Здравейте! Преди две седмици баща ми почина от масивен инфаркт на 58 години. Случи се внезапно и изненадващо за всички ни. Оттогава изпитвам тревога, страх и на моменти паника и страх от смъртта. Започвам да се превръщам в хипохондрик. Имам две малки деца, заради които трябва да се грижа и силно се надявам да ми помогнете, за да се съвзема. Вели, 31 г.

Здравей, Вели! Съжалявам за тази тежка загуба, която е сполетяла теб и семейството и за която ще е нужно време да я преживеете. При хората във възрастта на баща ти добре натрупаният опит предполага житейски разцвет, а при добро здраве в тази възраст човек е и физически силен и много продуктивен. На възрастните умирането им се струва съвсем нормално, когато напредва остаряването след един пълноценно изживян живот. Разтърсваща обаче за всеки е преждевременната според нашите представи смърт. На твоята възраст порасналото дете е вече склонно да вижда родителите и да отчита техните качества по различен начин и да продължи да се учи от тях като зрял човек и да им се възхищава, ако отношенията им са били изтъкани от обич и разбирателство. От писмото ти не се разбира дали при вас е било така. По-скоро се чете стресът, който си изпитала - "внезапно" звучи със силно ударение в писмото ти, както е ударило в теб 
внезапното прекъсване на живота
на татко ти. Така стихийно идва разбирането за крайността на живота, като ни сварва неподготвени за раздяла с близкия човек. А дали изобщо има по-възможно за нас и по-благоприятно време да приемем ценна загуба, особено ако този край е бил непредизвестен, за разлика от случаи на дългогодишно боледуване с все по-голямо влошаване, когато всички от семейството осъзнават, че всеки ден в живота на близкия човек вече не води до оздравяване, а до изтощаване на жизнените сили.
Състоянието ти, както го описваш, подсказва за признаци на усложнение, което надхвърля естествените промени при загуба на близък -
объркване, отрицание с трудно приемане, вцепененост
За преодоляването на страха, който ескалира до паническа степен, и хипохондричните преживявания би могла да бъдеш улеснена от специалист, за да не се задържат до развиване на психично разстройство.
Това, което изпитваш, се случва и при други хора, Вели. Такива реакции произлизат от някои защитни склонности на психиката, но ако ти е трудно да се справиш с тях или ако дочакаш просто да отшумят, те могат да се отключват с нова сила и при други трудни житейски ситуации.
Описваш симптомите "тревога, страх и на моменти паника и страх от смъртта" като че ли по начин, по който ги познаваш отпреди или си чела за тях - различаваш тревога и страх, страх и паника и примерно страховите състояния без повод и конкретно страха от смъртта. "Започвам да се превръщам в хипохондрик".. В психологическата помощ такива симптоми се "ревизират" и на човека, който ги изпитва, се помага да установи каква е тяхната "служба"
в този етап на трудна адаптация
Понякога се налага плашещите представи да се приближат в защитената атмосфера, за която има грижата психологът, за да може човекът в нужда да се срещне с тях, да ги понесе и да ги преодолее. Тогава симптомите (като съмненията в своето здраве при теб) могат да бъдат преодолени, защото психиката вече няма да има нужда от тях.
Темата за загуба на близък в настоящата рубрика е поставяна така директно и от други хора, а в някои консултации и косвено, когато такава загуба е белязала началото на поредица житейски усложнения. Би могла, Вели, да прегледаш отговорите сред консултациите в сайта на вестника през месеците юли 2018 г. и януари 2019 г. Защо те насочвам към споделеното от тези хора, също скърбящи, и от мен за тях? Макар и отнасящи се за други случаи, отговорите за тях ориентират в
нормалните трудности на понасянето на раздялата
вътре в нас, на скърбенето, на сбогуването, на адаптацията към живот без човека, който вече не е физически жив, който ще липсва на близките си. Такова е значението на траура - да се приспособим към липсата на починалия близък и да направим това, което е възможното за всеки - животът да продължи, но вече със скъпия спомен за него. Ако ни се стори непосилно да приемем загубата, може да изпаднем в още по-тежко състояние от това на кризата от нея - да не ни се иска да понесем болката, силна до дъното на душата ни, и да я потискаме с всевъзможни симптоми, първи на разположение сред които може да са тези, които те владеят в момента, но и много други.
Разбира се,
всяка връзка с близък е уникална,
има индивидуално значение както за различни хора от различни семейства, така и в рамките на едно семейство - всеки е свързан по различен начин с другите. 
Всеки реагира, когато нещата не вървят така, както се е очаквало. Какво значение обаче за теб е придобила тази загуба? Темата на оригиналното ти писмо към мен е "Смърт на родител" - заглавие, което в обобщен вид парализира. Ние съществуваме в резултат на свързването на нашите родители. Единият от тях вече го няма физически. Така детето, което в случая си ти, може да се почувства наполовина или повече принадлежно на смъртта.
