Виенската Щатсопера, Ла Скала, Унтер ден Линден, Лисео в Барселона, Ковън Гардън, Метрополитън. Това е само част от дългия списък на световните оперни сцени и техните публики, които добре познават и са аплодирали с възторг изумителния талант на тенора Калуди Калудов.
Тази вечер обаче той не е в Ла Скала. А в Русе. Защото българският оперен певец със световна слава е избрал не друга, а именно сцената на Русенската опера, за да отбележи един свой много съкровен и вълнуващ празник - 35 години бляскава артистична кариера.
Довечера под диригентството на Найден Тодоров Калуди Калудов ще се превъплъти в една от своите най-обичани роли - тази на Дон Карлос от прочутата опера на Джузепе Верди. С постановката Русенската опера отдава почит на 200-годишнината на Верди, която отбелязва световната културна общественост през 2013-а, и поздравява българския тенор, прославил родното оперно пеене далеч зад географските граници на България.
Какви мисли и емоции ще се преплитат в сърцето и душата на Калуди Калудов, докато пее вълшебните партии на инфанта с трагична съдба, можем само да гадаем. А много е вероятно големият артист с извънредно богата творческа и житейска биография да не допусне нито една странична емоция да се вклини във вживяването в драматичния образ на влюбения испански престолонаследник Карлос, който е еднакво отдаден на трепетните чувства към Елизабет Валоа и на рицарския и човешки дълг.
Но със сигурност след спектакъла, който обещава да се превърне в истински празник за русенските ценители на голямото оперно изкуство, артистът няма да успее да „избяга“ от спомените и вълнението.
Те може би ще го отведат към началото - към онези слънчеви дни на чистото и
пърхащо с крилете на добруджанските чучулиги детство
Към родното село Любен Каравелово, където преди много десетилетия са свили дом предците на фамилията, тракийци, преселили се от Лозенградско. Затова и имената ни са с гръцки произход - Анастасия, Купен, Калуди, усмихва се тенорът, когато дни преди неговия русенски „Дон Карлос“ разговаряме в паузата между репетициите. Селото, което се казваше Саръгьол - да се чуди човек защо после не са го нарекли Жълто езеро, примерно, а точно Любен Каравелово! - се състоеше от тракийци и от добруджанци, едните бяха скотовъдци, а другите - земеделци, разказва Калудов.
Неговият дядо е бил пастир, сам е правил и кисело мляко, и сирене. Всичко беше истинско - и водата, която течеше от четирите чешми в селото, и хлябът, който печеше селската фурна, и лимонадата, която правеха в селската лимонадена фабрика, казва тенорът, който е познал блясъка и достолепието на средновековните замъци, трупаните със столетия знания и извайваните с вещина каменни и духовни паметници на човешкия гений. Постигнал върховете на световната слава, той и сега е в състояние да се радва искрено на истинските, земните чудеса, които като дете са съставлявали неговата цветна вселена. Нежното читкане на малките пиленца в пилчарника, където е работела майка му, изтощителното низане на сякаш безкрайните низи тютюн, който раждала добруджанската шир - всичко е подредено като пъстри фотографии в албума на паметта на Калуди Калудов. И всяка чертичка, всеки детайл и всеки звук са му свидни. Като се събираха нашите да нижат тютюна, мен ме пращаха на една от чешмите да донеса вода със стомната, разказва оперното светило. „Аз - мъничък, тя - огромна, мъкна тежката стомна, спирам от време на време да си почина, после пак я вдигам и тръгвам. И докато вървя, си представям как ще ми се зарадват големите, като донеса водата...“.
Бил 7-8-годишен, когато точно срещу тяхната къща построили читалището в селото. Това сякаш предопределило съдбата на момчето. Като завършил първи клас, дотичал щастлив у дома и отдалече размахвал свидетелството - само с шестици!
„Чувам от прозореца на горния етаж някой да свири на акордеон. Можех само да мечтая да имам собствен акордеон! Хукнах нагоре. Отварям вратата и гледам - татко свири.
На кого е този акордеон, татко?
- попитах премалял от вълнение. Твой е, моето момче! - отвърна ми той“, спомня си мъжът, който музикалният свят познава като знаменитост. И до днес пазя този „Велтмайстер“, 48 баса, усмихва се Калуди Калудов.
