Войната е мир!
Свободата е робство!
Невежеството е сила!
Властта не е средство, тя е цел. Диктатурата не се установява, за да се защити революцията, революцията се прави, за да се установи диктатурата!
Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото!
Има истина, а има и неистина, и ако се придържаш към истината, дори когато си сам срещу целия свят, ти не си луд.
Спомняте ли си тези лозунги?
Дори да не ги помните, няма как да не сте чували книгата, от която са взети - „1984“. Знаменитата антиутопия на британския писател Джордж Оруел, превърнала се в сурова реалност само няколко години след публикуването си на изток от Желязната завеса.
Тази книга, направила
истинска дисекция на всяка тоталитарна система
започва публичния си живот на днешния 8 юни 1949 година - датата на излизането на първото й издание.
Действието на романа се развива в супердържавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супердържавата е под диктатурата на политически режим, наречен Английски Социализъм, съкратен до Ангсоц в Новговор - език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, която се преследва от Полицията на мисълта.
През 2005 г. романът е
избран от списание „Тайм“ за един от 100-те най-добри романа
на английски език от 1923 г. до 2005 г. В списъка на 100-те най-добри романи на „Модерна библиотека“ той достига 13-то място по редакторска преценка и 6-то по мнение на читателите.  
Романът „1984“ е провокиран от разделянето на света на зони на влияние от Сталин, Чърчил и Рузвелт на Техеранската конференция в края на 1943 година. Оруел го пише в продължение на три години на шотландския остров Жура, тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. изпраща финалния ръкопис в издателството и половин година по-късно той вече е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шестдесет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време.
Едно от ранните заглавия
на романа е „Последният човек в Европа“, но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие.
През цялата си история, книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгени Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел. А и Замятин не наблюдава тоталитаризма отвън, той вижда раждането му в родината си.
Според сюжета на Оруел всичко в супердържавата Океания се наблюдава от Големия брат, лидера на партията, към когото има култ към личността, която реално не съществува. 
Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт
Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците, които да отговарят на поддържаната партийна линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищожаването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина не съществува никаква опозиция на официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат.
Прототип на главния женски персонаж, Джулия, е втората съпруга на Оруел. 
Измисленият от Оруел език, 
Новговор, осмива лицемерието и укриването на истината
от страна на държавата.
Има три обществени прослойки:
Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението;
Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението;
Ниската класа - пролетариат - която е 85 % от населението и представлява работническата класа.
Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:
Министерство на мира - занимава се с войната и военните действия;
Министерство на истината - занимава се с новини, забавление, образование и изкуство - изцяло пропагандни;
Министерство на изобилието - занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване);
Министерство на любовта - занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.
Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон
от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др. 
Авторът на „1984“ си отива от света на 21 януари 1950 година, едва на 46 години и само наколко месеца след публикуването на шедьовъра, който сякаш му взема живота, за да му подари безсмъртие!
Ето как известният британски журналист Робърт Маккръм отбелязва 60-ата годишнина от излизането на романа във вестник „Гардиън“.
„Беше светъл и студен ден през април, и часовниците биеха тринадесет часа.“
Шестдесет години след публикацията на шедьовъра на Оруел „1984“ този кристално чист първи ред звучи също така естествено и убедително, както и тогава. Но когато видите оригиналния ръкопис, вие откривате нещо по-различно: не толкова звънливата яснота, колкото натрапчивото преработване, с различни мастила, което издава изключителната обърканост, криеща се зад композицията.
Може би определящият роман на 20-и век, една история, която си остава завинаги свежа и съвременна, и чиито понятия „Големият брат“, „двумисъл“ и „новговор“, днес са части от ежедневната реч, „1984“ е преведен на повече от 65 езика, от него са продадени милиони копия по целия свят, което дава на Джордж Оруел уникално място в световната литература.
Думата „оруелски“ днес е универсален синоним за всичко, което е репресивно или тоталитарно
а историята на Уинстън Смит, обикновен човек от онези времена, продължава да вълнува читатели, чиито страхове за бъдещето са много по-различни от ония на английския писател от средата на 40-те години на ХХ век.
