Един прелюбопитен и интригуващ сборник издаде неотдавна русенският Държавен архив. Заглавието е "Горчиви спомени", съставител е Таня Великова, а самото издаване става възможно благодарение на спомоществователството на Министерството на отбраната. МО е предоставило средствата за отпечатването на изданието, като поводът е отбелязването на 100-ата годишнина от края на Първата световна война. 
Освен че е увлекателен и дава възможност да се научат факти, които не са твърде популярни - за ситуацията с българите, оказали се в Румъния по време на Първата световна война, когато двете държави са от двете страни на фронтовата линия, сборникът дава и много индиректна информация за една от бележитите русенски личности, важни за историята на града след освобождението от турско робство.
Кой е Иваница Ангелов Иванов? 
И защо неговият личен фонд в Архива е толкова важен? 
Иваница Иванов е роден на 20 октомври 1847 година в Свищов. Той е поборник, участвал в Свищовското съзаклятие през 1867 г. и след неговото разкриване от турските власти е осъден на 10 години заточение в Диарбекир. Шест години по-късно обаче в резултат на амнистия Иваница Иванов е освободен, заедно с други участници в съзаклятия и завери. След завръщането си в България той не остава в родния си град, а заминава за Румъния и се установява в Галац, като започва работа в тамошната търговска кантора на Евлоги Георгиев. Там се е преместила и цялата фамилия на Иваница, а брат му Димитър е доверено лице на големия български предприемач и дарител Евлоги Георгиев
След Освобождението Иваница Иванов е поканен от българското правителство на работа като секретар в току-що създадената Българска народна банка в София. През април 1884 г. пък е изпратен в Русе да учреди клона на БНБ - и става 
директор на банковия клон, като заема тази позиция повече от 18 години
През юли 1903 г. обаче е уволнен, а след това му е повдигнато обвинение, че е отпускал неправомерно кредити на фирмата "Стоянов и Пиперов", които ощетяват банката. Делото се проточва до януари 1912 година, когато Иваница Иванов е осъден на две години и половина затвор, лишаване от граждански и политически права за 5 години и парични глоби на обща стойност около 490 хиляди лева. Така 65-годишният поборник, лежал окован във вериги в каторгата на Диарбекир, сега влиза в затвор на своята свободна родина. Нещо повече - отнета му е и поборническата пенсия. В крайна сметка той наистина се озовава в затвора, където излежава все пак само седмица - от 26 юли до 1 август 1912 г., когато отново благодарение на амнистия - този път по повод 25-ата годишнина от възлизането на престола на Фердинанд, Иваница Иванов е освободен. 
Изданието включва дневника на Атанас Иванов, братовчед на Иваница Ангелов, в който описва премеждията си в Румъния, кореспонденцията на двамата братовчеди, 
завещанието на брата на Иваница - Димитър
в което той назначава брат си за изпълнител, като посочва, че именно Иваница ще учреди фонд за подпомагане на бедни ученици от Свищов. 
Заглавието на дневника навежда много точно на това, което читателите ще прочетат в него: "Горчиви спомени, чувства, впечатления и мисли от време на отстраняването и отдалечаването ми във вътрешността на Румъния през 1916-1918 година". Атанас Иванов, който от 12-годишен учи и работи в Румъния, започва дневника си с драматично признание: "Тук следвах образованието си. Добих умствена подготовка, осигурих си една кариера и повече от 50 години живея постоянно благодарен и някак щастлив. 
Но една неочаквана и печална промяна ме е очаквала!
На възраст 64 години, когато вече се бях отдал на спокойствие, подир една продължителна от няколко години деятелност и труд, в това време съдбата ми определя друго място за спокойствие, място да бъда отстранен и отдалечен във вътрешността на държавата в средата на ъръганските полета, Яломишки окръг, а после в един затънтен край в дъното на Молдова... 
Да вдигнеш в напреднала възраст хора, да ги изтръгнеш от средата на фамилиите им, да разделиш жени от съпрузите им, родители от децата им и да ги отстраниш едни от други, да се простиш с тях и да ги оставиш да изчезнат като едни животни, далеч от своите семейства, които им са били мили и драги, за да загинат немилостиво, хвърлени един върху други в общи гробища, за да напомнят траур във всяко сърце, това не показва друго, освен 
варварщина недостойна за един народ
който се числи между цивилизованите Европейски държави", казва Атанас Иванов в началото на дневника. След това разказва за премеждията, за дългите километри, които българите и останалите чужди поданици в Румъния, които са от държави, воюващи със страната, са принудени да изминават пеша, до затънтени селища, да лагеруват в мизерия и глад и без никаква сигурност за живота си.