Така момчето от равнината започва да свири и да пее, за да стигне до върховете на оперните сцени. Свирех и пеех на майсторите, които работеха, на хората, като се събираха по различни поводи - „Марийче ле, лично девойче...“, знаете ли я тази красива песен? - връща се назад Калуди Калудов. Детската мечта - акордеонът, който получил като награда за шестиците в училище, го повежда по пътеката, която постепенно прераства в път - широк и успешен. През 1978 година завършва оперно пеене в Държавната музикална академия в София в класа на доц.Лиляна Жабленска и продължава да се усъвършенства като тенор при известния български певец и музикален педагог Никола Николов. През същата година дебютира на оперната сцена - първата му напълно професионална роля е на Алфред в операта „Травиата“ на Джузепе Верди. Затова едва ли е случайно, че днес той ще отпразнува 35-ата годишнина на сцената отново с роля в опера на Верди.
Оттам нататък започват звездните страници в биографията на Калуди Калудов. Мечтани от всички оперни артисти театри посрещат българския певец и той неизменно жъне аплаузи. Меломани в различни културни точки на различните континенти го познават в ролите на централните персонажи в опери на Верди, Маскани, Пучини, Бизе, Леонкавало, партнирал е на гласове от световна класа и е работил с диригенти като Рикардо Мути, Клаудио Абадо, Фабио Лузи. Сред любимите му роли са тези на художника Марио Каварадоси в „Тоска“ на Пучини, Дон Карлос в едноименната творба на Верди и студента любовник на Манон Ренато де Грийо в операта на Пучини „Манон Леско“.
Пял съм Дон Карлос с едни от най-хубавите български певци, каквато беше Валери Попова, а Каварадоси съм пял с великата Ана Томова-Синтова в Унтер ден Линден, казва Калуди Калудов. И допълва, че сцената го е свързвала с велики баси като Николай Гяуров, Николай Гюзелев, Руджеро Раймонди.
В „Манон Леско“ е пял заедно с изключителната Райна Кабаиванска
в театро Масимо в Палермо /впрочем, най-големият оперен театър в Италия и трети по големина в света със 1400 места/. „Райна Кабаиванска не ме познаваше и когато отидохме на репетицията, тя предложи да започнем с дуета. В момента, когато дуетът свърши, ние двамата с нея лежим на пода по сценарий, тя ме поглежда и казва на италиански: „Bravissimo! Come ti chiami?“ - тя вече беше великата Кабаиванска, но партньорът й беше неизвестен. Отговорих: „Аз съм от България!“, разказва тенорът. Реакцията й последвала незабавно - реакция на искрен възторг и на гордост, че тенорът, предизвикал този възторг, е сънародник на световната прима.
Кои са най-паметните за вас сцени, питам. За мен най-красивата си остава Синдикалният дом в Пловдив, където се родих на сцената като певец в обкръжението на Камен Тодоров и Евгения Добрева под диригентството на Жан Ангелов, отговаря тенорът. „Естествено, че незабравими са сцените като виенската Щатсопера, миланската Ла Скала, оперите в Цюрих, Токио, Аделаида в Австралия, в Берлин Дойчеопер, операта във Филаделфия и много, много други - до безкрай. Навсякъде, където съм пял, съм имал до себе си прекрасни колеги, а това прави всеки един театър незабравимо красив и паметен“.
При толкова много пресътворени образи очевидно се запазва неговата тиха страст към теноровите партии на Верди и драматизма с ярко изразени нюанси на романтични и лирични черти в характерите на персонажите в оперите на големия италиански композитор. Мечтаната роля, която певецът все още не е правил, е тази на Отело от едноименната опера. Очаквам с нетърпение да изпея Отело на Джузепе Верди, мисля, че в следващия сезон ще успея да се подготвя добре, за да не разочаровам хората, които ценят моето изкуство, казва певецът.
През живота си е вземал много решения, не всички от тях са били леки, но не съжалява за нито едно от тях. Решенията са отговорност и затова
никога не съжалявам, независимо от последствията
признава тенорът. И допълва: „Взети веднъж, те се превръщат в изпълнение и съм готов да заплатя цената на тяхното отстояване. Те са моят критерий за отговорност. А праволинейността е въпрос  на принципи, а не на затвореност към заобикалящото ни...“.
