавате се, че ще се примирите по-лесно заради сложни служебни отношения. Допускам, че и тук се крие едно "но", имайки предвид обичливостта във Вашата същност -
поредният компромис с частична жертва от себе си
- "Това вече съм го приел и раздялата ми с тях ще предизвика облекчение, а не съжаление". Подкрепяте се за своя отлив с постигнатата материална сигурност и професионална перспектива и след пенсионирането.
Признанието, че нямате много приятели потвърждава потребността от пълноценна споделеност вкъщи. Набавяте си я с неща, които обичате - четене, писане, спорт, с всичко, което за Вас е изкуство и от което Ви е вкусен животът, и приемате с оптимизъм здравословни промени, които очаквате на хоризонта.
Заявявате ясно нужда от смисъл, за да се чувствате
полезен, значим и необходим
А може би пълноценно споделен? Живот без цел и посока е представата Ви за началото на края. Готов сте на директна консултация, за да не допуснете ето този компромис!
Тук подредих споделеното посредством моите асоциации. Действително само в истински срещи можем да стигнем до тежестта и значението на всяко "но", на компромисите и избягването, които ни държат във вътрешни конфликти. Може да открием, че с "тактиката на щрауса" сме отлагали живота си и той ни се изплъзва, когато най-силно го ценим и искаме да задържим времето.
И така, Стояне, човек, възпитан да приема последствията от своите избори, напълно етично страда от саможертвите - секнат стон при чуването на брат си, неизказани мъжко послание към синовете и покана за взаимно споделяне на отговорността за отношенията със съпругата, неотстояване на още малко задържане на любимата работа. С обич към себе си промяната може да предостави нови тревоги, от които изпитвате парадоксална нужда. Да, да поговорим за това и за криещата се може би в тях нова смислена цел!