Да израснеш в домове за деца, лишени от родителски грижи, но да имаш шанса да излезеш достоен човек от институцията, да изградиш умения за независим живот, да започнеш работа и да си един от малкото сираци, които учат висше образование - това е 22-годишният Митко Колев. Той е един от обнадеждаващите случаи на младежи с нелека съдба, които стават допринасящи членове на обществото, вместо да тръгнат по наклонената плоскост. Не затъва като повечето деца, израснали в домове, а осъзнава, че за да оцелее, трябва да работи. А за да работи и да следва мечтите си, е необходимо да има образование. Митко е от студентите, които потвърждават факта, че децата, израснали в домове, избират обучение в сферата на социалните дейности. 22-годишният младеж е трети курс в специалност "Социална педагогика" в Русенския университет и смята за свое призвание да се грижи за деца без родители.
Избрах тази специалност, защото
искам да се върна в социалните институции, но да съм от другата страна
Искам да съм възпитател и да се занимавам с деца и младежи, споделя Митко. Целта му е да обърне внимание на децата и особено на тези, които искат да правят нещо смислено в живота си. А това би било най-успешно, когато се прави именно от хора, които са видели системата отвътре и са извървели трудния път въпреки ударите на съдбата. Митко знае от личен опит, че децата в институциите трябва да бъдат изслушвани от хората, които работят там. Те имат нужда да споделят какво искат, какво могат и как се чувстват. Целта на 22-годишния студент е да подготви децата от социалния дом за предизвикателствата на самостоятелния живот.
Бих посъветвал децата, изоставени от родителите си, да се борят, да правят това, което обичат, да не извършват престъпления и да бъдат добри хора, казва младежът.
Самият той пази добри спомени и от трите дома, в които е израснал
От бебе до 3-годишна възраст е бил в дом "Майка и дете", след което в дом "Надежда", а на 7 години постъпва в дом "Свети Димитър Басарбовски", където остава до навършване на пълнолетие.
Живеех в приятни условия, около 4-5 души в стая, като не винаги сме се разбирали с останалите момчета. Имало е конфликти, но възпитателите са помагали да ги потушат. Голяма част от възпитателите бяха изключително добри хора, отнасяха се много добре с всички нас. Имахме летни лагери, екскурзии, връща се назад борбеният младеж. 
Най-трудно през всички тези години, докато е по домовете, е липсата на връзка с майка му. 
Интересувал съм се за нея, но имам единствено информация, че е в Перущица. Много исках да я видя, да се запозная с нея. Това ми бяха най-тежките моменти, но успях и се справих, споделя Митко.
Той познава баща си Георги, който го е посещавал, докато расте в домовете
но впоследствие мъжът, който е с детска церебрална парализа, остава прикован към леглото. Митко има и двама по-големи братя - 30 годишният Марин и Петър, който е на 26 години, с които също се познава. 
"Знам, че когато съм се родил, майка ми ни е изоставила, но не знам какви са причните. Баща ми се е грижил за двамата ми братя, с които и сега продължава да живее. Но аз съм израснал по домовете", обяснява младежът. Допреди няколко години Митко поддържа връзка с баща си и братята си, като ги посещава в дома им, но поради лични причини прекратява комуникацията с тях. Миналата година прави още няколко опита да стоплят взаимоотношенията си, но те се оказват безуспешни. 
Наред с грижите за сираците
Митко мечтае да стане състезател от националния отбор по карате, да участва в големи турнири
и да представя достойно страната ни, а един ден да бъде съдия или треньор. 
Искам да мотивирам и да помагам на деца, които искат да се занимават със спорт и творческа дейност, така както са ми помагали на мен, казва амбициозният младеж. Самият той се запалва по спорта, след като треньор по джудо от спортен клуб "Локомотив" /Русе/ посещава дом "Свети Димитър Басарбовски". 
Тогава Митко все още учи в основно училище "Ангел Кънчев", но след това се записва в Спортното училище. От втория срок на седми клас започва да тренира карате, като интересът му към този спорт се поражда покрай неговата съученичка Адриана Манджарова, която е каратистка. 
