Днес дойдох с много тягостно настроение на работа. Случи се така, че ударих моята 4-годишна дъщеря. Изпратих я на градина без целувка, какъвто е нашият обичай. Разбира се, че съжалявам. Тя е всичко за мен и моя съпруг, но напоследък имам чувството, че не можем да се справим с нейния опърничав характер. Искам да я възпитавам правилно и знам, че боят не е начинът. Какво да правя? Може би имам нужда от консултиране? Рени, 31 г.

Драга Рени, от писмото личи, че Ви е потиснато. Може би в душата Ви се смесват тъга и съжаление, че сте оставили дъщеря си в детската градина в състояние на „висене“, като сте се разделили без сдобряване, без знака, че въпреки, че не Ви е слушала и Ви е ядосала, Вие я обичате. Дали в този ден й липсва сигурността, която й е доставял ритуалът ви - целувката? А дали отказът тази сутрин от вашия обичай за сбогуване не засяга и собственото Ви чувство за сигурност?
Какво създава и поддържа объркване у родителите
Направили сте нещо, което, разумно погледнато, оценявате като неправилно - "знам, че боят не е начинът". В по-стари времена е било приемливо възпитаването с пръчката, с дървената лъжица или с дилафа. От няколко поколения насам масово се разбира, че боят не е начинът. Освен, че е с негативен ефект върху детето, той разкрива неувереността на родителя в силата си да убеждава и безсилие да понесе детския каприз и да намери други начини. Да не забравяме, че не само физическо посягане, но и психически натиск е не по-малко травмиращ и с негативни последствия.
С Вашето честно споделяне отваряте важна и актуална тема за
съвременните трудности за овладяване на насилието на различни нива
Обществото в лицето на институциите прокламира недопустимостта на боя върху детето и апелира всеки, който стане свидетел - съсед, а дори и специалист в условията на конфиденциални, работни, отношения с родители да докладва за такива случаи с цел закрила на малтретирано дете. Но освен полза за децата тази тенденция може да засили родителския стрес при всяко повишаване на тон, при всеки порив да посегне или да отърве ръката си върху детето. В медиите нашумяха случаи в северна държава, чиито институции следят и санкционират според повърхностни констатации с незабавни крайни мерки като разделяне на деца от родителите им, с бързата присъда за липса на родителска компетентност. Тези мерки несъмнено са травмиращи и при родителя, и при детето. Провокират чувство за вина, с което то не може да се справи - че
с непослушанието е предизвикало негативни емоции у майка си
и от това са наказани, а у родителя - че последствията водят до трайна раздяла с риск да загубят децата си.
Новите мерки у нас произхождат от множество родни случаи на домашно насилие върху деца (наскоро родител преби детето си в юношеска възраст, а в нашия град преди няколко години баща преби до смърт детето си първокласничка). Повече бдителност от страна на обкръжението за патологични признаци в отношението на такива родители би могла да спаси тези деца.
По въпроса Ви - разбира се, че родители, чийто гняв често ескалира при трудно понасяне на детските капризи, могат да потърсят подкрепа и да открият откъде се мотивира тяхната негативна реакция и да разширят кръгозора си за разнообразни похвати в общуване с детето.
Поздравявам Ви, Рени, за куража да споделите този проблем. Обикновено хората се затварят в терзание, мислейки, че това е рядка форма на отклонение. Но това не е така. На връзката родители-деца са посветени много изследвания. Една част от тях установяват
различни родителски стилове
според даден акцент или нагласа. 
При някои родители се откроява стремежът за контрол - да наложат зависимост, да санкционират агресия, да насочват играта.
При други преобладават изисквания за по-голяма зрелост - да накарат децата да вършат нещата по най-добрия възможен начин. 
При трети е важна яснотата в общуването чрез изслушване и разговаряне с детето. 
При четвърти с най-голямо значение е обгрижването - да изразяват топлота и гордост от поведението на детето.
Да си представим разновидностите на родителския стил с изява на посочените акценти в двете крайности - и при липса, и при свръхпроява. Така забелязваме авторитарни родители, които показват само висока степен на контрол, изискват строго подчинение, определен стандарт на поведение и не обясняват на детето ("Ще направиш това, защото аз ти казвам"). Децата им са често без настроение, неуверени и затворени в себе си. Обратно на тях, много привързани към децата си, отстъпчивите родители показват само обгрижване, но не успяват да си създадат авторитет пред тях, тъй като рядко ги ограничават, поставят малко изисквания и отбягват наказание и забележки за лошо поведение. Ефектът - децата им са незрели, пасивни, зависими. Различно е
качеството на връзката с децата при авторитетните родители
Те упражняват контрол, когато е необходимо, но обясняват действията си и поощряват децата да изразят своето мнение, обичат, но и изискват, обсъждат по достъпен начин целите и правилните начини на поведение. Децата им стават независими, самостоятелни, дружелюбни и енергични, добре приспособени и социално развити.