Обстоятелствата около писането на „1984“ ни представят една плашеща история, която ни помага да разберем мрачността на оруеловата антиутопия. Ние виждаме един английски автор, безнадеждно болен, борещ се в самота с демоните, населяващи въображението му, в една мрачна шотландска къща, в окаяните години непосредствено след Втората световна война. Идеята за 1984, с алтернативното заглавие „Последният човек в Европа“, се е въртяла в главата на Оруел още от времето на Испанската гражданска война. Романът му, който дължи немалко на дистопичното повествование на Евгений Замятин от „Ние“, вероятно е започнал да придобива по-определена форма през 1943-44, някъде по времето, когато той и съпругата му Айлийн осиновяват сина си, Ричард. Самият Оруел твърди, че е бил отчасти повлиян от срещата на съюзническите ръководители в Техеран от 1944. Исак Дойчер, един негов колега от списание „Обзървър“, разказва, че 
Оруел е бил убеден, че „Сталин, Чърчил и Рузвелт съзнателно са искали да си поделят света“ в Техеран
Оруел е работил за „Обзървър“ на Дейвид Астор от 1942, първо като литературен рецензент, а по-късно и като кореспондент. Редакторът изразява голямо възхищение пред „абсолютната праволинейност, честност и почтеност“ на Оруел и го покровителства през 40-те години. Тяхната близост и приятелство са решаващи за историята на „1984“.
Творческият живот на Оруел вече е извлякъл голяма полза от сътрудничеството с „Обзървър“ по времето, в което той пише „Животинската ферма“. С приближаването на войната, плодотворното смесване на фикция и неделна журналистика допринася много за развитието на по-мрачния и сложен роман, който той обмисля след написването на прочутата „приказка“. От литературните рецензии за „Обзървър“ става ясно например, че той е бил 
обсебен от отношението между морал и език
Но налице са и други влияния. Скоро след осиновяването на Ричард, апартаментът на Оруел е разрушен от самолетна бомба. Атмосферата на случаен терор в ежедневието на военния Лондон става неразделна част от настроението на бъдещия роман. Следва нещо още по-лошо. През март 1945, по време на служебна командировка в Европа, Оруел получава новината, че жена му е починала по време на рутинна медицинска операция, без да се пробуди от анестезията.
Внезапно той е вдовец и самотен родител, напъващ се да уреди някакъв поносим живот в жилището си в Айслингтън и работещ непрестанно, за да удържи пороя от разкаяние и скръб, идещ от преждевременната смърт на съпругата му. През 1945 например той пише около 110 000 думи за различни издания, включително и 15 литературни рецензии за „Обзървър“.
И тук се намесва Астор
Семейството му притежава един имот на далечния шотландски остров Джура, близо до Ислей. Там има и къща, наречена Барнхил, на седем мили от Ардлуса, почти на самия край на този скалист издатък от Вътрешните Хебриди. В началото Астор го предлага на Оруел като място за почивка. Той е удивен от ентусиазма, с който Оруел приема предложението.
През май 1946 Оруел, все още събирайки разпилените парчета от живота си, взема влака за дългото и напрегнато пътуване до Джура. На приятеля си Артур Кьостлер той казва, това е „почти като подготовка на кораб за арктическо пътешествие“.
Това е рискован ход. Оруел не е в добро здраве. Зимата на 1946-47 е една от най-студените през века. Следвоенна Великобритания е по-мрачна дори и от онази по военно време, а той винаги е страдал от слаби гърди. В края на краищата, откъснат от ядовете на литературния Лондон, той е свободен да се заеме без ограничения с новия роман. „Задушен от журналистиката“, както сам се изразява, той казва на един приятел: 
„Започвам все повече и повече да приличам на изстискан портокал“
По ирония на съдбата, повечето от трудностите на Оруел произтичат от успеха на „Фермата на животните“. След години на пренебрежение и равнодушие светът най-после започва да се пробужда за неговия гений. „Всички продължават да идват при мен“, пише той на Кьостлер, „с молби да преподавам, да пиша разни книжлета, да се присъединя към това или онова - не можеш да си представиш как жадувам да се освободя от всичко това и да имам отново време за размисъл“.
На Джура той би бил свободен от тези разправии, но обещанието за творческа свобода на остров от Хебридите също си има своята цена. Години преди това, в есето Защо пиша, той е описал борбата за довършване на една книга: „Писането на една книга е ужасна, изтощителна борба, като продължителен пристъп на някаква тежка болест. Човек никога не би предприел нещо такова, ако не би бил подтикван от някакъв демон, на когото не може нито да се противопостави, нито пък да разбере. Всичко, което човек разбира, е, че този демон е същият инстинкт, който кара едно бебе да пищи и да търси внимание. И все пак вярно е също и това, че човек не може да напише нищо смислено, ако не се опитва постоянно да заличи собствената си личност“. 
А след това иде прословутото заключение: „Добрата проза е като стъклото на прозорец“.