Много харесах това момиче и започнах активно да се занимавам с карате през 2010, спомня си Митко. Тогава президент на клуба по карате "Динамо" е покойният Иван Манджаров - баща на Адриана, който за младежа е като баща. Впоследствие по негово предложение Митко започва тренировки и по джу-джицу, като следват редица участия по състезания, а зад гърба си
за четири години има над 15 победи на турнири по карате и джу-джицу
През 2013 обаче паралелката с карате в училището е закрита и се налага Митко да спре тренировките. Година по-късно младежът преустановява и заниманията си с другия вид спорт. 
Джу-джицу ми харесваше, но каратето ми е по на сърце. Състезанията, точките, които се отбелязват, наказанията, знаковете с флагчетата, с ръцете - всичко това ме грабна и затова този спорт ми допада толкова много. От 2014 до 2016, когато бях 11 и 12 клас, не се занимавах активно със спорт. През този период много исках и си мечтаех отново да тренирам карате, защото това е моят начин на живот, без него се чувствам непълноценен човек. Затова този спорт и всичките си победи искам да ги посветя на Иван Манджаров, обяснява 22-годишното момче. 
През 2015, когато се закриват домовете за деца, Митко е изправен пред ново изпитание в живота си, тъй като се налага да бъде преместен в къщички за настаняване от семеен тип в Пазарджик. Тогава обаче
съпругата на Иван Манджаров - Мариела, взима под крилото си Митко
и две години изцяло се грижи за младежа. 
Бях в Пиргово, където помагах в дейностите на тяхната кравеферма. Тогава съвсем се откъснах от тренировките. Хващаше ме яд, защото виждах приятелите си във фейсбук как тренират, ходят по състезания. Беше ми криво и имах периоди, в които много се отчайвах, споделя Митко. Той е изключително благодарен за грижите на Мариела и двете й дъщери Адриана и Габриела, като споделя, че за първи път е усетил какво е семейна среда. През 2016, когато младежът завърша средното си образование, семейство Манджарови му организират прекрасен абитуриентски бал и празник. 
След това Мариела ми предложи да следвам висше образование и ми помогна с подготовката и подаването на документите.
Тогава вече реших, че е време да започна да се справям самостоятелно, да си потърся работа
да разполагам със собствени средства, казва Митко. Оттогава живее в общежитието на Русенския университет, като първоначално работи в хранителен магазин, в хлебозавод, по морето през летния сезон, а в момента е в процес на търсене на нова работа. 
След около 5-годишното си прекъсване на активни тренировки по карате, през 2018 амбициозният младеж отново възобновява спортните си занимания. Случайно вижда публикация във фейсбук за провеждането на състезание "Никон Опън", като решава да се свърже с организатора на ежегодния турнир Тервел Цвятков. Така се ражда и идеята доброволно да подпомага дейностите по организирането на надпреварата по олимпийско карате за всички възрасти, като междувременно става и състезател на Карате клуба. В тазгодишното издание на турнира, което се проведе на 16 и 17 март,
Митко спечели трето място и стана бронзов медалист
Успях да спечеля със стари похвати и техники, като приложих всичко научено през годините, споделя каратистът. В момента той се подготвя за Национално първенство в София на 6 и 7 април, след което и за Балканското първенство за мъже и жени по карате в сръбския град Чачак, което ще се проведе в края на април. 
Паралелно със спорта и тренировките по карате Митко участва и в редица доброволчески инициативи, фестивали, конкурси, театрални постановки, които Общинският младежки дом организира. 
Откакто е напуснал домовете обаче
не спира да се бори с обществените предразсъдъците
които не успяват да препречат успешната му интеграция. Забелязал съм, че след като излязох от домовете, работодатели, абсолютно всички без изключение, като ме видят, започват да ме оценяват, да ме съдят по един или по друг начин. Мислят си, че не могат да ми имат доверие. Мислят ме за такъв, какъвто не съм, споделя младежът. Той обаче се чувства пълноценен и допринасящ човек и нищо не може да го спре да преследва мечтите си и да постига целите си.