„Андре Тюрио е една от забележителните личности на Русе, за когото днес малко се знае“. Така започва статията си Мариана Димитрова, която първа и единствена до сега се опитва да събере разпилените парченца от биографията на видния български стопански деец.
Той е роден в Париж през 1839 година. За семейството му не се знае почти нищо, освен че един от братята му по-късно става текстилен фабрикант, а другият е католически мисионер. Именно той пръв от рода „открива“ България, където е изпратен на религиозна мисия. Запазеното до днес фамилно предание разказва, че Андре е призован от брат си с примамливите думи: „Идвай! Това е едно Елдорадо!“.
Но преди това авантюристът в Андре Тюрио има своите проявления. В продължение на няколко години служи като доброволец във френския чуждестранен легион в „Индошина“, далечния Индокитай през 60-те години на ХIХ век. След като получава голямото отличие Орден на Почетния легион и съпътстващите го материални привилегии, той приема поканата на брат си и се озовава в Османската империя, във все още нереформираната й провинция Туна еялет. 
Едва ли тогава предполага, че животът му завинаги ще е свързан с Русчук и българските земи
И наистина, в годините непосредствено след Кримската война (1853–1856) европейските провинции на Османската империя разкриват огромни възможности за предприемчивите и трудолюбивите, а Андре очевидно е точно такъв. Прекосявайки целия континент с неголемите си спестявания, но с натрупания опит в каменоделския занаят французинът се установява в Русчук, който точно по това време е определен за столица на огромния  вилает, простиращ се от устието на Дунав чак до Ниш в днешна Сърбия. 
За живота му през тези първи години в Ориента не е останала почти никаква следа. Много е вероятно обаче тасчи (каменоделец) Тюрио, както става известен той сред русенци, да се е занимавал със строителство и скоро да е станал и предприемач на някои от големите обекти, изграждани по времето на Мидхат паша и на неговите наследници във вилаета.
Веднага след края на Руско-турската война Тюрио
решава, че е дошло времето да обогати периметъра на своята стопанска дейност
и да излезе извън строителството.
По сведения в местната преса от юли 1879 година той закупува воденица при русенското село Красен. Натрупал достатъчно опит в този нов за него бранш, парижанинът се сдружава с гърците Папаманоли и през 1888 година заедно с тях купува от общината първата и най-модерна българска парна мелница построена през 1869 година на брега на Дунава. За мелницата съдружниците броят огромната сума от 43 000 златни лева (над 270 000 днешни лева) във време, в което стойността на сградите рядко надхвърля 5–10 000.
Следва серия от други инвестиции в различни индустриални предприятия, които буквално никнат в Русе през 90-те години на 19 век. Тюрио е сред основателите на създаденото през 1906 година АД „Постоянство“, което първо се занимава с производството на растителни масла, а по-късно се преоборудва в текстилна фабрика. Сред останалите съдружници в начинанието са известните банкери „Д.А.Буров&С-ие“, бъдещият политик Никола Мушанов и роднината му Стефан Мушанов.
Година по-късно, през 1907-а, Тюрио е сред създателите и на барутната фабрика на софийските банкери братя Иванови „Принц Борис“, която е
родоначалник на днешния военен завод „Дунарит“
В последните две предприятия Андре Тюрио е, както бихме казали днес, повече портфейлен инвеститор, отколкото пряко ангажиран с управлението. Неговият основен бизнес остава предприемачеството и строителството. Богатството си французинът дължи на поредицата успешни покупки на имоти и земя, немалка част от които много вероятно от бягащи след Освобождението местни турци. Именно тук се проявява неговият нюх, а сигурно и добра информираност, защото повечето от тях са все в превърнали се съвсем скоро престижни райони на града. През следващите години голяма част от тях Тюрио ще продаде със значителна печалба - например терените в махалата Джами-и-джедит, които общината купува за оформянето на днешната градска градина и централния площад на Русе. Други Тюрио
използва, за да построи „доходни здания“
които да дава под наем.
Може би най-известният му имот и строеж от петте представителни здания в града е разположено точно до днешния театър, известно на поколения русенци като сладкарница „Тетевен“. Преди да стане обаче сладкарница, сградата на ъгъла на главната улица „Александровска“ и площада е седалище на престижния хотел „Булевард“ и е една от визитните картички на града. Построена е през 1897 година, но не след дълго я продава на Братан Ревенски, който открива в нея хотела и сладкарница „Тетевен“.
В партера на къщата си на улица „Александровска“ открива голям магазин, дрехарницата „Бон марше“, където се води оживена търговия с  модните европейски мъжки и дамски тоалети.
Една от най-прекрасните му инвестиции както в търговско отношение, така и като архитектурно бижу, е домът му, намиращ се днес на крайдунавския булевард. Там, където брегът е най-висок, на някогашната крайдунавска улица, предприемачът Андре Тюрио 
построява около 1890 година приказния си дом с главна фасада към реката
С карарски мрамор и стъкла от Америка, с декорации от италиански строители и художници, увенчана и с две различни по функциите си кули, необароковата сграда е сред архитектурните шедьоври на града. През 1902 година нейн собственик става един от най-известните възрожденци и спомоществователи на освободителното движение Иван Стоянов-Соларя, получил прозвището си заради успешната си търговия с каменна сол. Въпреки натрупаното благосъстояние и добрите взаимоотношения с турските власти той не се страхува да помага на българските емигранти и революционери в Румъния, между които и Ботеви четници. Днес виенската къща на Тюрио-Стоянов се намира в края на булевард „Придунавски“ в Русе. 
Заради всичко това 
в русенската преса от началото на 20 век Андре Тюрио се споменава като „голям русенски имотопритежател“ и „милионер“
Малко преди да почине се жени за дългогодишната си икономка Радка, с която съжителства от дълги години и която му ражда 4 деца. Двама от синовете му Емануил и Андрей през 1912 година основават своя собствена банка „Тюрио“, но началото на балканските войни и последвалата ги Първа световна война не позволяват на начинанието да се развие.
Емануил Тюрио се жени за Пенка Дюстабанова - племенница на габровският чорбаджия и революционер Цанко Дюстабанов. Имат дъщеря Мери, омъжена за проф.Филипов, неврохирург. Семейната история разказва, че Емануил Тюрио е бохем, напуска семейството си и работи като крупие в Монте Карло.
Андрей също е френски възпитаник
като завършва и висше образование. Една от дъщерите му - Елиза, е съпруга на известния български генерал Стефан Стефанов Славчев, създател на българската тежка артилерия, която разгромява фронтовата отбрана на Одринската крепост през март 1913 година. При другата си дъщеря, Мария, Андре Тюрио живее няколко години след смъртта на съпругата си Радка. Мария е съпруга на известния русенски учител и литератор Трифон Ц. Трифонов.
Парижанинът Андре Торио, който отдавна вече е русенец, почива на 25 май 1918 година, оставяйки на новата си родина едни от най-красивите сгради на крайдунавския град, тези които му дават прозвището Малката Виена. Той остава като един от чужденците, привлечени в Русе в драматичния период от историята на съграждане на следосвобожденска България. Животът и дейността му като цяло допринасят за въвеждане на европейските институционални образци в различни области на държавната администрация и предприемачеството. Освен свидетел французинът е и активен участник в стопанския и обществен живот на Русе, макар и извън сцената на явната политика.

Мартин ИВАНОВ