Изследванията разкриват, че не само поведението на детето е резултат от стила на родителите, а е възможно и обратно влияние - например различията в темперамента на децата да доведат до различия в родителските стилове. Така наречените "лесни деца" по-бързо разбират правила и могат да предизвикат авторитетен подход у своите родители или пък родителската успешност може да се предава от родителите на техните наследници, които също ще бъдат успешни, дори и когато се отглеждат в друг дом. Накратко - родителите оказват съществено въздействие върху своите деца, но и
децата също влияят на родителите още от самото си раждане
Това би могло да обясни учудването у родители с две или повече деца - примерно как не са имали трудности с възпитанието на първото дете, когато са били по-малко опитни като родители, а изпитват безсилие с второто си дете, като са се надявали, че с него ще им е още по-лесно.
"Тя е всичко за мен и моя съпруг..." - с какво това може да е самоподвеждаща нагласа? Децата са важна част от живота на родителите, когато са ги създали с любов и отговорно искат най-доброто за тях, но придържането към такава декларация предоставя напрежение в ежедневието. Ако детето е всичко за родителите си, дали те не омаловажават други отношения в живота, които също изискват внимание и отдаване? Дали не възпрепятстват свободата в творческото разрешаване и на семейни, и на професионални проблеми? Такава нагласа често съпътства и дефицита на социални умения при конфликтни отношения на родители с учители и други възрастни "в името на детето", което е всичко за тях. Ето, че тази максима не Ви е предпазила и Вас, Рени, в трудния момент, когато сте посегнали да ударите дъщеря си и когато не Ви е достигнала сила да я целунете за довиждане.
А може би подсъзнателно наказахте и себе си
че ударихте детето, което е всичко за Вас. Затова да видим емоциите и поведението на детето при различните типове семейства според степента и характера на всеотдайност? Да си представим родители с нагласа "детето на първо място пред моите нужди". Това е семейство, ориентирано към децата. Възрастните правят всичко възможно да се съобразяват с нуждите им и да им осигуряват детство, каквото може би те не са имали. Въпреки че всичко се урежда с първостепенното благополучие на децата, се оказва, че изискванията не са последователни и възпитателните цели не са на високо равнище. Семейната ситуация се усложнява, ако единият родител има тази нагласа, а другият - противоположна. Да си представим и друга нагласа - "детето е на второстепенно място спрямо моите нужди" или "детето е пречка за моето спокойствие". Това е нагласата в семейство, ориентирано към възрастните. В него децата трябва да се държат като възрастните или се превръщат в "миниатюрни възрастни". Нуждите и интересите им са подчинени на тези на възрастните, които най-често нямат високо самосъзнание за ролята им в развитието на децата. При тези два типа се създават условия за погрешно социализиране на детето под влияние на
свръхопека или пък пренебрегване на детските възможности и нужди
Такива недостатъци липсват при семейство, ориентирано към ръководство от страна на възрастните, в което акцентът е върху индивидуалното развитие на детето, затова този тип превъзхожда първите два.
Споделяте: "напоследък имам чувството, че не можем да се справим с нейния опърничав характер". Какво предполага такова справяне - да се подчини детето или да се разсее от това, за което упорства? Второто е позиция на зрелия възрастен, който преценява, че детето е малко, не му достига опит да се справи с настроенията си. Първото обаче издава несигурност у родителя за авторитета си и тенденция за борба за власт, за надвиване. Веднага Ви идва и рационалният мотив - "Искам да я възпитавам правилно и знам, че боят не е начинът", но точно той е най-отзивчивият "помощник", ако не достига увереност и търпение, по отношение на които връзката с дете предоставя безброй предизвикателства. Някой път може да го прегърнем, ако от нещо е вгорчило настроението си, друг път ситуацията „вика“ за възпитателната принуда. Но как и кога да се прилага тя, без после да изпитваме угризение - това изисква 
познания, умения и повишаване на самопознанието
което се постига в консултирането. В доверителната връзка с психолога ще може да изследвате себе си - какви са причините за някои Ваши реакции и обичайните рефлекси, които определят поведението Ви в конфликтни ситуации и резултатите от тях (по принцип и с детето), какъв тип е Вашата агресивност, какъв стил на общуване използвате най-често и дали нещо от Вас провокира изяви на „опърничав характер“. За отбелязване е фактът, че за разлика от други случаи, когато по подобни причини родителите искат да водят детето на психолог, който да му повлияе на поведението, и избягват предложението за работа с тях самите, Вие, Рени, родителски зряло говорите за собственото си консултиране.
Сега може би изпитвате несигурност как ще Ви посрещне детето в детската градина, как ли е прекарало деня си след скарването ви,
дали случката от тази сутрин ще има последствие
с нова трудност за преодоляване... Ако чувствате, че ще е Ви трудно да се справите без подкрепление, не се колебайте да го предприемете. Така по-скоро ще можете да се уверите кои Ваши реакции са правилни и това да Ви облекчи, след като ги споделите и психологът Ви увери в различните ефекти, както и кои не допринасят за добрата връзка родител-дете, а само я усложняват в погрешна посока, преди да се появят последствия като "бомба със закъснител" примерно в пубертета - времето на бунта срещу авторитета. Времето до новите кризисни периоди за родителско изпитание минава неусетно, но всички, предполагам, сме съгласни, че имаме на разположение, ако пожелаем, и много време за повече радост и удовлетворение от общуване с детето!