Атанас Иванов посочва и бройката на цивилните пленници в различните центрове в северната част на Молдова: 52 639 човека. 
"През декември 1916 и януари 1917 докараха в тия и разпратиха по разни центри немци, австрийци и унгури и някои други добруджанци българи. Тия последните с коне и от 220 души само 100 пристигнаха полуздрави, другите измрели по пътя от свирепата зима...", се казва в дневника. И се посочва още: "В Биволари се намираха настанени всичките артистки /певачки/ от чуждо поданство, които през време на мобилизация ги дитнали от увеселителните заведения и ги изпратили в горния център. 
Тия певачки русите при оттеглюванието ги завлекли в Русия
разказва авторът на дневника.
"Смъртните случаи всеки ден с десетки се увеличаваха. Умираха бедните хора от мизерия, лютата зима и паразити в неудобните без топлина бордеи. Изтощени и от усилената работа, на която бяха подложени, едни да секат гори, а други да работят на терасимента за железопътната линия Данжени-Радауц, руската граница. Вечер се връщаха вцепенени от студ и окаяни, за да си отпочинат в зандани студени и гладни, без да им се доставят нужните телесни и душевни приятности: храна, топливо и други потребности... От липса на доктори и лекарства епидемическите болести се развиваха и довършваха живота на сички ония, които падаха болни", продължава печалния разказ братовчедът на Иваница Иванов. 
Най-накрая на 17 декември 1917 г. българските цивилни пленници научават, че българското правителство се е застъпило пред румънското за освобождението на хората, които да бъдат разменени за румънски пленници в България. На 6 януари българите се натоварват в специален влак с 30 третокласни вагона. "Машината свирна и влакът потегли напред със страдалците от 16 месеца изтезание. Влакът ни отнасяше в едно прекрасно като пролет време, рядко през тази епоха на януарий.
Сърцето ми в това време биеше тихо, за да не смути такова вълшебно очарование 
и всяко негово туптение приличаше, че душата ми се избави от едно страдание и отлита на домашен, спокоен живот!", признава Атанас Иванов. 
Неговите писма до Иваница Иванов са също тъй живи, увлекателни и образни - в тях той обменя мисли със своя именит роднина за най-различни житейски събития. Споделя проблеми и тревоги, свързани с работата, с политическата картина, но също и със семейните и роднинските отношения. От тези писма внимателният читател би могъл късче по късче, детайл по детайл да сглоби пъстра и ярка картина на времето, на нравите, на тревогите и дертовете на деловите българи от началото на миналия век, та дори и да се информира за по-специфични подробности, като, например, лечението на  псориазис: "Доктора ми предписа някоя кура за моя сърбел, който ми се появява на всеки 4-5 години и понеже следвам с математическа редовност, като се предпазвам от солено, кисело, пиперливо и всякакъв вид консерви, това съдейства та намаля, но не съвършено, 
и ми омръзна да се храня само със зеленчуци и прясно месо, режим несносен
но болест рекламирва да се придължам у него и търпя. Вярвам скоро до изчезне и се избавя. Тая кожна болест се нарича "psoriasis". 
Завещанието на Димитър А. Иванов, в което той определя своя брат Иваница А. Иванов за "универсален наследник", също дава ценни сведения за нагласите, ценностите и приоритетите на заможните българи, които не са губили свяст при вида на своите богатства. Освен 100-те хиляди лева, с които Иваница трябва да учреди към Министерството на народното просвещение фонда за годишни стипендии на бедни ученици, универсалният наследник също така трябва да даде 15 000 лева на дружество "Реджина Елизабета" за "поддържане на стари жени и мъже в неговите заведения". В сборника са публикувани и факсимилета на завещанието, на указа на Фердинанд за създаването на дарителския фонд "Фонд Ангел и Тодора Иванов за поддържане на бедни ученици от Свищов", снимки и илюстровани картички от началото на миналия век. Тази неголяма по обем, но пренаситена с факти, разкази от първо лице и атмосфера книга със сигурност би заинтригувала не само специалистите, но и всички, които проявяват интерес към миналото, и то не само към парадната му страна.