Действително с хората, които обичаме, умира и част от самите нас - не можем да си налагаме, че пак сме си същите както преди.
Ние не сме същите - осиротяваме
Но тъкмо това бихме могли да направим - да приемем страданието по раздялата ни с любимото същество, каквато е физическата раздяла с него. Ако проумеем, че независимо от раздялата, винаги ще можем да общуваме с любимите хора посредством спомена, образа, отношението, което сме имали и което може да ни дава още и в бъдеще преживяване на подкрепа, ние бихме продължили живота си с опората, която чувстваме зад гърба си и която нищо и никой, включително физическото прекъсване на живота, не може да ни отнеме, освен ако сами не я отречем и я изключим от себе си. Защото общуването между хора, които са се обичали - единият от които е все още жив, не прекъсва. То продължава за живия, може да му даде нови сили, особено ако си представим, че другият би могъл да ни каже: "Аз бях дотука. На всеки ще се случи по различно време и по различен начин. При мен стана така. Продължавайте без мен, ще се справите. Простете ми, че времето ни беше толкова и ме пуснете, което означава да почина...".
Когато приемем загубата
и правото на човека, когото сме обичали, да ни напусне, настъпва прилив на сили, който се дължи на вярата в живота. А тя е укрепена от щастието да сме обичали човека, докато той още е бил жив. Нищо не би могло да попречи да продължаваме да мислим за него с любов, знаейки, че е отишъл там, където ще стигнем всички някой ден. Някой изпреварва другите.
"Имам две малки деца, заради които трябва да се грижа". Като че ли казваш: имам да се грижа и имам и две малки деца.
Може да се грижи само живият
и този, който не са го напуснали силите поради болест. Това твое изречение разкрива ключов знак за връзката ти с живота, за това, което имаш да правиш напред и то противоречи на страха от смъртта и на съмненията в своето здраве. Потвърждава и утвърждава живота, защото правенето означава живеене. Полагането на грижа за себе си и за другите е живеене. Мислищ, че ти липсват сили? Да, нормално е да се чувстваш изтощена от преживяното след тази съвсем скорошна загуба. Внезапна! Като на ужасен кръстопът, но и с ясен знак за избора на посоката.
Има хора, които за нищо на света не искат да изпитат смелостта да признаят загубата на любимия човек, защото им се струва, че така той ще умре за втори път. Това отрицание обаче ги парализира и те не могат да продължат да го обичат в липсата му, в своята памет, лишават го от заслужената от него през живота си почит на близките си. Не отслужват помен, за да не би да потвърждават това, че го няма. Лишават себе си от
символната връзка, която принадлежи на живота, а не на смъртта,
че той им е скъп и в сегашно време заради любовта, която са споделяли в миналото. Така и уж живите близки не живеят пълноценно - не могат да се доверят на живота, считат, че смъртта може да ги чака "зад ъгъла", че вече може да са развили болест, заради която смъртта може да дойде скоропостижно, внезапно. Но щом настъпи отделянето, признаването на факта, че близкият човек си е тръгнал по неговия начин, това помага да продължим да живеем, докато достигнем в някой ден своето изчерпване по нашия начин, който може да е съвършено друг.
Докато се посвещаваш на страха от смъртта, тя ти е на разположение, за да не живееш пълноценно и да нямаш сили за другите. Така децата не разполагат със своята жива и жизнена майка, а с тази, посветена на съмнението, че е жива и здрава, майка, която е до тях, но като нежива.
Болката е все още силна, Вели, трябва да го признаем това. Като четем писмото ти, ставаме съпричастни и го изпитваме. Но
раздялата с починалия близък не означава той да бъде изключен
Той продължава в живота на семейството, докато има памет за него. Признавайки загубата, би могла да признаеш свободата му да отсъства от семейството, би могла да скърбиш, без да се криеш във вглеждането в себе си за твои болести, а оттук нататък с пълна свобода ще можеш да осмисляш живота на баща ти в твоя, неговите житейски път и опит и отражението им в твоя живот и на неговите внуци - децата ти, наследените от него физически черти, таланти или слабости.
Ще може да го чувстваш зад себе си във всеки момент, в който имаш нужда. Как? Във въображението си ние нямаме ограничения. Позволяваме му да усилва страховете ни, но ако се откажем да го използваме за това, бихме могли да се радваме на всичко, което ни е свързвало с любимия човек, на шанса да сме имали този родител и
примера да бъдем пълноценни до края,
който ще настъпи незнайно кога за нас, но ще продължим в спомена на нашите близки. Така и децата ти ще имат твоя пример за достойното смирено приемане на това, което не можеш да промениш, но би могла да избереш как да продължиш нататък.
Новата сила ще бележи един велик твой ден. Той ще е различен от общия празничен Великден, но ще бъде тържество на твоето извисяване над страха и над смъртта, което би харесал татко ти за теб и за себе си - че няма да бъде забравен, че има своето специално място в благодарната ти памет и в смелото ти сърце!