Здравейте! Искам да ви помоля за помощ. Брат ми, който е на 34 години, изпитва някакъв страх от всичко - от заключени врати, от високи етажи. Чувства някакво вътрешно притеснение, стягане в сърдечната област. Най-неочаквано започва да плаче и когато го попитам защо, ми отговаря „Не знам“. Не знам към кого да се обърна, а чувствам, че има нужда от помощ. Казва ми, че като изпие две ракии, тези чувства изчезват. А по този начин доста често прекалява с алкохола. А най-лошото е, че малко по малко и семейството му се разтурва. Надявам се да ме посъветвате какво да правя, как мога да му помогна. Много ме боли, като го гледам как си съсипва живота от ден на ден. Може би има нужда от психолог. Моля да ме ориентирате към кого трябва да се обърна в моя малък град. Кой може да ми помогне? Благодаря ви предварително. С уважение: Ина, 37 г.

Здравей, Ина! От писмото прочитаме болката на едно голямо, пораснало момиче за нейния брат заради трудностите, а може би и опасностите в живота му. Молиш за помощ как да му помогнеш, как да се притечеш може би както някога, когато е бил малък и кака му е била "спешна помощ", когато падне, когато има трудно домашно...
През ръста на детството животът на възрастните това са родителите
на един по-висок "етаж". Радостите и детските тревоги така изпълват дните, че дори и децата да са си мислили какви ще станат, като пораснат, това е било повече фантазия, която придава сюжет на игрите. Детето не изпитва грижа и нужда за подготовка за после, а колкото повече израства, особено ако родителите предоставят сигурност и добър образец - проекция на детето в бъдещето като голям, "само че по друг начин", в друг желан вариант, то приема ставането "голям" като освобождаване от ограничението да си малък.
Днес, Ина, споделяш
трудностите на тази отсечка от живота
когато брат ти е на 34 години. Писмото не ни казва дали като деца сте били от тези, за които дадох горния пример, или пък сте имали големи затруднения, сложни ситуации поради трудности на вашите родители или пък от възможни инциденти - загуба на близки или на вашия дом, заради което на изпитание е било приспособяването към неочаквани промени в живота ви. За някои родители трудностите в живота изглеждат още по-големи, когато се появят децата им. Вместо да запретнат ръкави като големи и да се погрижат за днешния и утрешния ден на семейството, натоварват децата с отговорност за грижите си, които не могат да поемат смело. За съжаление някои деца чуват от малки думи от рода: "Да не беше се раждал!" или "Ако не беше детето, сега нямаше да имам проблеми, щях да съм напреднал...". Развиващо представа за себе си като голямо бреме за родителите, детето не може да живее със
свободата, че животът му принадлежи признато и благословено
от хората, които трябва да са му най-близките и най-обичащи го.
Ако допуснем като причина сложна семейна ситуация, виждаме, че един се е справил в живота въпреки това, а на другия тя е попречила да се зареди със сили и сега не му достигат. А може би не е така.
Невинаги причина за отклоненията в живота е лошо отношение на родителите в детството. Има случаи, когато родителите са прекомерно улесняващи децата - нищо да не им липсва, никой да не ги обиди или нарани, учителите само да ги хвалят, за да не засегнат самочувствието на детето. Тогава такива родители се притичват не само да успокоят детето и да му дадат кураж, а да влязат в бой или в спор, без да покажат друг начин за справяне - винаги под ръка за помощ да отменят трудността на детето, а не да го научат да я понесе, да я преодолее и така
да израства не само физически, но и чрез опита си
А може би не е и така.
Някои хора носят още от раждането си преживян риск за живота им, изтощително и за тях, и за майките им заболяване и са ставали съпричастни на родителските тревоги с насадено чувство за опасности за здравето и живота им, за множеството рискове, които могат отново да бъдат заплаха за здравето. В такива случаи детството преминава под знака на болестта, на пазенето, а понякога и на изолацията от другите, които свикват да възприемат като заплаха. Впоследствие страховете на родителите отекват във всеки здравословен проблем и подлагат на изпитание доверието към живота. А може да не е и така.
Да си представим периода на юношеството, когато по-често момчетата (за съжаление през последните години и момичетата) са изкушени да се подложат на множество рискове, за да проверят докъде са границите на техните възможности - да пият, да пушат, да се сбият или да предизвикат някого, който би могъл да се уплаши, а те да се почувстват победители. Изследванията показват, че ранното начало на употребата на психоактивни вещества е
един от най-изявените фактори за пристрастяване
Представих си и такъв вариант, Ина, защото от щрихите, с които ни описваш картината на страданието на брат ти, може да се допуска базисна тревожност, която в трудни моменти ескалира със силен страх от смъртта - дали поради неуспешно справяне с възрастова криза или поради друга отключваща причина. Но може да става въпрос и за депресия - "Най-неочаквано започва да плаче и когато го попитам защо, ми отговаря "Не знам". Възможно е пристрастяване към алкохола да е залюляло "махалото" - копнеж - напрежение - алкохол - успокояване, пак стрес, вина - депресия, чувство за провал и отново прибягване към алкохола. Много често депресията и тревожността вървят ръка за ръка. А може да не е и така.