Неговата прямота със сигурност не винаги му е осигурявала пълен комфорт във вида, в който го разбират мнозина. Но за него е важно да знае, че си е свършил работата с достойнство. Това се отнася и за периода, в който беше директор на Пловдивската опера. Докато бях директор, за една година успях да поправя покрива, който създаваше много проблеми преди това, направих театър в залите на филхармонията, сложих чиги, организирах фестивала „Оперна есен на Античния театър“ и летния фестивал с 15 вечери в Античния театър, изведох операта на турне, като осигурих пътните разходи и хонорари - нещо, което колегите в Пловдив вече бяха забравили, че съществува, разказва Калуди Калудов. „Накрая се оказа, че съм изхарчил „много пари“ - за година бях изхарчил 143 000 лева, това е във времето, когато останалите оперни театри бяха хлътнали с 270-280 хиляди лева... Аз смятам, че когато един човек е кадърен и знае какво иска, той гледа да му върви работата и прави всичко, за да е така. А когато е некадърен, тогава започва да прави интриги. Лошото е, че на много места, където по презумпция се прави култура, хората се чувстват тотално унизени, за да признаят истината. А това притъпяване на чувствителността е пагубно“, казва Калуди Калудов. Той не крие огорчението си от „безотговорността на така наречената реформа, за която министърът в оставка беше наречен „отличник“. И намира за неприемливо и израз на некомпетентност съсипването на цели структури, като се смаляват бройките на оркестрантите в симфоничните оркестри. А те бяха създадени от
велики музиканти, които си дадоха душата
за да създадат симфоничните оркестри на Русе, Варна, Стара Загора, Пловдив, Бургас, Шумен, Враца, Видин и прочие, припомня маестрото.
Все пак, той вярва в професионализма и в истинските дарования, които създават изкуство и правят всичко, за да се съхрани то за радост и на артистите, и на публиката. „Затова обичам да пея в Русе - тук се чувствам добре и в прекрасна форма. Пасваме си с Найден Тодоров - познаваме се с него от години, аз съм „кръстник“ на много млади диригенти. Но тук има и друго обстоятелство, което ме радва - колективът е много хубав, има много млади и талантливи певци, които освен че са даровити, се отнасят един към друг и много мило и сърдечно. Хората тук, в Русенска опера, се уважават, атмосферата е градивна, творческа, има и чувство за хумор - всичко това е от голямо значение за творческия процес“, обяснява певецът, обиколил света. И публиката е прекрасна, тук хората ме обичат и уважават, а това е радост за душата на всеки артист, аз го усещам, затова съм тук и обещавам, че ще бъда, докато съм необходим, признава тенорът. Колкото повече любов се дава на публиката, с толкова повече тя отвръща, убеден е артистът.
А именно любовта е онова, с което според него компромисът е абсолютно недопустим. „Там няма лъжа. Любовта или я имаме и чувстваме, или храним погрешни илюзии. Любовта не иска доказване, тя просто съществува и е готова на  всичко, за да съхрани тези, които я носят в душите си“, смята Калуди Калудов.
Градът ви е прекрасен, тук се чувствам като у дома си, продължава той. Според него „Русе притежава отворен канал за обменност на енергията. Мостът на Дунав е затова, щото Русе да се превърне в канал от енергия, отворена към света. Тук минават много потоци от положителност и оставят отпечатъка си на прогресивност и мисъл към бъдещето.
Русе е една чистница за духа...
Вероятно може да му се вярва. Видял е и е усетил много градове и излъчване на хора и нагласи. Според признанията му, две са държавите, където се чувства най-комфортно: България и Полша. От Полша е съпругата му Анна, която в момента е солистка на Старозагорската опера. В Полша Калуди Калудов е пял в най-големия полски оперен театър - Театр Велки във Варшава, през 1992 г. създава и е артистичен директор на Фестивала за вокална музика Viva el canto, а от 2003 г. е преподавател в Музикалната академия на Катовице.
„Напоследък се чувствам уморен от безкрайните и безбройни пътувания - уморен съм от това да съм вечно „на куфари“, в самолет или с кола. Някои хора много ми завиждат за това, че пътувам често, но трябва да призная, че това никак не е за завиждане, тъй като освен нови запознанства или срещи със стари приятели, това означава един познат маршрут Хотел-Сцена-Ресторант, а впечатленията от съответния град обикновено се изчерпват с пътя до театъра и обратно до хотела. Не е за завиждане, повярвайте ми“, казва оперният солист. А на него му се ще да има време, за да се радва на живота и на неговата щедрост. За жалост, често се случва така, че каквото и да планираме с Анна, някакъв внезапен ангажимент променя спешно плановете и замислената почивка се отдалечава със страшна сила“. А му се иска, така му се иска да свърне от пътя към Любен Каравелово, където е стегнал старата бащина къща, да седне под клонестата корона на дървото в двора, а във ведрото с извадена от герана вода кротко да се изстудява нещо приятно за пиене. И да слуша звуците на добруджанския безкрай...