Може тези "две ракии" да не са небрежното нарицателно на по-голямо количество, а действително да са толкова и в момент на силен страх, когато целият организъм е мобилизиран да понесе преживяването, съпътствано, както споделяш, и със "стягане в сърдечната област", концентрираният алкохол (ако е в малко количество) да разтоварва физиологичния стрес и от това да настъпва
временно чувство за баланс, за контрол над тялото и над страха
но само за този момент. В същото време може да е на лице съжалението, че брат ти не чувства свободата да се разположи удобно в собствения си живот, споделян и с другите, а сърцето му отвътре дава сигнали за опасности.
Казваш, Ина: "А най-лошото е, че малко по малко и семейството му се разтурва". Както за състоянието на брат ти, така и за разтурването на едно семейство може да изредим също различни хипотези. Има жени, които остават до мъжете си, приели посланието от започването на брака им - "и в радост, и в тъга". Има и такива, които въпреки голямата любов загубват надеждата, че мъжът им ще се излекува, също страдат, но избират да се отдалечат, за
да не виждат децата как силата на баща им се разпада
предал се на страха и на недоверието в себе си, предал дори любовта си с поклон към Негово Величество Страха. Разбира се, понякога самата любов не достига или не е била достатъчно силна и зареждаща още от началото на семейния живот. А може на мъжа да не му е достигнала воля и смелост за важни моменти в живота. Незнайно какви мотиви може да засилват страха като от смъртно наказание без възможност да се спаси като при заключени врати, затворник в собствената му "тъмница", в която може да изчезне завинаги. Тогава и издигането във височина може да е непосилно изпитание, при което без сила да стои изправен или да устои, страхът от свободата добива мощ на онази притегателност надолу, която погубва, но и спасява от излагане на себе си на
непосилното стоене във високото 
И така, Ина, според това, за което помоли в писмото - да ти помогна да се ориентираш каква помощ да потърсиш - надзърнах в интернет и видях, че вече и в твоя малък град може да се намерят контакти с психолози, психиатри. Често в случаи като на брат ти се налага помощта да комбинира срещи с двама различни специалисти. При свързването с психолог би могла да предадеш накратко описанието на проблема така, както го описа тук, за да прецени специалистът дали би могъл да съдейства или да потърсиш помощта при друг. После беседата при психолога и тестове, които би могъл да направи на брат ти, могат да насочат, ако има необходимост от лекарство - незабавна, ако е настъпило изтощение. Тогава медицинската намеса на психиатъра трябва да е с приоритет. Иначе страдащият не би възприел пълноценно и психологическа помощ.
Малко ориентири за близкия, който оказва подкрепа
и който в случай за твоя брат си ти.
На първо време ти предлагам да информираш брат ти, че вече си се обърнала към специалист. Може да му прочетеш твоето писмо и настоящия отговор. Добре би било той да разбере, че този проблем се е случвал на много хора и че има специалисти, които могат да му помогнат, за да намали и излекува страданието си, но трябва да се реши, а ти ще му помагаш да ги откриете заедно. Често хората се плашат "да се предадат" на психолог или психиатър, с което още повече се предават на страха и безпътицата. 
Ако ти се стори, че губиш време по издирване на частно практикуващи специалисти, добро решение е да се отправиш към хора в психодиспансера на твоя град. Освен психиатри, там вероятно има и психолог и това дава
възможност помощта по-лесно може да стане екипна
Личният лекар също би могъл да те насочи към специалист.
Ина, наистина съжалявам за това, което преживяваш, като виждаш братчето ти да страда, но вече си направила първата важна крачка към търсенето на помощ. Какво ти предстои нататък в ролята като негова опора, успоредно с помощта от специалисти? Както някога би могла първо да го прегърнеш, за да усети отново подкрепящата топлина. После обаче не да го изправиш както в детството, когато е падал, а да му даваш кураж да се изправя сам; не да напишеш домашното му, както в миналото, когато му е изглеждало непосилно, а пак винаги на разположение, но отстрани, да му подаваш стимули да продължи да го пише сам. Понякога ще е ентусиазиран от успеха си, друг път вероятно пак старият навик ще го дърпа назад, но
лека-полека в стъпки като в тангото - "две напред, едно назад"
ще овладее танца с живота си и този танц няма да спре, щом се смени музиката. Танцьорът ще е укрепнал да го продължи и в друг ритъм и с ново темпо, в други музикални мотиви и тоналности - и мажорни, маршови, и меланхолични. Ще надмогне себе си и страха и ще даде пример на децата си, че не се предава, че не предава живота си на страха, а на волята си при всяка смяна както на "музиката", така и на времето и отвън, и отвътре в душата си.